(Продължение от 5 октомври, събота)
На 16 април в 15 часа и 15 минути в храма "Св. Неделя" започва опелото на ген. Константин Георгиев, застрелян от комунистите Атанас Тодовичин и Живко Динов. Малко след това Никола Петров-Васко пали фитил, свързан с експлозивите на тавана на черквата, и тръгва към изхода. Клисарят Петър Задгорски, вербуван за атентата от Военната комисия на комунистическата партия, тръгва след него.
Взривът избухва в 15,25 часа. Куполът на черквата се срутва върху хората, дошли да изпратят ген. Константин Георгиев. Загиват 134 души, ранените са 343-ма, някои от тях умират по-късно от раните си. Под развалините намират смъртта си трима депутати - д-р Недялко Колушиев, Н. Рачев и Хр. Цанев, 12 запасни и действащи генерали (включително и ген.-лейтенант Калин Найденов, военен министър по време на Първата световна война), 34 офицери и много граждани.
Сред ранените са премиерът Александър Цанков, министърът на вътрешните работи ген. Иван Русев, военният министър ген. Иван Вълков, подпредседателят на Народното събрание Борис Вазов (най-малкият брат на Иван Вазов), председателят на парламентарната група на мнозинството Андрей Ляпчев, митрополит Стефан, депутатите Атанас Буров и проф. Фаденхехт и др.
В спомените си, използвайки и белетристични похвати, Вълко Червенков описва атентата
така: "Около 15 ч. и 30 минути. Лежах в кревата, когато къщата затрепера. (Червенков живее нелегално в къща на ул. "Козлодуй" 114 - б. а.) Сякаш ставаше земетресение. Стъклата на прозорците издрънчаха, изпращяха глухо. Скочих от кревата. Отсреща по улицата някаква бабичка се мъчеше да тича, уплашено се кръстеше. Значи в черквата... Доколкото можеше от прозореца да се види наоколо - всичко опустя. Настъпи пълна тишина, пълна с неизвестност."
Въпреки раната в главата си ген. Иван Вълков не губи самообладание и започва да командва паникьосаните войници отвън. Александър Цанков веднага отива в Министерския съвет, където правителството се събира на спешно заседание. Взима се единодушно решение за военно положение в страната. Цар Борис III подписва указа на следващия ден - 17 април.
Взривът заварва преките извършители на атентата Васко и Задгорски на ул. "Лавеле". Уговореният автомобил, който трябва да ги изведе от София, обаче го няма. Двамата се разделят. Петър Задгорски се среща с Петър Абаджиев - главния организатор на атентата от страна на Военната комисия, на ъгъла на ул. "Цар Самуил"" и бул. "Клементина" (днес - бул. "Ал. Стамболийски") и Абаджиев го отвежда в нелегална квартира. Тръгва с обещанието, че ще му донесе задграничен паспорт, но повече не се връща.
В спомените си Вълко Червенков пише, че два часа след взрива Петър Абаджиев дошъл при него, защото не бил сигурен в своята квартира. София е подложена на тотален тараш и още в нощта срещу 17 април полицаи идват и в къщата на ул. "Козлодуй".
Червенков се качва на тавана "въоръжен и с отрова в ръка".
Абаджиев остава в стаята, но фалшивите му документи го спасяват. "Нещо там обяснил, оставили го на мира. Въобще, види се, не са се усъмнили в семейството (на Траянка Цертелова - б.а.). В една от стаите лежеше тежко болен близък на кака Траянка човек...", пише Червенков.
Въпреки че полицията вече разполага с портрета на Петър Абаджиев, той остава в къщата още цели две седмици. В един момент дори има наглостта да прати сина на хазяйката Стефан в училището в София, където учи сестра му, за да й занесе пари.
Там учителите се усъмняват в Стефан, вдига се олелия, но момчето успява да избяга. Идва у дома си и предупреждава за полиция. Вижте финала на тази история в нелегалната къща, описан от Червенков, и сами го преценявайте: "Елена беше при мен този ден. (Става дума за Елена Димитрова, сестрата на Георги Димитров, приятелка на Вълко Червенков - б.а.) Не можах да видя кога и как мигновено П. Абаджиев изчезна - за няколко секунди. Видях го едва на 1 октомври 1925 г. в Москва в общежитието на българските политемигранти..."
А тогава, пред опасността от идващата полиция, Вълко и Елена също бързо напускат къщата. Скитат из София, преспиват в различни квартири, в други не ги пускат. Веднъж ги спира патрул, но нелегалните документи ги спасявят. На 7 май Червенков отново се връща в къщата на Траянка Цертелева на ул. "Козлодуй" 114.
"Имах достатъчно пари, за да не бъда в тежест на хазяите", признава Червенков в спомените си. Откъде пари, след като втора година е безработен? Откъде са и парите, които Петър Абаджиев иска да даде на сестра си? Той също е "професионален революционер".
Най-вероятно е сумите да са от парите от Москва, изпращани, за да се поддържа "революционната ситуация" в България.
В книгата си "Георги Димитров. Една критическа биография" Мона Фосколо, френски политолог от български произход, цитира една резолюция на ИККИ (Изпълнителен комитет на Комунистическия интернационал) от 19 февруари 1924 г. С тази резолюция е определена сумата за "разходите по българския въпрос". Ръководителите на бъдещата световна революция отпускат по 8600 долара месечно на новосъздадената нелегална военна организация на БКП.
Забележете - цитираната резолюция е от 19 февруари 1924 г., а нелегалната военна организация, която ще бъде финансирана, реално е създадена след нелегалната Витошка партийна конференция, състояла се на 7 май. Тоест около 3 месеца след като вече е определена сумата за издръжката й.
Коминтернът не само отпуска парите, но и разпределя кой каква сума да получава - от ръководителя на военната организация до последния началник на "шесторката" - най-малката бойна единица на партията. Червенков явно е получавал добри пари - все пак от юни 1924 до юни 1925 г. той е представител на Младежкия съюз в централното ръководство на Военната комисия.
Така че идеите са си идеи, но въстания и революции през ХХ век се правят с пари. С много пари. Например за всеки внесен пакет с взрив на тавана на черквата клисарят Петър Задгорски получава по 1000 лева. За 11 качвания взема общо 11 000 лева.
През 1999 г. излезе документалната книга "Атентатът. Кървавият Велики четвъртък". В нея са поместени и пълните стинограми от разпитите на атентаторите. Марко Фридман, който се определя като стар партизанин на комунистическата партия, разказва: "След напущане на фирмата (за търговия с хартия - б.а.) не работех вън от организацията, а заплата получавах от Янков (Коста Янков - лидер на Военната организация - б.а.). Янков ми даваше парични суми, които вписвах и след това ги раздавах на лица, които посочваше. Веднъж Янков ми даде 100 000 лева, друг път ми даде 1300 долара (175 000 лв.) и ми каза да ги запиша. Предполагам, че тези суми са идвали от странство. Чувал съм, че те са идвали от Виена.
Зная, че се получаваха субсидии от Москва..."
По това време във Виена се намира нелегалният свързочен център на Коминтерна за Балканите. Там на 15 октомври 1923 г. Васил Коларов и Георги Димитров основават Задграничен комитет на БКП (т.с.) На 10 март 1924 г. той става Задгранично представителство на ЦК на партията, което се финансира от Москва.
По-нататък Марко Фридман признава, че за февруари 1925 г. през него преминават около 400 000 лева. Неговата заплата е 5 000 лева. "За раздадените пари давах сметка на Коста Янков, без разписки. Една част от сумите изразходвах по нареждане на Янков, а другата по нареждане на Минков. Аз раздавах заплати на няколко души. На Иван Ц. Колев плащах по 3000 лв. месечно. На неженени плащах средно по 3000 лв, на женени - в зависимост от членовете на семейството..."
Тъй като по това време Вълко Червенков все още е ерген, той вероятно е получавал по 3000 лева на месец и затова спокойно може да плаща наема на хазяйката си.
От спомените му обаче въобще не става ясно защо от ръководството на комунистическата партия му заповядват да бяга от България. На 3 септември 1925 г. при него идва човек от ЦК и строго му нарежда на другия ден - 4 септември, да тръгне с групата за Югославия. Ако не го направи, ще да бъде сериозно наказан.
Групата, в коята е и току-що пуснатият от затвора известен комунистически функционер Антон Иванов, преминава безпрепяствено границата със Сърбия и се озовава в Пирот. Там се разделят, Червенков отива в Белград и е подслонен от Хаим Пизанти, известен комунист от Видин.
После 20 дни живее в Нови Сад и от там по странен маршрут групата потегля към СССР: Загреб - Марибор - пеша през австрийската граница - Грац - с влак до Виена - Берлин - Себеш (граничен пункт в СССР) - Москва.
В Себеш младият Червенков е впечатлен от надписа "При коммунизме не будут граници!". След слизането от влака българите целуват земята. Нямат никаква представа какво ще им се случи съвсем скоро...
Следващия път:
Бил ли е вербуван Вълко Червенков от НКВД?
