В мътилката след 9.IX.1944 г. излязъл от гората партизанин застреля Рицаря на смеха в културната история на България. После остави автомата и си изми ръцете. Със сапун!
Името на палача е Станислав Бъчваров, нарекъл себе си Вихров. Жертвата е Борис Руменов, когото всички знаят като Борю Зевзека. Този епизод лепна кално петно върху новата власт. Силните на деня се опитваха да го крият и трият, но то продължава да свети със страшна сила.
Станислав Бъчваров е от Пловдив. "Роден в бедно учителско семейство - сочи неговата биография, - той още в ранното си детинство се сблъсква с жестоката и нерадостна действителност на големия град,
вижда страданията
и беднотията
на пловдивските
работници
от "Картела", "Тютюнджиян" и пр. и обрича сърцето и таланта си на тях - пролетариите, творците на благата, най-отрудените, най-онеправданите - жадуващите за слънце и живот и тънещи в нищета и мрак."
През 1927 г. Бъчваров заминава за Франция да проучи как стоят работите с тамошния пролетариат. Връща през 1931 г., обикаля различни градове, установява се в столицата. Тук музата каца на рамото му - започва да реди стихчета!
Гражданската война в Испания е повод да засенчи Никола Вапцаров. Бъчваров иска да стане интербригадист, но не му уреждат прехвърлянето. "Аз - съжалява той - щях да напиша такива стихотворения за Испания, дори по-хубави от тези на Вапцаров. Той тях тук ги създава, а аз щях там да пиша."
В първите си книги Бъчваров търси подходяща стихия, която да прогони джибровия дъх от името му. "Хайдутин" (1937) е подписана с псевдонима Снежин, а в "Песен на пристанището" (1939) той вече е Вихров.
Станислав Вихров
гравитира около
групата
на кафене "Средец"
В него се събират Тодор Павлов, Христо Радевски, Кръстьо Белев, Крум Григоров, Венко Марковски. Отбива се и конкурентът Вапцаров.
"Средец" не е по вкуса на Борис Руменов. Той предпочита да си пие питието в "неутрално заведение". Никога не е бил партиен член и не е демонстрирал политически пристрастия. Неговата мисия е друга. В цялата си многострадална история българският народ е имал нужда от зевзек, който да го разтушава в мъки и неволи. Борис Руменов го прави близо четири десетилетия.
Борис Руменов е роден в София. Учи в столицата, в Белград и Загреб. Завършва Школата за запасни офицери в Княжево. Участва в Балканската и Първата световна война. Кавалер е на една рана и на три ордена "За храброст".
Борис Руменов става Борю Зевзека като тартор на "барабанистите" около сп. "Барабан". Заедно с "българановците" около сп. "Българан" и "кводаистите" около в. "К'во да е"
четата на Зевзека
определя пейзажа
на литературната
бохема
"Барабанистите" създават своя философия на хумора, свои шутове, свой литературен и извънлитературен живот.
Борю пише хумористични разкази, фейлетони, комедии, фарсове, рецитации, вицове, злободневки. Талантлив актьор, той сам играе героите си на сцената. "Артист, писател, разказвач, декламатор, имитатор, вестникар - във всички тия качества Руменов е отличен", портретува го Борис Вазов и отсъжда: "Със своето творчество той е истински благодетел за начумерения български народ!"
Зевзека разбива скуката на сънародниците си, но знае, че смях на гладен стомах е като чифте пищови на гол тумбак. С тази мисъл в главата Борю оглавява дружество "Птица", а под загриженото му перо излизат трудовете "Кои полезни кокошки трябва да отглеждаме" (1930) и "Евтини и хигиенични курници" (1931)
Пернатата тема
дълбоко го вълнува
Борю редактира рубриката "Птицевъдство" на в. "Заря" и хумористичните страници на "Утро" и "Дневник". Те са онасловени "Кукуригу" и "Кудкудяк". Тук пътят на Зевзека се кръстосва с този на Вихров.
"Заря", "Утро" и "Дневник" са под шапката на най-голямата вестникарска компания у нас. Станислав Вихров се блазни да пробие, носи свои творения и дори успява да публикува нещичко. Той обаче се има за гений, иска да превземе страниците, да се говори за него като за явление. Бомбардира с нови и нови текстове, стреля с рими и строфи.
Вихров носи, Зевзека хвърля в коша. Вихров пробва отново, Зевзека пак го реже. У Вихров зрее омраза. Редакторът не го зачита за гений. Нещо повече - смята го за бездарник, правилно преценява той.
"Като буревестника на Горки, той предусеща, че иде нещо страшно", пише в бунтовната му биография. Избухва Втората световна война, държави са прегазени, градове са сринати, избити са милиони хора.
"Вихров изживява всичко това с голяма болка и тревога - продължава житейската хроника на гения. - Той слуша радионовините и по цели нощи не спи.
Но фашистката чума
настъпва
и в нашата
малка страна
Ние сме предадени, ние сме окупирани. Започна трагедията: затвори, концлагери, разстрели и бесилки - набучени на върлини глави. Но България не трепна! Най-храбрите нейни синове хванаха балкана и станаха партизани. Вихров не остана надире. Неговата будна гражданска съвест беше на пост."
Съвестта е на пост, но самият Вихров е в хамлетовски колебания. Понеже е пресрочил войнишкия си отпуск с половин година, той се чуди що да стори. "Обратно във войската или напред към гората?", това е въпросът.
Станислав Вихров решава да се консултира с ген. Никифор Никифоров, началник на Военносъдебната част към Министерството на войната. Двамата с поета Божидар Божилов го причакват в Банкя. Никифоров излиза от банята и сяда в парка.
Божидар отива при него, а Станислав се ослушва на съседната пейка. Парламентьорът пита ще има ли милост, ако избягал от казармата се предаде след шест месеца. "Как шест месеца! Кой ще допусне това?", чуди се генералът.
"Вихров разбра,
че няма друг изход
и че той трябва
да отива партизанин",
разказва Божидар Божилов. "И стана партизанин в родопския отряд доста кратко, тъй като този разговор се води един-два месеца преди Девети септември", уточнява той.
На 9 септември 1944 г. Станислав Вихров излиза от шумата и първата му работа е да си разчисти литературните сметки. Обаче няма оръжие, тайна е как се е сражавал с фашистите.
Взема шмайзер назаем. После обръща три-четири на екс - за кураж. Намира и помагач. Вечерта на 10 октомври 1944 г. двамата тръгват по ул. "Добри Войников" в Лозенец. Търсят дома на Борю Зевзека. Спират пред № 29. Чукат. Отваря съпругата Цветана Руменова. Казва, че мъжа й го няма.
Гостите си тръгват, но след час-два идат отново. Борю се е прибрал. Вихров и другият го информират, че е арестуван, да си вземе това-онова. Зевзека слага под мишница одеяло и възглавница.
Екзекуцията
е извършена
в
Борисовата
градина
След автоматния откос Вихров и неговият асистент хвърлят тялото в Перловската река. После си измиват ръцете със сапун.
Няколко дни по-късно Цветана е известена, че съпругът й е убит от неизвестни лица. Да дойде да го прибере и погребе, нареждат от Софийската прокуратура. Ковчегът бил закован - не се знаело какво има вътре.
Междувременно Вихров търси Елин Пелин. И на него имал зъб, и за него е приготвил куршум. Пелинко обаче излиза пъргав, укрива се и отървава кожата. Така в черния списък на поета партизанин е отметната само една жертва.
В годините на мирния социализъм Станислав Вихров е сред творците с пагони. Стига чин полковник, работи в Издателството на ОФ, в сп. "Българо-съветска дружба" и на други отговорни места.
През този период творчеството му е пропито от спомени за борбата и радост от съзиданието.
Цветана Руменова твърди, че е
виждала в дома
на Вихров одеялото
на Борю Зевзека
Същото, с което е тръгнал към гибелта. Палачът поет се е завивал с него, за да сгрее творческата си немощ. Нали и Салиери е искал да свири на пианото на Моцарт!
Литературният историк Алберт Бенбасат разказва какви мъки е изходила вдовицата на убития в усилията си да изчисти едно чисто име.
"Трябва ли да повтаряме - пише той, -че всичките й опити да успокои духа на мъртвия, измивайки петното, лепнато му от живите, останаха напразни. Не помогнаха нито събраните препоръки и спомени, нито придобитото с големи мъки "Свидетелство за съдимост", издадено през 1967 г., където в графата "осъждан" е записано "не". Машината за смилане на хора не признаваше фактите и очевидностите. Тя имаше своя, абсурдна логика, според която "невинните не ги убиват."
Бенбасат публикува и
една официална
лъжа на дирекция
"Културно-историческо
наследство"
при Столичния съвет за култура:
"Във връзка с молбата на др. Цветана Руменова за поставяне на паметна плоча на дома, където е живял нейният съпруг Борис Руменов (Борю Зевзека), Ви уведомяваме, че същият е известен най-вече като буржоазен журналист и хумористичен писател. След 9.ІIХ.1944 г. той е осъден на смърт и разстрелян, а впоследствие реабилитиран. След направеното проучване и съгласувано с ръководството на Съюза на българските журналисти, смятаме, че личността и дейността на Борис Руменов (Борю Зевзека) не дават основание за поставяне паметна плоча на неговия дом."
Днес къщата вече я няма. Няма и паметна плоча там, където е била.
Атанас Душков:
Как стана тази работа бе, Вихров?
Mинаха години от трагедията на Руменов. Вече се знаеше кой е убиецът. И един ден го срещам на улицата. От дума на дума заговорихме и за Борю. И аз го попитах: "Как стана тази работа бе, Вихров?"
Той отвърна лице настрана и затресе ръка:
- Мани, мани! Стана тя една...
- И все пак защо?...
- Кажи ми да ти кажа, де! Пияна работа!
- Пиян, пиян, ама си намерил дома му, и то посред нощ!
- Взех автомат от приятел. И друг ме отведе. Остави, ами щях да свърша и Елин Пелин за едното чудо! Но той излезе по-хитър и ми убегна...
Сега Станислав Вихров съжалява за стореното, но късно. А причината? Не го зачитали като автор или нещо подобно.
Така загубихме Борис Руменов и по една случайност не си отиде и Елин Пелин...
Божидар Божилов
Влезе на кон в радиото
По това време идва при мене в радиото, искаше да му пуснем стихове. Тогава охраната на радиото се осъществяваше от Гвардейския полк. Така беше заварено отпреди 9 септември, така си остана и няколко месеца след 9-и. Веднъж гвардеецът, който охраняваше на входа, ми звъни:
- Един майор каза да слезете веднага.
Поглеждам през прозореца - виждам Станислав Вихров с кон, клати се на него, пийнал. Викам: "Как да сляза, кажи му той да се качи!"
Но Станислав Вихров изтиква настрани войника, както е с пушката, с гвардейската униформа, и почва да се качва с коня по стъпалата на радиото... Стана някаква разправия...
Ожени се по-късно за една гардеробиерка от Клуба на културните дейци. Майка му беше една много мила жена, баща му също...
Заветът на Вихров
И ако в някоя бурна нощ сред трясъци и дим,
сред бой като герой загина от куршум сразен,
родино моя, знай, за теб загинал е един
твой верен син, поет, борец и гражданин.
