Хаджи Димитър - жив ли е той?

Костите на войводата изчезват - той няма гроб, сякаш е възкръснал.

Има ли окултни кодове в баладата на Ботев? Защо мъртвото тяло на Хаджията е намерено с оглозгани ръце?

Какъв човек трябва да си, за да вдъхновиш самия Христо Ботев да ти посвети най-великолепната си балада?

Трима са великите един до друг - Левски, Ботев и Хаджи Димитър. Но защо точно Хаджи Димитър е третият, а не някой от другите герои, загинали за Освобождението? Защо неговият образ е толкова специален?

Всъщност Ботев е изплакал само още едно стихотворение за конкретна историческа личност, и то е за Васил Левски. Но докато второто е за “обесването”, за смъртта на Апостола, първото е недвусмислено - че Хаджи Димитър, макар и тежко ранен, макар и дълбоко страдащ от поражението, е жив. Останал е жив след последната битка. Лежи съвсем сам на един връх. Каква невероятна самота...

Последната, петата битка на четата, както е известно, е на Бузлуджа в Стара планина. Но последният връх за войводата е друг - Кадрафил в Средна гора. Съратниците му го изтеглят изсред труповете, осеяли Бузлуджа, ранен в гърдите, корема и таза, но жив го пренасят на носилка от клони до Кадрафил. Там му правят колиба, полагат го вътре и около две седмици за него се грижат ятаци от Свежен. Техните светли имена и дела ни най-малко не са забравени в селото. Внуците и правнуците им могат да ви разказват автентични спомени до сутринта! Един от тях, Христо Свинаров,

пази даже менчето,

предадено от бойната

му баба, до което е

докосвал устни

Хаджията,

за да пие мляко.

Тази теза e оспорвана от повечето историци и направо е заклеймена от Захари Стоянов. Ковачът на национална митология заявява пред свидетели: “А, бе, то всичко се знае, но оставете Хаджи Димитра да е починал на Бузлуджа!” Захари не е предвидил обаче, че скандалната теза намира доказателство именно в баладата на Христо Ботев. Защото фантастичната сцена, от която се свива всяко българско сърце - онази със сърдитото слънце, с обсипаните звезди, с жътварките нейде и еротичните самодиви - не е красива метафора. Не е плод на буйно художествено въображение. Тази сцена е била самата истина.

Ботев е гениален не само в песенния начин, по който подрежда думите за Хаджи Димитър. Макар че по онова време той се намира далеч - в Румъния, като истински журналист проучва какво точно се е случило с войводата след разгрома на четата на Бузлуджа.

-Тук, под Кадрафил, е имало ниви, които са се жънели през лятото - обяснява един от местните изследователи на събитията, Иван Муевски. - Затова в стихотворението е написано: “Жетва е сега... Пейте, робини, тез тъжни песни!” Само тук е можело да се чуят тези песни. Къде на Бузлуджа има жетварки?

-Искате да кажете, че Ботев е описал реална ситуация? Но откъде познава той обстановката в този район?

-Родът на майката на Христо Ботев е оттук, от село Свежен, тогава се е казвало Аджар. А Калофер, където най-вероятно е роден поетът, е от другата страна на баира. Дотам има черни пътища, близо е и хората са си ходели пеша...

-И Ботев е идвал тук, до село Свежен? Виждал е как изглежда местността край връх Кадрафил?

-Няма конкретни данни. Но напълно възможно и логично е младият Христо да е идвал тук, при роднините си.

-Добре, но как Ботев е научил нещо толкова малко известно, което на всичкото отгоре се е пазело в пълна тайна - че войводата

не е загинал на

Бузлуджа, а че ранен

е пренесен тук?

Нали Ботев тогава е в чужбина, а и не е имало интернет? - пускам шегичка аз.

-Ние доказахме, че един от четниците, които са го носели до тук, после успява да избяга обратно в Румъния - отвръща ми строго Иван Муевски. - Никола Мартинов му е името. Той е разправил на Ботев и на останалите хъшове какво е станало. Нещо повече, затова Ботев е знаел точната дата, на която Хаджията се е споминал на Кадрафил - 5 август. А е известно, че битката на Бузлуджа е била доста по-рано, на 18 юли, и официално би трябвало тогава да е убит.

-Кое доказва, че Ботев е знаел датата 5 август?

-През 1875 г. Ботев издава един календар със забележителни дати на светци, който се продава на патриотите в Румъния. В него отбелязва, че на 5 август е починал Свети Хаджи Димитър, а отдолу е напечатано стихотворението “Жив е той, жив е!”

 -Като е знаел, че е починал, защо е написал в стихотворението, че е жив? - питам аз, но на Муевски не му се занимава с фентъзи.

Можем ли ние днес, близо 150 години по-късно, да почувстваме какво е станало? Било ли е наистина толкова отчаяно, толкова романтично, толкова божествено?

И самодиви в бяла премена,

чудни, прекрасни, песен

поемнат,

тихо нагазят трева зелена

и при юнакът дойдат,

та седнат.

Една му с билки раната върже,

друга го пръсне с вода студена,

третя го в уста целуне бърже -

и той я гледа, мила, засмена!

“Кажи ми, сестро, де -

Караджата?

Де е и мойта вярна дружина?

Кажи ми, пък ми вземи душата, - аз искам, сестро, тук

да загина!”

И плеснат с ръце, па

се прегърнат,

и с песни хвръкнат те в

небесата, -

летят и пеят, дорде осъмнат,

и търсят духът

на Караджата...

Хаджи Димитър неслучайно търси духа на Караджата. В живота на двамата има удивителни съвпадения, сякаш са две лица на една и съща монета: Стефан Караджа е роден на 11 май, а Хаджи Димитър на 10 май. И двамата през 1840 г. Вярно е, че първият е чернокос, а вторият - рус и зеленоок, но на ръст са еднакви - 170 см. (Това е изчислено по височината на пушките, които държат на снимките.) И двамата загиват едва 28-годишни - през 1868. Караджата на 31 юли, а Хаджията само дни по-късно, на 5 август.

-Сюжетът със самодивите също не е случаен - внезапно произнася Боян Ранделов, известен общественик и бивш кандидат за кмет на ГЕРБ от Брезово. - На Бузлуджа няма самодиви, но тук има!

-А!... Значи и самодивите са истински! - не се сдържам вече аз. - Как няма да са истински, щом половината стихотворение е за тях?

-Да! - подминава закачката ми Боян. - Сега ще ти покажа нещо...

-Да не изскочи някоя от храстите? - оглеждам се.

-Защо не?

-С тези халюцинации Хаджи Димитър прилича на човек, изпил някакво омайно биле - продължавам да мърморя на глас. - Да не са му дали упойка заради раните?

Боян ме повежда из гората. Отнякъде нахлува полъх и аз се мъча да снимам върхарите - как “гора зашуми, вятър повее”. Слънцето набожда визьора с жестоки игли. Адски “пече” - точно като на онзи 5 август, когато са намерили войводата издъхнал...

-Това е Самодивският камък - застава Боян до една островърха скала. - Според легендата тук се събират самодивите. А сега погледни нататък! - Проследявам ръката му към зелените кълбета на Средна гора. - Виждаш ли онзи пролом? Това е Русалийският проход. Хората не са пътували през него нощем, защото са се страхували от самодиви.

Ето така, неусетно, човек преминава във виртуалната реалност на окултното. Тогава прочутият стих “Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира!” добива съвсем различно измерение. Безсмъртието вече не е просто патос от матурите. Факт е, че стихотворението не завършва със смърт. Напротив, то завършва с една многозначителна картина, която обещава вечен живот. В тази картина самодивите са само част от ритуала на превъплъщението:

....................... А на Балкана

юнакът лежи, кръвта му тече,

вълкът му ближе лютата рана...

В смисъл - вълкът пие кръвта му. Ще кажете, че това е само поезия? Действителността обаче се оказва далеч по-шокираща: овчарите, които се грижат за войводата, разказват после, че са намерили трупа му с оглозгани ръце до лактите!

Оттук нататък ликантропията е само следствие. Впрочем тя е известна не от модерните напоследък холивудски филми за върколаците, а още от римския учен Плиний Стари и неговата “Естествена история”, написана през I век. А през Средновековието кралят на Франция съвсем сериозно забранява превръщането на човек във вълк с указ! По българските земи тази чудодейна метаморфоза е практика. Помните ли онзи папски пратеник, който се среща лично със сина на цар Симеон Велики, Боян Мага, и после удивено пише в доклада си, че той може да се превръща във вълк?

Интересно, че в “Обесването на Васил Левски” също е пълно с “вълци, които вият в полята”. Според различни теории на учени през столетията ликантропията - превръщането на човек в звяр - лъв, тигър, вълк - е възможна само при изключителни събития, когато човек, обикновено ранен или на ръба между живота и смъртта, преживява нещо катастрофално с неописуемо страдание, пречиства се в разкъсващ катарзис. А причината за тази физическа и психическа трансформация е проклятие. Как ви звучи тогава стихът:

очи темнеят, глава

се люшка,

уста проклинат цяла

вселена!

В това проклятие няма ли нещо луциферианско? Да не би Ботев да е втъкал в стиховете си кодове към някакво специално, тайно знание? На тези, които веднага са готови да се възмутят, ще задам още един-два въпроса:

Защо въпреки многократните официални препогребвания

костите на Хаджи

Димитър в крайна

сметка изчезват

и той няма гроб? Впрочем и Ботев, и Левски нямат гробове. Останките на Апостола също са препогребвани няколко пъти, докато накрая сякаш се изпаряват.

И второ - от подвизите на четниците се вижда, че те притежават необикновени физически сили за един нормален човек. Сестрата на Хаджията, Тяна, си спомня: “То неговото не е едно, не е две. И другите ми братя бяха юнаци, ама бати Димитър не е за изказване!” Той е много буен. Първото си убийство - на един грък, шпионин, който на всичкото отгоре безчинства с български моми - младият Димитър извършва точно на 5 август. Очевидно това му е съдбовното число...

Христо Македонски-Големия, последният знаменосец на четата, който оцелява даже в кръвопролитието на Бузлуджа, заминава за Рилския манастир и по-късно става лична охрана на Апостола, пише в мемоарите си: “Стефан Караджа беше страшна хала, такъв решителен и неустрашим човек, какъвто не съм срещал и до тоя час.” Той описва как веднъж Левски и Караджата нахлуват “на юруш с голи ножове” в една пълна с въоръжени турци джамия. Мюсюлманите изпадат в ужас и и набързо се предават. Тогава двамата получават прозвището “български лъвове”. Лъвският скок на Дякона е бил толкова впечатляващ, че е прочут до ден днешен.

Всъщност целият поход на четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа е феноменален. Как може да се обясни необяснимото? Как така 128 души преминават пеша 100 километра от Дунава до Бузлуджа за 12 дни като в същото това време дават пет тежки сражения срещу башибозук и редовна турска армия, наброяващи всеки път между 700 и 4000 човека?! Убитите турци са стотици, ранените - хиляди.

 А падналите българи в първите боеве са единици. Даже в последната битка на Бузлуджа са останали близо 50 храбреци, макар гладни и изтощени до смърт. И все пак от тях загиват само половината, а другите двайсетина успяват да се измъкнат - през гъстия кордон на врага, който ги заобикаля от всички страни!

-Хайдутите тогава са били много издръжливи. Когато Хаджи Димитър е в четата на Панайот Хитов, те изкачват връх Ботев за един ден, при това след битка! Нещо, което и най-изпеченият турист днес не може да направи - клати глава Иван Муевски.

-Всички противници на версията, че Хаджи Димитър е погребан на връх Кадрафил, изтъкват, че просто физически не е възможно да е станало. Представете си и вие - 3-4 души да носят един ранен през гората, да вървят само по пълен мрак, без светлина и без огън, за да не ги види някой. И за 3 нощи да минат през много турски села, 30 километра от Бузлуджа дотук!

-Защо да не е възможно? Те отлично познават терена! Самият Хаджи Димитър преди е кръстосвал наоколо с други чети, включително с Панайот Хитов - казва проф. Пламен Павлов.

-Не са ли те свръххора? От онези, които Бог изпраща с мисия на земята?

-Те са били много, много добре подготвени млади мъже - и в спортно, и във военно отношение. Какво свръхестествено има? - подсмихва се на моите увлечения професорът.

-Вие сте единственият известен историк, който защитава версията за Кадрафил. Никой друг не я приема. Защо така? - връщам му го аз.

-Ами, ей така! Защото другите не искат да поразсъждават. Не искат нищо да променят - за тях е Бузлуджа и толкоз! А няма нито едно доказателство, че Хаджи Димитър е загинал на Бузлуджа! Нито едно! Няма тяло, няма глава...

-Е, нали Христо Македонски пише: Войводата се сражава геройски и “падна убит”! А след боя са намерили едно

обезглавено тяло с

татуировка Х. Д.

на ръката

- настоявам.

-Христо Македонски е бил далеч и дори да е видял войводата да пада, не може да е сигурен, че е убит - продължава разпалено професорът. - А татуировки Х. Д. са имали и други четници с подобни имена, например Хаджи Димитър Хаджиатанасов от Тулча. Свещениците дават свидетелства, тъй като погребват и опяват телата. Но те само предполагат кое тяло на кого е, защото разхвърляните трупове са полуголи, разсъблечени, без лични вещи и оръжия, ограбени и обезглавени.

-Вярно ли е, че на Кадрафил мъртвото тяло на Хаджи Димитър е намерено с ... оглозгани ръце? - едва произнасям.

-Да. Но не са “оглозгани”. Самите четници изрязват плътта на ръцете му, за да не бъде разпознат по татуировките. Отрязват и детеродния му орган, за да не личи, че е християнин, а не мюсюлманин - с поглед в земята изрича професорът.

-Но защо е нужно такова нещо?!

- След разбиването на четата наоколо бродят дружини, които издирват тела и глави на загинали. Носят ги на турците като трофеи и получават награди. По онова време има много такива дружини.

Маститите историци могат и да не признават лобното място на Хаджи Димитър на връх Кадрафил. Но тук честването на героя започва още след Освобождението, когато свидетелите са живи. Костите му са пренесени от върха и тържествено погребани в черквата “Св. св. Петър и Павел” в Свежен 12 години по-късно. Службата изпълнява не друг, а самият Гервасий, бъдещият Сливенски митрополит, който идва специално да погребе войводата.

Тъй като тялото на Хаджи Димитър не е намерено на Бузлуджа, майка му идва в Свежен и си взима останките с цел да ги занесе в Сливен. Когато изравят и отварят ковчега, тя възкликва: “Това е моят Димитър!” Защото

разпознава черепа на

сина си по един

липсващ зъб, избит,

когато е бил дете. Препогребванията след това, включително 2-3 пъти в Сливен, са протоколирани с документи.

По време на комунизма, а знаем колко церберски са порядките тогава, поклонението на гроба му не само че не е забранено, но всяко лято за празника идват чавдарчета и пионерчета. Историята за края на войводата на Кадрафил обаче целенасочено се крие и нашумява едва преди година, когато “Списание 8” и Олег Константинов предизвикват изследване и експертиза на останките в Сливен. Оказва се, че кости на Хаджи Димитър там няма...

Днес отново стотици фенове на Хаджията и родолюбци се събират на Кадрафил на този ден. От старци с тояжки, които кретат едва, но изкачват върха, до бебета в колички. Военна рота отдава караул. Кметовете на Брезово - Радньо Манолов, и на Свежен - Христо Енков, Иво Тодоров, директор в Министерство на отбраната, произнасят развълнувани слова. Професор Пламен Павлов не пропуска да подчертае, че “българският народ не е предателски” - това го доказват хората от района, които са пазили, хранили и лекували Хаджията.

Жената на кмета на Свежен, датчанката Дороти, лично готви 20 килограма боб и раздава курбана. Родолюбиви организации доброволно изиграват възстановка. Гърмежите на “турци” срещу “четници” ехтят в гората дълго. И Хаджи Димитър се появява съвсем от плът и кръв, за да полегне в колибата. Точно както е било през 1868-а.

На 6 септември 1869 г., повече от година след смъртта му, Васил Левски пише писмо, че има намерение да издири Хаджи Димитър, който е жив и събира бойци в Югозападна България. Към писмото има многобройна друга кореспонденция на съратници и дипломати, потвърждаващи този план. Дяконът смята да подготви своите комитети и да вдигне едновременно въстание заедно с “овните” на войводата. Авторитетната историчка Крумка Шарова заключава: “Емигрантите разчитат, че Хаджи Димитър ще е главната и началната сила, която ще започне въстанието.” Разчитат, защото той е от съществата, които променят историята.