До обед ревматологът е в медицината, следобед - в литературата
Най-добрият писател сред лекарите или най-добър лекар сред писателите е проф. Златимир Коларов?
“Може би съм най-пишещият доктор сред докторите”, дипломатично отговаря ревматологът.
Той е роден в София през 1954 г. Председател е на Българското медицинско дружество по остеопороза и остеоартроза и на Съюза на писателите лекари в България “Димитър Димов”. В него членуват над 100 души, служители на Асклепий, които са издали книги.
Според проф. Коларов основното условие човек да пише е да има биография, да е с два крака в живота и не само да се е здрависал, а и да се е сборил с него.
Когато Златимир Коларов е в четвърти клас, се мести от едно училище в друго, което се води базово. В него учат деца на по-заможни родители и той бие на очи с плетената си фланела и преправените панталони на баща си.
Без приятели в класа и с чувство на самотност, момчето започва да
пише в една тетрадка
роман за цар Калоян
Когато страниците набъбват до 50-60, Златимир дава тетрадката на класната си за мнение. “Златимире, знаеш ли какво значи плагиат?”, пита го тя. Не. “Това е човек, на когото друг му пише нещата, а той казва, че сам си ги е писал.” Явно не е можела да повярва, че едно дете на 11 години може да напише тези страници.
Разбира се, от написаното лъха на детски наивитет, но личи и много силно желание да се рисуват картини с думи.
Думите на класната леко охлаждат желанието на момчето да пише, но остава желанието му да стане писател или историк, археолог и дори социолог.
Службата му в казармата дава възможност отново да се нахвърли със стръв и хъс към писането. Пише, чете го и му се радва. Обаче му попада “Мадам Бовари” на Гюстав Флобер. “Тази сутрин мадам Бовари се събуди късно”, пише Флобер. “А бе това изречение ли е - казва си Коларов, - аз да ти напиша първо изречение, да ти падне шапката...” Прочита второто изречение - пак същата реакция.
И изведнъж разбира, че е прочел десет страници, без да се усети. И уж чете прости изречения, а всичко е чул като звук, видял го е като картина, чак мирис е усетил. Попаднал е в някакъв друг свят.
Пак прочита написаното от самия него и се хваща за главата - едни финтифлюшки, едни объркани изречения. Хвърля написаното в печката и започва отначало. Пак го чете и пак същото. И разбира, че в написаното от Флобер има някаква магия. По-късно усеща същата магия и при Йордан Йовков. Пак простички изречения, но подредени, сякаш без претенции, а не ти остава дъх, като ги четеш.
И войникът Златимир Коларов решава, че трябва да разбере тази магия, да я овладее и да стане истински писател. Но един летец, приятел на семейството, казва, че литературата може да му е хубаво хоби, но трябва да има стабилна професия. Родителите на Златимир са лекари и съдбата на младежа е предопределена.
Като студент по медицина в трети курс, започва да посещава студентския клуб “Димчо Дебелянов” в Студентския дом. Слуша лекции по теория на литературата и иска да разбере същността на писането. След две години сам води такива лекции. Но и до днес изпитва огромно и ненаситно желание да овладее писменото слово във всичките му форми.
Проф. Коларов казва, че тъй като е зодия Близнаци, една писта не му стига. И продължава да тича по две - медицината и литературата. В медицината е безпощадната логика на живота, на биологията. А литературата му дава възможност да се отърси от големия стрес. Тя е мястото за емоциите, за натрупаната съпричастност и болка от покъртителните съдби на пациентите.
Досега в медицинската литература е писал във всички възможни жанрове и научни форми. Автор и съавтор е в над 550 научни труда, на 1 докторска дисертация, 159 оригинални статии и 109 научни обзора в български списания.
50 негови научни труда са отпечатани в международни и чужди списания като статии и резюмета. Има 6 самостоятелни монографии, 2 в съавторство и участие в 4 други монографии, 2 практически медицински справочника, 240 научни съобщения и доклади, изнесени на различни научни форуми в страната и чужбина, 61 научни рецензии на статии, книги, дисертации, хабилитации и др. Написал е 31 научнопопулярни книги и брошури за пациенти...
Има още, но ще
прелее страницата
В художествената литература също е опитвал във всички форми без поезията и голямата есеистика. Признава, че автоцензурата му е много силна и не може да прави нищо под санитарния минимум, винаги гони максимума. Но всичко това при ясното съзнание за собствените възможности.
Написал е 13 художествени книги: “Отблясъци от далечни светкавици”, “Прах във вятъра”, “Приказните острови”, “Шантави истории или грешката е неизбежна”, “Сините канарчета”. И една публицистична: “Сиво, черно и свещица”.
За романа си “Безкрайните бели полета” тази година Златимир Коларов е отличен с годишната награда на СБП.
Но продължава да чете класиците.
Съпругата на Златимир Валя Фиданова е режисьор и съвсем естествено любовта му към нея преминава и в любов към киното. А и той винаги е искал да пише сценарии. Досега е автор на 11 - един игрален и десет документални. Игралният им филм се казва “Пътят към върха”. Имат много силни документални филми за Димитър Димов, Иван Динков, Йорданка Благоева, за ревматично болните, за болните от остеопороза в България и др.
Трябва да си много организиран човек и да разпределяш перфектно времето си, за да можеш да напишеш толкова неща и нито едно от тях да не е за сметка на болните и пациентите.
До обяд проф. Коларов е в медицината - в Клиниката по ревматология, МБАЛ “Св. Иван Рилски”. Лаптопът е винаги с него и след визитацията се концентрира и отдава на медицинското писане. Следобед най-често е в литературата. Стреми се всеки ден да чете по 15-20 страници художествен текст. Цитира Сенека: “Не е малко времето, което ни се дава, много е времето, което губим.” Стреми се с едно движение да прави по три ефекта, два са загуба на време.
Професорът признава, че продължава да живее в два паралелни свята. Те са ментални, духовни светове. Едивият е жестокостта на живота в болниците, другият е на изкуството и фантазията. И лесно минава от единия в другия.
И житейските несгоди, междуличностните отношения, които вземат много от душата и нищо не дават, които ерозират личността, разрушават човека - злоба, завист, корист- минават покрай него, без да оставят никаква следа. Начин на съхранение, може би.
- Професор Коларов, как ще реагирате, ако някой ви каже, че сте графоман?
- Ще му кажа, че е много прав!
Бурен смях
до сълзи
После професорът обяснява, че самият често си задава този въпрос, защото държи да се опази от това заболяване. Винаги държи погледа си към билото и се стреми да не падне под него. Опитва се във всяко писание не да отреагира себе си, а да каже нещо важно на читателите и то да има смисъл. Стреми се да спазва правилото, което наскоро дал на своя млад колега: в литературата за обикновени неща можеш да пишеш по необикновен начин. За необикновени неща можеш да пишеш по обикновен начин. За необикновени неща - по необикновен начин. Но за обикновени неща по обикновен начин - никога!
А професионалната максима на ревматолога гласи: “Животът е най-ценното нещо, което трябва да съхраним на всяка цена, при всякакви обстоятелства!”