Управляващият редактор на Operawire Дженифър Пайтън: Подходът на Карталов е да остави музиката на Вагнер да доминира
Почти един месец след като американският музикален критик Джеймс Ел Полк сравни софийския вагнеров фестивал с байройтския и написа, че българският е достоен за любителите на Вагнер от целия свят (виж тук), втори американски музикален критик пише почти същото.
„Докато 150-годишнината на фестивала в Байройт в Германия (ще се състои през август т.г. – б.р.) ще използва изкуствен интелект и генериране на дигитална среда в реално време за своята постановка на „Пръстенът на нибелунга", за да подчертае еволюцията на шедьовъра на Вагнер, Софийската опера и балет остава фокусирана върху култивирането на продукция от местни творци и певци, които посвещават живота си на интерпретирането на душата на музиката на Вагнер чрез всеки отделен глас", пише Дженифър Пайрън, управляващ редактор на престижното оперно издание Operawire и член на Асоциацията на музикалните критици на Северна Америка (MCANA).
Авторката прави сравнението с Байройт по повод готвената там за това лято постановка „RING 10010110", в която визуални артисти ще управляват „на живо" алгоритми и код, които реагират на случващото се на сцената. Визуалната среда няма да е еднаква всяка вечер – тя ще се пренаписва, променя и генерира в момента на изпълнението. Изкуственият интелект, използван в Байройт, е обучен с огромен масив от данни – архиви, снимки, сценографии и записи от 150-годишната история на фестивала.
Авторката противопоставя този подход на софийския. Тя описва подробно четирите спектакъла от тетралогията, които се играха през юни: „Рейнско злато", „Валкюра", „Зигфрид" и „Залезът на боговете", като многократно подчертава, че сценографията и интелигентната режисура са очевидно съзнателен избор, който позволява на грандиозната музика на Вагнер да доминира, вместо да бъде засенчена от визуални ефекти.
Чрез "премерен, изчистен подход" и "визуална яснота" продукцията освобождава пространството за музикалното начинание, поддържайки човешкия мащаб на драмата, преди пръстенът да промени всичко в „Рейнско злато", пише тя.
„Значението на това ниво на простота създава яснотата, която движи напред четирите опери от този цикъл – нежността на внимателната мисъл и интелигентност на продукцията, която позволява на мащабното музикално начинание на Вагнер да придобие форма и облик", пише авторката.
За „Валкюра" Дженифър Пайтън пише следното: „В първо действие Мартин Илиев в ролята на Зигмунд излиза на сцената, преследван от враговете си, докато бушува буря. Той пристига изтощен в непознат дом, където Алма-Лиза Бандаловска в ролята на Зиглинда се приближава до него. Естествената химия между Илиев и Бандаловска прави тази сцена легендарна. Миналогодишният „Танхойзер" подчертаваше изключителните им актьорски умения и вокална техника. „Валкюра" разкрива момент от музиката на Вагнер, предназначен да предизвика широк спектър от емоционални цветове и интензитети. Моментът, в който Курт Ридъл в ролята на Хундинг вселява страх у Зиглинда и Зигмунд, че са се обединили срещу него, прави връзката им още по-неразрушима. Уникалният дар на Илиев да пресъздава ролите си като жив човек е несравним. Всяко движение, изражение на лицето и всяка нота се трансформират в тялото на Зигмунд. Режисьорът Карталов е известен с това, че работи директно с певците по време на репетиции и това е ясен пример защо го прави. Гласът на Илиев резонира с огромна уязвимост и честност. Неговото изпълнение вдъхнови Бандаловска, тъй като тя позволи на героинята си да се влюби в него", пише авторката.
„Във второ действие Арис Аргирис в ролята на Вотан инструктира Гергана Русекова в ролята на Брунхилда да гарантира, че Зигмунд ще спечели битката си с Хундинг. Гласът на Русекова резонира с топлина и чист тон. Вокалната ѝ яснота и немската ѝ дикция бяха солидни през цялото ѝ изпълнение", се казва още в статията.
„Финалът на „Залезът на боговете" е последен пример за това как продукцията на Карталов използва всяко действие, глас, декор и музикален инструмент, за да подчертае творбата на Вагнер. Целият екип от творци и изпълнители и в четирите продукции остана фокусиран върху това да бъде общност, а не сбор от индивиди, интерпретиращи свои собствени версии на Вагнер. Затова „Пръстенът" на Софийската опера и балет култивира човечността и въплъщава душата на музиката като универсален език, предназначен за споделяне", завършва статията си музикалната критичка.
