текст и фотография Юлиан Ангелов
Над Шумен тегне четиридесетградусова жега. Платото, надвесило се над града, е потънало в тежка мараня, сред която едва се различава силуетът на самотния социалистически колос – Паметникът на строителите на Българската държава. В арменския квартал цари следобедна летаргия – жива душа не се вижда по улиците, извиващи нагоре към края на града. Някои от обитателите му се утешават под сенките на асмите в дворовете си с изстудено „Шуменско“ или мастика с диня, други са намерили прохлада в заведенията в близкия парк „Кьошковете“, а трети въздишат безутешно по морския бриз и Варна, известното „пристанище на Шумен“. Затова, когато от високоговорителите на близката „Томбул джамия“ се понася протяжният глас на мюезина, само рояк врабчета стреснато се вдигат от клоните на близките дървета и се понасят към по-спокойно място, където да подремнат необепокоявани от никого.
В двора на арменската църква „Сурп Аствадзадзин“ („Св. Богородица“) се забелязва трескаво движение – утре е големият празник на храма и по традиция честването му е съпроводено с дълго приготовление и пищни тържества. Всъщност денят на Сурп Аствадзадзин (това, което българите честват като Голяма Богородица на 15 август), е един от петте големи църковни празника, отбелязвани от всички български арменци, заедно с Рождество Христово (Дзънунт), Великден (Задиг), Преображение Господне (Байцарагербутюн) – съчетан с арменския празник на водата и розата (Вартавар), и Кръстовден (Сурп Хач). С изключение на Рождество Христово всички те се празнуват в неделя.
Арменският народ първи в света приема християнството
Интересно е, че – за разлика от българите – арменците нямат запазен самобитен народен календар със съответната обредност, който да се различава от официалния църковен календар. Може би това се дължи и на факта, че арменският народ приема първи в света християнството като официална религия през 301 г. и оттогава е имал достатъчно време, за да забрави своите древни традиции. Днес за предхристиянското минало на арменците напомня единствено Вартавар – празникът, който някога бил посветен на богинята Анахид – покровителка на плодородието и нравствеността, и на богинята на любовта и красотата – Асдхиг, а днес е обединен с Преображение Господне.
По време на своите празници арменците по цял свят се събират около църквите си и си припомнят някогашната слава на арменските царства, ширели се из територията на Близкия изток и Кавказ, но и оплакват болката си от гоненията, изселването и избиването на безчет свои сънародници в тежките последни години от агонията на „Болния човек“ – Османска Турция. Не правят изключение и шуменските арменци. Нищо че от някогашната голяма общност в града са останали не повече от 250–300 души, нищо че повечето от тях са вече на възраст и децата им са заминали във Варна, Пловдив или София в търсене на по-добър живот. А и в дни като празника на Сурп Аствадзадзин много от шуменските арменски „емигранти“ се завръщат и шум и глъчка огласяват поне за няколко дена Арменската махала.
В съботния следобед по пейките в църковния двор, разположени под широките корони на старинни дървета, са насядали десетки хора, които обсъждат на своя западноарменски диалект младините си, утрешния празник на Св. Богородица и последните новини от арменската общност. Встрани, на специално отредено за целта място – „магахдун“, плувнал в пот касапин приключва със заколването на последния от общо цели осемнайсет жертвени овни. Курбанът е започнал преди обяд и привършва едва в късния следобед – тази година дарените на църквата животни са повече от обикновено, и раздаваното на следващия ден ритуално приготвено месо ще бъде в изобилие. За разлика от българите арменците не освещават предварително всяко животно, принесено в жертва. Освещава се само солта, с която всеки овен се захранва, преди да бъде предаден в ръцете на своя душегубец. С прясната кръв от закланото животно колячът и неговите помощници правят кръстове „за здраве“ по челата на децата, които с широко отворени очи наблюдават отстрани този обичай. След приключване на тази нелицеприятна дейност месото се нарязва и се поставя в огромни казани, в които ще къкри, примесено със сол и подправки, цяла нощ и чак преди игрев слънце в неделния ден ще се разпредели на порции, раздавани на вярващите след празничната служба в църквата. Арменците не раздават курбан чорба, а само месо, въпреки че бульонът е от светена вода. Но той остава настрана и всеки може да си вземе от него отделно.
Лек за болката от миналото и помен за загиналите души
В приготвянето на курбана участват най-различни хора, но един от тях всяка година неотменно е край казаните от начало до край – това е бившият дойен на театралната група на шуменските арменци Арам Мардиросян, който е роден в далечната 1923 г. Въпреки напредналата си възраст „Чобан Арам“ (както го наричали на шега заради опитите му да отглежда животни на младини) пристига куцук-куцук в двора на църквата и запретва ръкави като истински кулинарен „варбед“ (уважително – „майстор“ на арменски) и следи за нещата отблизо, доколкото му позволяват силите. Е, не успява на следващия ден да опита особено от „мадаха“ (курбана), защото му пада долното чене, но пък за сметка на това споделя: „И аз почнах да се храня интелигентно, даже диня ям с нож и вилица“.
Докато текат приготовленията за курбана, в двора почти изневиделица изниква огромна трапеза, осеяна с гозби и бутилки. На нея има и традиционни арменски манджи с патладжан, и шашлици, и арменски десерти. И макар в арменската кухня да има ястия, подобни на италианска паста, те не са част от менюто. Може би защото на арменски макарон е „йергара гълора хъмора мащеха дзак“, което значи „дълго, тестено, с дупка в средата и много вкусно“. А да си поискаш допълнително от нещо „дълго, тестено, с дупка в средата и много вкусно“ не е проста работа и отнема определено време и усилия.
На масата се накипрят на челни места почетните гости на празника, които са дошли от най-различни градове на България, а и от чужбина. Малко след залез слънце се дава началото на веселбата, която продължава почти до зори. Звуците на арменските песни се преплитат с юнашкото „Генац!“ („Наздраве!“). В нощта срещу Сурп Аствадзадзин тази дума се повтаря доста пъти. Когато празнуват, арменците не се шегуват – темпераментът им и жилавият им дух не познават граници нито във веселието, нито в целеустремеността. Но арменската софра е не само тържество на епикурейството, както мнозина биха си помислили. Тя е и лек срещу болката от миналото, и миг на помен за загиналите души. Вдигнатите чаши и наздравиците напомнят за думите на Яворов: „Те пият и пеят... Отломка нищожна от винаги храбър народ мъченик, дечица на майка робиня тревожна и жертви на подвиг чутовно велик...“.
По начина на празнуване личи колко са близки арменците и българите
Любопитно е, че ритуалите на двата народа си приличат. Може би защото имат сходна историческа съдба – съдбата на поробените народи в Османската империя. А може би защото прекалено дълго са живели заедно – като се има предвид, че първите арменски заселници в България идват по нашите земи през VІ–VІІІ в., основавайки отделни павликянски и тондракитски селища. Според някои историци дори Рипсиме (или Хрипсиме), майката на цар Самуил – последния владетел на Първото българско царство, произхожда от виден павликянски род. Арменци и грузинци са и основателите на втория най-голям манастир в България – Бачковския.
През вековете България винаги е била гостоприемна към арменците и неслучайно в редица български градове през Османското владичество, особено в годините на Възраждането, а и след Освобождението се обособяват колонии от арменски търговци и занаятчии. Сред своите нови съграждани – българите, които те наричали „пурт кълух“ (вълнена глава) заради калпаците или пък заради кралимарковските мустаци и брада, арменците намерили своя втори дом.
В Шумен арменци, бежанци от чумната епидемия в град Кафа (днешния Теодосия на Кримския полуостров), се заселват за първи път през 1605 г. Както навсякъде, където има поне няколко арменци, те построяват своя църква и свое училище, тъй като за тях „църквата е нашият баща, а езикът – нашата майка“. Така се появява и църквата „Сурп Аствадзадзин“, паянтова постройка в началото, която по време на руско-турската война от 1828–1829 г. изгаря до основи, за да бъде възстановена през 1834 г., този път вече от камък. Успоредно с това, около 1810 г., е основано и първото килийно арменско училище в Шумен, финансирано от богатите представители на общността. Развитие получават и арменските занаяти в Шумен – медникарство, килимарство, изработка на скъпи тъкани и дрехи. От това време е и едно любопитно сведение за българската история, оставено от арменския пътешественик Минас Пъжъшкян, който обикалял из земите на Османската империя, населени с българи. В свое писмо от май 1813 г. той пише за импровизирано „театро“ в един салон в града в чест на българския празник на писмеността „...наречен на Сирила и Мефота“, и то далеч преди Солунските братя да бъдат обявени за светци.
Да се оплачеш на арменския поп
Нито Пъжъшкян, нито който и да е си е представял, че само век по-късно Шумен и цяла България ще бъдат залети от вълна арменски бежанци, подгонени от родните си места в Мала Азия от човеконенавистния режим на султан Абдул Хамид II, а по-късно и от младотурците в Османска Турция. В продължение на дълго време преди това на будните българи патриоти, които бивали заточавани в занданите на Диарбакър, често пъти се налагало да се оплакват на арменския поп – единственият, който хем имал тежест пред местните турски власти, хем съчувствал на страдащите си братя християни. Оттогава изникнала и поговорката: „Оплачи се на арменския поп“. Но в края на ХІХ и началото на ХХ в. идва времето и българският народ да помогне на арменците.
В периода 1894–1896 г. османските власти предприемат мерки за трайното решаване на арменския въпрос в границите на Европейска Турция и Западна Армения (днешна Източна Турция). „Мерките“ се състоят в изтребване и изселване на арменското население от посочените територии, а духът им най-добре е предаден от старата турска поговорка: „Видиш ли арменец, бий го, докато не чуеш камбаната да бие или арменският поп да пее!“. Така за малко повече от година са избити около 200–300 000 души, а в Княжество България намират спасение десетки хиляди бежанци. Броят им е още по-голям по време на геноцида от 1915 г., когато във времето на Първата световна война загиват над милион арменци, избити от турската войска или измрели от глад и жажда при разселването им из пустините на днешна Сирия и по пътищата към своето спасение извън пределите на Османска Турция.
Арменската болка нито денят, нито нощта могат да излекуват
Когато дошли в България, повечето арменци не знаели родния си език. В последните години на Османската империя не било безопасно да се говори арменски – над тях тегнела заплахата на фанатизираните местни бейове, че ще отрежат езика на всеки, който каже и дума на този език. Затова децата и младите говорели турски, а когато искали да си кажат нещо тайно, старите шепнели на арменски, та да не се разбира. Често пъти и пишели на турски, но с арменски букви. Може би затова арменците така бързо се приспособили и към българския. Макар че в началото имали определени затруднения с българската граматика и често изреченията им звучали като: „Един гащи плява за наш’та магара“. Арменците в Шумен бързо свикнали с новия си живот и допринесли за развитието на българските занаяти и промишленост, тъй като повечето от тях били изкусни златари, бижутери, килимари, дивалджии (майстори на бродерии със сребърни конци), фотографи, часовникари, шивачи на сватбени рокли, шапкари, плетачи на дантели.
Но болката им останала. Тази пуста арменска болка, която нито денят, нито нощта могат да излекуват! Тази болка, която присъства в живота на всеки арменец от люлката до гроба. Неслучайно думата болка („цав“) е част от всички важни събития в живота, според арменците: раждам се – „дзънецав“, влюбвам се – „сирахарвецав“, женя се – „амуснацав“. Само смъртта се изразява с глагол, в който няма болка – умирам на арменски е „мерав“. Затова и когато арменците искат да кажат на някого, че го обичат силно, те казват: „Цаве танем“ (Отнемам ти болката!).
А от всичко старите арменци най-много обичали Бог и Богородица. Затова и в неделния ден на празника на Богородица (Сурп Аствадзадзин) дворът на шуменската църква се изпълва с хора, дошли да почетат както Божията майка, така и паметта на своите близки, завещали им тези традиции от край време. Литургията протича спокойно, а след нея отвън се изкарват маси с тави грозде, месо и питки. Всеки взема по чепка грозде, защото първото за сезона по традиция се яде след Голяма Богородица. А гроздето и месото наистина са много, може би защото „на арменеца за да му стигне, трябва да му артиса“ – както казват самите арменци. Празненствата и смехът продължават до вечерта. От ресторанта на Мелик – огромен на ръст бивш борец, преселил се в Шумен от Армения преди години, долита аромат на шашлик на скара, както и звуците на старинната арменска песен: „Дзахигнер, дзахигнер, антарам дзахигнер, тук сиров гароди, анморац въганер...“ („Цветя, цветя, неувяхващи цветя, вие сте незабравими свидетели на любовната ми мъка...“) В двора на църквата постепенно възрастни двойки се впускат в тих танц под светлините на лампите, край които се вихрят облаци от дребни мушици и пеперуди, и те привлечени от романтиката на този момент. Постепенно глъчката утихва и над Арменската махала се възцарява тишината на нощта – тишината, която сякаш трябва да охлади и успокои горещите въглени на арменската радост и арменската болка. Поне до догодина.
