В главата ми е военно положение - ритници, лакти, удари под кръста - спомените ми се избутват един друг, после олелията е пълна и... не, не сънувам. Самолетът ме отдалечава все повече, но няма начин някой от онези в главата ми да изпадне зад борда. Когато три седмици по-рано летях към Урумчи, лунният пейзаж на пустинята Кумтаг ме забавляваше през илюминатора само визуално.
Още не знаех прекрасния вкус на виното, сътворено от лозята в северната граница.
Нямах представа, че за най-хубаво число се смята 9, че доматената салата върви и поръсена със захар, а пържените картофи - залети с плътен карамел. Все още съзнанието ми самонадеяно се опитваше да твори картини и вкусове от Синдзян, най-големия автономен район в Китай, разположен на северозапад.
Заедно с още 13 колеги от различни страни се готвехме благодарение на китайското радио да щурмуваме с фотоапаратите си тази огромна територия от 1,66 млн. кв. км, за да отнесем парченца история, култура, традиции, съвременност и много красота.
Летището в Урумчи ни прие без пясъчни бури, с ясно небе и жарко слънце. Столицата на автономията е над 3-милионен град, кръстосан от строящи се с бесни темпове пътища, магистрали, кръстовища и пътни възли на по няколко нива, жилищни и административни сгради. Луксозни небостъргачи съжителстват със старинни постройки, съхранили характера и духа на миналото.
Лъскави витрини, нови автомобили и пъстро множество от модерно или според традицията пременени хора дават облика на днешния град. Пътната маркировка е заменена почти изцяло от мантинели, които изключват възможността от нарушения и бабаитства, а експресните линии на градския транспорт се движат в отделни коридори, обикновено по средата на улиците.
Изобщо не съм забравила, че съм в Китай, и ако не споменавам огромното множество народ в коли, в автобуси, на колела, мотори, триколки или пеша, то е, защото организацията на движение е така замислена, че на практика не ме впечатляват.
Не забелязах да има повече жени, макар да научих, че мъжете живеели по-кратко, защото китайският мъж не може никога да плаче. Друго обаче не убегна от погледа ми - има само малки кучета. Моят преводач ме увери, че някои провинции в Китай вземат решение за отглеждане само на малки породи заради прекомерната населеност.
Битката в главата ми продължава и напред излиза пасторална картина - златни жита, синьо небе и още по-сини планини с бели облаци над тях - върховете на Тиен Шан. Туристическите зони около планината хем си приличат, хем винаги има нещо, което прави всяка уникална.
Яздейки волно из планинските склонове конете, които казахите отглеждат и дресират за всеки, който иска да усети вятъра в косите си, можете да се радвате на природата и в Джанбулак, и на платото Му Сюи.
За туристите, които пътуват организирано, има нови автобуси, които да ги закарат до всяка точка от туристическата зона. Не знам как си ги представяте тези зони, затова бързам да ви разкажа.
Влизаш през пропускателен пункт за обект от няколко квадратни километра, виждаш паркинга към специалните автобуси или се отправяш към влакчетата - въпрос на избор. Може и пеша, ако имаш повече часове на разположение. За хората с увредено здраве или попаднали с неподходящо за туризъм облекло има дървени пътеки до почти всяка точка.
Наистина - дори и в пустинята Кумтаг можете да се разходите на високи токчета (не че ви съветвам) и да стигнете и до върховете на първите дюни (което е добре да направите с влакче или джип, ако не сте маниак като мен). Там, където има и езера - Лебедово езеро, Тиан Ша или Бостен, може да поплавате на корабче тип пагода или скутер, да се полюбувате на патиците, лилиите и лотосите, да нахраните пасажите смайващо красиви риби, сякаш изплували от аквариумите на Кусто или просто под някой сламен чадър да се насладите на гледката.
И навсякъде - осигурен транспорт, храна, хубави пътища, магазинчета, от които да си купите задължително необходимата за целия район шапка, чадър, шал или някаква хрумка за спомен.
Не знам откога развиват туризъм, но организацията им е перфектна. А, забравих да спомена информационните центрове и музеите, които често приемам за необходима досада, но тук знаят как да правят дори от музея забавление. В един такъв ни посрещнаха с хата. Не знаете какво е хата, нали?
Сядаме с кръстосани крака върху възглавници, пред нас сушени плодове, ядки, млечно тофу, свири музика, наподобяваща конски бяг. После музиката става бавна, тържествена някак. Красиви девойки в носии с по 3 купички застават пред нас и ни подават да пием. Ритуал. Надигам първата, мисля си - чай. След дъното асимилирам - оризова ракия.
Надигам след поклона втората - трябва да е чай.
Установявам - оризова ракия. Надигам третата (9 ч сутринта е.), нищо не мисля, знам, оризова ракия. Познавам. Получавам бял копринен шал и време да си събера главата, докато ритмите в стил конски бяг концентрират вниманието ни върху атрактивно шоу. После и всичко останало е хубаво.
Или пък оставяме Тиен Шан с водопадите, горите и пасищата и се потапяме в казана
с огъня. Не се шегувам. Става дума за Огнената планина до пустинята Кумтаг, където царят на маймуните прекалил с маймунджилъците си и бил изгонен от небесното царство и интерниран за 49 дни в казана с огъня. Но когато магьосникът го освободил, той ритнал казана и разлял огъня върху планината. Оттогава тя е толкова гореща, че може да ти разтопи подметките.
Затова примерно се качваш на камила и въобще не стъпваш. Не, ходиш си нормално, ако ти е нормално да се разхождаш на 45 градуса по Целзий след 18,30 ч. Иначе има какво да се види наоколо. Хилядата пещери на Буда, да речем, които не знам защо се казват така. В действителност за туристи са открити около 5-6, които наистина са безкрайно интересни. Приличат на стаи, измазани отвътре. Има ювелирни стенописи, които за жалост са сериозно увредени.
Легендата разказва, че са пострадали от чуждоверски набези, но по-достоверната версия е, че когато местните приели мюсюлманството, изпитали срам пред Буда, затова сами изболи очите му от стенописите, за да не вижда грехопадението им. Тук пак трябва да отворя скоба - в Синдзян прекрасно си съжителстват 47 етноса като хан, уйгури, монголи, тартари, казахи, сред които има будисти, мюсюлмани, християни. Те прекрасно са запазили идентичността си. Знаят историята и корените си.
Синдзянският музей старателно разказва за всички тях, а телевизията и радиото имат програми на различните им езици, като централните новини са преведени и се излъчват в продължение на два и половина часа.
В следващ брой ще ви разкажа още за невероятната история и бит на Синдзян.
