В България той е ту герой, ту враг, в Англия - напълно неглижиран, казва партизанинът от Трънския отряд
Има някакъв засилен интерес в Англия към майор Франк Томпсън! Журналистка (от Би Би Си?) издирва и разговаря с хора, воювали заедно с английския майор или писали за него. Говори се, че искат да го реабилитират и дори да му издигнат паметник.
Ще кажете - какво нас, българите, ни интересува това. Би трябвало да ни интересува - и то много.
Защото майор Томпсън не е само малка гара по жп линията в Искърското дефиле и още по-малка улица в столичния квартал “Лозенец”.
Това е името на британския офицер от Управлението за специални операции, който ръководи Втората английска мисия за снабдяване с оръжие и боеприпаси на антифашистката съпротива в България. Все още капитан, той каца с парашут на 25 януари 1944 г. край сръбското село Добро поле с още трима души.
Присъединяват се към Трънския отряд и после към Втора софийска народноосвободителна партизанска бригада начело с Денчо Знеполски. Заради успешното начало на мисията е произведен в чин майор.
В края на май 1944 г. бригадата е разбита край Батулия. Майор Томпсън е арестуван и на 10 юни 1944 г. разстрелян край софийското село Литаково. Той е само на 24 години.
Истинската драма на офицера Томпсън всъщност започва след смъртта му. В първите години след 9 септември 1944 г. България го тачи като герой. В началото на 50-те години е обявен за английски шпионин, вербувал Славчо Трънски, Делчо Знеполски и др. След години е реабилитиран и увековечен на няколко паметника. Един от тях сега е в окаяно състояние.
Родината му обаче тотално го неглижира. Тогавашното правителство не прави нищо, за да го спаси по време на десетдневния му плен. Не съобщава на родителите за гибелта му. Не иска от България тленните му останки да бъдат пренесени в Англия. Не го удостоява с посмъртни отличия и награди, както другите офицери от Управлението за специални операции.
И всичко това - защото младият Франк Томпсън като студент в Оксфорд станал член на Английската комунистическа партия.
В следващи броеве ще ви разкажем истина за майор Томпсън. За драмата му на романтичен младеж, загинал заради политическите игри и пазарлъци на големите държави във Втората световна война. Някои български историци го определят като “първата жертва на студената война”.
В този брой ви предлагам интервю с полковника от МВР, о.р. Кръстьо Джерманов - последния жив партизанин, работил заедно с майор Томпсън.
- Кога за първи път видяхте Франк Томпсън, г-н Джерманов?
- В края на 1943 и началото на 1944 г. бяхме отседнали в Църна трава - най-сигурното сръбско село с 30 махали високо горе в планината. Хората казваха - Църна трава - Бъркина държава. По името на техния командир Бърко. Ние сме в Дейчева махала може би една седмица.
Хората колеха животни и ни хранеха. За това им се плащаше. В тая махала живееше и един сърбин с хубава петоредна хармоника. И като засвиреше - всички се хващахме на хорото. Обаче бездействието действа лошо на партизанина. Ние сме свикнали постоянно да сме в движение, да обикаляме селата.
По едно време ни съобщават, че тръгваме на поход. А то студ и голям сняг. На 23 декември тръгваме. Караме шейни, пълни с дърва и слама, и отиваме на една поляна високо в планината. Напалихме огън във вид на триъгълник. Славчо Трънски пише в книгите си, че било във формата на буквата П.
Вали сняг, гаси огъня, ние трупаме слама и дървета. И по едно време видяхме самолетите. Кръжат горе, светкат ни, а отдолу нашите им светят с прожектори. Самолетите обиколиха три пъти и почнаха да пускат парашутите.
Имаше дървени
сандъци с оръжие
Тогава с парашутите си скочиха капитан Томпсън, Дейви, Шейн, Джек и Монро. Парашутите от хубава коприна. Натъпках един в раницата и си викам, че като се освободим, ще си ушия кошуля. Ама някъде изчезна този парашут после...
- Какво се случи след това?
- След тази акция отрядът се изтегли към Трънско по своите си дела. Мене и най-възрастния партизанин - бай Рашо, ни оставиха за свръзка с мисията.
- Къде бяха настанени четиримата англичани?
- В Дарковци - хубаво планинско село. Живееха в голяма хубава къща с обширен салон. В него се срещахме с англичаните. Много се изненадах, че в къщата има електричество, защото никъде в Брезнишко и Трънско нямаше ток. А те сложили динамо в близката буйна река, произвеждаха ток и така работеше станцията им за връзка с командването в Египет.
- Какви са спомените ви от общуването с англичаните?
- Първото ми впечатление е, че бяха много сдържани хора. Приказваха рядко, а Томпсън се е запечатал в съзнанието ми с лулата си. Млад и симпатичен, той най-често влизаше в контакт с нас. Беше най-сърдечен и общителен с българите. Хранеха се с месо от млади телета, които им колеха в селото, и много обичаха вътрешностите.
Имаше и една партизанка Валя, която им готвеше и обслужваше. Тя много хубаво пееше. И като започнеше - “Кавал свири на поляна”, “Синко, гъдуларю”, “Гурбетчията” - от старите градски песни. Монро беше хърватин, но емигрант в Канада и превеждаше. Англичаните просто изпадаха в транс от песните, толкова ги заобичаха. И най-много Томпсън.
- Какво правехте със спуснатото от английските самолети оръжие?
- Когато сърбите ни съобщаваха, че има нова пратка с оръжие, с бай Рашо потегляхме към указаното място. Аз водех. два коня и той два. Товарехме оръжието на конете и го карахме в с. Кална. В махалата Вигнище имаше склад, трупахме го там. И след това
въоръжихме двете
партизански бригади
- с хубави картечници, автомати, пушки, пистолети, бомби. Облякохме се в хубави дрехи, в здрави и топли обувки. Три месеца трая тази наша свръзка с мисията.
- Имахте ли интимни отношения със сръбските момичета?
- Много ни налитаха, обаче голям морал имахме. Те бяха малко по-други и ни налитаха. Веднъж със сръбски партизани отиваме да правим събрание в голямо село. И едно момиче - хареса ли ме, не знам, но имаше отношение към мене. Заведе ме у тях, напълни ми раницата с хляб, със сирене. И все ме буташе зад къщата... Но не помня дали го целунах, или не. До такава степен морал!
Обаче един партизанин за интимни отношения с Валя беше разстрелян. И брат ми загази. Той беше карал санитарната школа като войник и в отряда след едно тежко сражение, мисля край връх Тумба беше, имаше много ранени и той остана да се грижи за тях. И беше
завързал отношения
с една партизанка.
Осъдиха го на смърт! И аз отивам при бай Славчо, при бай Денчо, при всичките... Моля им се! И му отмениха смъртната присъда.
- А англичаните имаха ли интимни връзки със сръбкини?
- Не знам за такова нещо. Но мисля, че не. Имаха морал. Бяха сдържани и в приказките си, и в отношенията си с местните.
- На колко години станахте партизанин, г-н Джерманов?
- На 17. В отряда ми викаха Къци Детето. На 14 август 1943 г. ме посрещна лично Славчо Трънски и ме представи на останалите. А веднъж в едно село правехме събрание и Славчо ме представи така: “Ей това момче го взехме от турлата (кошарата) преди 6 дена...” Жените викат: “Дете, дете, па ти дека си тръгло?”
- Вие откъде сте?
- От Ярославци, Брезнишко. Село с 25 къщи, но най-будното и най-революционното. Най-напред от него излязохме аз и Тодор Ярославски, после и брат ми стана партизанин. В началото Трънският отряд беше от 14 души.
- На коя територия се подвизаваше отрядът?
- Из Трънския край. Българската войска беше окупирала Царибродско и Църнотравско. Също така действахме в Радомирско, Кюстендилско и Брезнишко. Бяхме в много добри отношения със сръбския партизански отряд на командира Бръко, много сипматичен човек.
- Кое беше първото ви сражение?
- Край Бохова, родното село на Славчо Трънски. Бях партизанин от месец и нещо. Бяхме обкръжени, но успяхме да се изтеглим с малко жертви. Обаче полицията пуска слух, че Трънският отряд е ликвидиран, свършено е с него. И ние със сръбския отряд решихме да нападнем с. Главановци, в училището на което имаше около сто полицаи. Нападнахме ги и там раниха Денчо Знеполски. После направихме акция в Сърбия пак с отряда на Бръко. Когато обикаляхме българските села, хората ни посрещаха като сръбски партизани. Не правеха разлика между нас и тях. Същото беше и когато бяхме в сръбските села.
- Къде пребивавахте като партизани, къде нощувахте?
- Зимно време нощувахме предимно по къщите. Правим акция и след това бягаме надалече - през няколко баира. И се подслоняваме при наши сигурни хора. Спим на топло. Лятно време обаче спим навън. От май месец хващахме гората. В къщите - не.
- Като бяхте в гората, с какво се хранехте?
- Вземахме от хората. Ние бяхме непрекъснато в движение, правехме събрания по селата и селяните донасяха храна. И в Сръбско, и в Българско познавахме добре хората и местностите. Обикновено носех едраница с храна, тежеше около 15 кг. Когато направим събрание в едно село, трябваше да подминем 3-4 села и да стигнем на сигурно място. Където има гъста гора и няма движение.
- А в гората готвехте ли си?
- Не! Не можехме да палим огън, това беше много опасно.
- Как в гората поддържахте личната си хигиена? Къде се къпехте?
- Къпехме се и се перяхме в реката. Бельото не си преобличахме, нямахме друго. Но аз се бръснех редовно. Имах си бръснач и огледалце. Седна край реката и се бръсна.
- Имаше ли периоди, в които да сте гладували?
- Имаше.
Тогава ядяхме шума.
И жълъди, но рядко
Веднъж взехме част от сиренето от на две мандри, другото го раздадохме. Друг път мои другари взели кашкавал от друга мандра, аз тогава не бях. И понеже били много гладни, се наяли с кашкавала. А пък той запича. И надували манерките, за да могат да се изходят.
Но и в Трънско, и в Сръбско имаше добра организация и сравнително редовно се снабдявахме с храна. По едно време бях интендант и свободно си ходех в нашите села. Знаех кой може да ме издаде и кой няма да го направи.
- В колко сражения сте участвали?
- Не съм ги броил, но сигурно има към 14-15.
- А в някои от тях имаше ли опасност да ви убият?
- Ооууу! Казах ви за първото ми сражение край Бохова. То беше и най-тежкото. Тогава ние направихме събрание в Лешниковци, бяхме 24 човека. И тръгнахме за Бохова. Заваля дъжд, ама проливен. Страшна работа! Реките придойдоха, вървим в тъмното и една партизанка падна във водата. Едвам я спасихме да не се удави. Продължихме пътя си мокри и измръзнали и така влязохме в Бохова. Хората там ни приютиха в сламника. Преспахме една вечер и още неизсъхнали, трябваше да продължим.
- Къде?
- Решихме да отидем в един манастир. Все още ръмеше дъждец, беше паднала и мъгла. Объркахме пътя. Денчо и Славчо ги нямаше, бяхме само с командира на четата Стефан. Излязохме на Явичова чука. Тя гола, ама на нея имаше граничен пост. Нали границата се измести навътре в Сърбия. Постът имаше покрив, но врати и прозорци - не. Влязохме вътре премръзнали. Запалихме огън, за да се изсушим. По едно време дойде постовият и каза, че сме обкръжени. Полицаите бяха залегнали в гората, която опасваше голия баир. На отлични позиции, добре въоръжени, имаха даже и картечница...
- А вие как бяхте въоръжени?
- Имахме един автомат, а аз бях с пушка манлихера. Най-напред тръгнаха да се изтеглят Райчо и Вельо. Райчо успя да се спаси, но Вельо го убиха. После тръгнахме 7 души начело със Здравко Георгиев. Но
аз в страха си
забравих пушката
Здравко носеше два пищова и ми даде единия. Тръгнахме срещу едно картечно гнездо.
- Не беше ли безразсъдно?
- Не знам. Но мен ме беше много страх, все пак бях само на 17 години. Пълзя, мижа и гърмя. За първи път ми е. Пълзя, завирам главата си надоле, а дупето ми стърчи нагоре. Полицаите хвърлиха бомба срещу нас. Тя падна в краката ни, но не гръмна. Един от нашите успя да я хвърли обратно. Полицаите се уплашиха и избягаха. Така успяхме да пробием обсадата.
- Вие защо не тръгнахте с двете партизански бригади на похода към Рила и Пирин, при който бяха убити много партизани?
- Когато Славчо Трънски тръгна за Рила, ми казва: “Къцо, ти ще се патрул, а аз ще съм зад тебе с бригадата.” Обясни ми къде да дам почивка на групата си и да чакам вест от него. Така и направих. По едно време към нас идват Славчо и заместникът му Кирил Марков-Златан.
Двамата в настроение, леко пеят и изведнъж чухме залп. Попаднахме в засада. Пищят куршуми, гърмят бомби... Трябва да се изтегляме. Гледам, че се измъкват бай Аврам и Георги Чанков и аз тръгнах след тях. Няколко души стигнахме до местността Вълча поляна, където имахме лагер. Гората беше хубава и трудно ни намираха. Изкарахме нощта и тук се случи голямата беда.
- Каква беда?
- Един от нашите с партизанското име Ботев имаше бомба бухалка на кръста си. И както се обръща в съня си, щифтът на бомбата се закачва за някаква съчка и тя гръмна. Избухна,
уби Ботев на място
и рани 6 души,
от които трима - много тежко. Аз останах с една група да пазя ранените и заради това не заминах с бригадата на Славчо Трънски.
Свалих един от ранените в съседното село. Той беше войник, облечен във войнишките си дрехи. Казах му да обяснява, че са го пленили партизани, побягнал и така го ранили. Другите умряха...
- Как посрещнахте 9 септември 1944 г.?
- Септември ме завари в Брезнишко. Бях установил връзка с Пети преносим сливенски полк, както и с хората в района. Бях подготвил цялата работа за слизане в Брезник. На 8 вечерта дойдоха два щайера от военното поделение в града, отрядът се качи и замина за Брезник, където завземат властта. Аз останах да изчакам една група, която отиде в с. Голяма Мещица. Разбрахме, че там има каса с пари. Сутринта се върнаха и ги заведох в Брезник. Много хора ме чакаха на баирчето пред града. Един приятел ме качи на рамото си и аз както си носех автомата марка “Томпсън”, изгърмях във въздуха два пълнителя. Голямо беше уважението, с което ни посрещнаха.
