Тия дни издателство "Захарий Стоянов" пусна на пазара великолепен албум на Любен Зидаров с най-доброто от многоликото му и многобемно творчество. Самият художник усилено подготвя изложба за есента, която в типичния си стил е нарекъл "Късен пленерис". Тя ще покаже живопис, акварели и пет автопортрета на твореца. За друга изложба, която ще бъде открита през септември, Зидаров подготвя свои комикси, рисувани още през 1939-1941 г.
Всеки божи ден художникът изкачва стълбите (асансьор няма) на пететажната кооперация в кв. "Лозенец" до ателието си на тавана и застава пред статива. В това, разбира се, няма нищо необичайно, освен факта, че Любен Зидаров скоро ще чества 90-годишен юбилей.
Той е художникът, с чиито илюстрации израснахме
във времето, когато нямаше компютърни игри и интернет. Той нарисува героите в "Приказки на Шехерезада", "Том Сойер", "Островът на съкровищата", "Принцът и просякът", "Чичо Томовата колиба", "Винету", "Конникът без глава", "Граф Монте Кристо", приказките на Андерсен, Е.Т.А. Хофман, Николай Райнов, Ангел Каралийчев и много други.
Любен Зидаров е роден във Велико Търново, но израства в Габрово, където учи в прогимназия "Неофит Рилски". В града има само двама художници - учителя по рисуване в Априловската гимназия и упорит самодеец, който рисува с "блажни бои" цветя върху възглавници от черен сатен.
Според бащата - преселник от онези земи в Македония, които по-късно влизат в пределите на Гърция, първата рисунка на Любчо се появява, когато е на 4 години. Според майката - коренячка сливенка, едно от петте деца на опълченец от Шипка - на по-малко от четири. Тази рисунка не е запазена, но момчето продължава упорито да рисува и децата от махалата започват да му викат Художника.
По-късно семейството се мести в София и в столицата той завършва гимназия. Признава, че не е бил отличник и всяка година е на поправителен по математика. Оттогава до днес ненавижда цифрите.
Но продължава да рисува упорито. И както почти всички тогава, подражава на Константин Щъркелов. Той е пейзажист, приятел на цар Борис IIIІІІ и минава за нещо като официален художник в държавата.
Зидаров не успява при първия опит за Художествената академия, въпреки че го подготвя Харалампи Тачев, живописец, първият български художник декоратор, автор на гербовете на София и Габрово. Вторият опит през 1942 г. след уроци при Илия Петров е успешен и младежът започва да учи живопис при проф. Борис Митов.
Следват война, бомбардировки, евакуация, две години казарма и след тях Любен Зидаров се връща в Художествената академия. Възползва се от нововъведеното право за избор на професор и записва при Илия Петров. Тогава в България професорите художници са само четирима и младежът предпочита сериозността на френския възпитаник Илия Петров, който минава за "ново явление в българската живопис", пред артистичността на Дечко Узунов и преподавателските методи на Борис Митов и Никола Ганушев.
Макар че после ще бере доста ядове зарада избора си. Илия Петров е изключително строг и педантичен, но и шикозен, винаги с костюм и вратовръзка. Когато по тогавашния ред студентът Зидаров му носи рисунката си за корекции, професорът обикновено промърморвал: "Хм, че какво толкова си нарисувал, че да ти го коригирам?!"
Зидаров учи живопис, но повече го влече илюстрацията. Писателят Любомир Дойчев, баща на актрисата Ванча Дойчева, кани младия художник да илюстрира негови детски книжки. Първата по-сериозна задача идва пак от Дойчев - илюстрации към документалната му книга "Левски в светлина". Така Зидаров рисува някои от първите български възрожденци и този опит ще му помогне при следващите илюстрации на български исторически книги и при линогравюрите в къщата музей на Бенковски в Копривщица.
От 1948 г., когато се дипломира в академията, до 1967 г. Любен Зидаров рисува за детските списания "Септемврийче", "Пламъче" и "Славейче", прави комикси, илюстрира книги. Чувства се щастлив в свои води, но това поражда недоволството на проф. Илия Петров. Той не пропуска удобен случай да "клъвне" ученика си, че е изневерил на живописта с илюстрацията.
Нещата се решават от само себе си след двумесечната командировка от СБХ на Любен Зидаров в Париж през 1977 г. Видяното в ателиетата на художниците, в парижките галерии, както и духът на френската столица пробуждат живописеца у него. Още там прави първите си опити, за най-значим успех смята портрета на млад парижанин, рисуван не от натура, а по памет.
След време синът му, изкуствоведът Филип Зидаров, ще каже: "Преломни са тези два месеца в "Сите дез Ар". Тогава край бреговете на Сена замина илюстратор, а се върна живописец. По-точно казано, живописецът се завърна обратно при себе си, като доведе и илюстратора и започна онзи уникален диалог помежду им, който остава в основата на живописта на Любен Зидаров в следващите години..."
В този уникален диалот Зидаров стига и до следната парадоксална сентенция: "Вече мисля, че е по-обидно да се каже на магарето какъв си човек, отколкото на човека - какво си магаре!" Художникът достига до този извод, след като години наред рисува магарета. И се старае да ги реабилитира от клишетата, че са непременно проклети и инатливи животни. Особените симпатии към тях идват след като Зидаров прави вила в ботевградско село с много магарета. Той започва да ги наблюдава, да се впечатлява от анатомията и нрава им и постепенно едно по едно ги вмъква в рисунките и картините си.
Един ден художникът отива с жена си, поетесата Богдана Зидарова, в селото и тя му казва: "Твоите герои са разбрали, че ще си идваш, и са се скупчили на поляната, за да те посрещнат с радостен рев..."
Критикът Иван Гранитски нарича Любен Зидаров един от най-емблематичните творци в съвременната ни пластическа култура. Емблемата на самия Зидаров пък са неговите автопортрети. Първият е рисуван през 1942 г., последният може би се рисува, докато вие четете тези редове. Общо са някъде около 60.
На всички обвинения в суетност, себеизтъкване или маниакалност някаква Любен Зидаров отговаря в характерния си самоироничен стил: "Започнах да се рисувам без някакви особени цели. След това, като виждах всичко, което ме заобикаля, реших, че най-добре ще бъде видяното в другите хора да го прехвърля върху себе си. Така няма да имам разправии и неприятности, защото сам със себе си няма да мога да се скарам..."
Все пак потърсил мнението на Радой Ралин
Той първо му припомнил, че Рембранд, Ван Гог, Оскар Кокошка и други художници също често се саморисували. После философски му обяснил, че неговите автопортрети съвсем не са натрапчива изява на собственото Аз, а човешки плач по обственото не Аз. И че в тях няма нито един велелепен и пристоен самонадеян образ, а смачкани физиономии, които с нищо не се различават от карикатурата, а над тях човекът нито се смее, нито се усмихва.
След тези думи на сатирика Зидаров продължил серията автопортрети, наречени "Лоши новини", "Тъжна прогноза", "Сърдитият пенсионер", "Ръководен другар", "Човекът с шлема". През 1993 г. рисува "ТАТОлитарен автопортрет", който, както и да го гледаш, виждаш и автора, и Тодор Живков.
Според мен на изложбата наесен безспорен хит ще бъде автопортретът "Отиване при св. Петър". Едно с уникалните си размери - висок 130 см и широк само 30 см. Второ - със сюжета: художникът, скръстил умолително ръце, гледа нагоре, а отгоре светията го наблюдава смръщено. Прав е св. Петър, бай Любене. Още е рано за рая. Я как весело си живеем в българския ад.
Любенес дум сумус, г-н Зидаров!
Тази информация можете да прочетете само с регистрация на сайта на "24 часа". Регистрацията е напълно безплатна и ви дава неограничен достъп до архива на 24chasa.bg, възможност за персонализиране на новините през "Моят 24 часа", както и всекидневен нюзлетър с най-важните новини за последното денонощие. Може да бъде с профил в социална мрежа или e-mail.
