Премиерата на книгата ѝ е на 14 май
Книгата “Моето ЗАЩО” опитва да разгадае рецептата на един от емблематичните български журналисти - Радостина Константинова, за това как се пишат блестящи вече текстове на световно ниво.
Тя е сред
създателите на
вестниците “24 часа”,
“168 часа”,
“Монитор” и “Политика”, автор е на няколко филма, поставили началото на нов жанр в документалистиката.
Премиерата на книгата е на 14 май, от 19 часа в грандхотел “София”. Датата е избрана неслучайно - тя е три дни след рождения ден на Радостина - 11 май, която ни напусна през 2010 г. И три дни след имения ден на сина ѝ Константин-Кирил, който вече на 8 години и половина. Заповядайте, кани майка й.
В “Моето ЗАЩО” са събрани репортажи, интервюта и разследвания на Радостина, писани в периода от 1985 до 2010 г. От тази гледна точка книгата ще е интересна не само за журналистическата гилдия, а и за всички, изкушени да узнаят кои са старателно прикриваните истини за прехода.
Още като студентка Радостина изучава похватите и стилистиката на най-големите удари в западната разследваща журналистика.
Осмелява се да ги прилага още през 1985 г. в. “Отечествен фронт”. Интересното е как по време на социализма, когато нищо в печата не може да се промъкне просто така, тя успява с някои езоповски техники
да разкрие едни от
най-големите недъзи
на режима
и недомислиците в социалистическата планова държавна икономика. Как проспериращи предприятия стоят без работа, защото няма ритмични доставки, как заради някакви дребни неща са изправени на ръба на фалита, сравнява ги с японските им конкуренти, разкривайки целия абсурд, в който сме живели.
С идването на демокрацията този стил е пренесен в създаването на вестниците “168 часа” и “24 часа”.
Изданията са
истински хит на
пазара
Те са скъпи, но хората се редят на опашки, за да си ги купят преди да са се изчерпали тиражите им.
Едни от емблематичните разследвания на Радостина са свързани с изчезването на червените капитали. Конкретен случай я отвежда в офшорния остров Ман. Там тя провежда серия от интервюта с банкови служители и подставени лица на фиктивни фирми. От разговорите с тях още в началото на 90-те години Радостина прави извода, че милионите, изнесени от страната, никога няма да бъдат открити.
По това време новата демократична власт все още имаше такива надежди, наемайки различни международни екипи да издирват изчезналите милиарди. Радостина преди всички тях обяви, че те са потънали безвъзвратно в офшорната паяжина, препрани през десетки нива и фирми.
Тя прави и
единственото
интервю с митичния
Огнян Дойнов -
бившия вицепремиер на Тодор Живков. В началото на 90-те той живее във Виена и отказва да се върне в България, за да не му губят времето по следствените арести. Разговорът е достоен за изучаване във всяка световна школа по журналистика. Събеседникът ѝ е опитен и обигран, но въпрос след въпрос тя залага своите капани и го провокира да каже дори това, което той първоначално не иска.
В книгата могат да бъдат прочетени разкрития как е било разграбено Черноморието, как старателно е бил източван “Нефтохим”, каква всъщност е била целта на авторите на стратегията за преход към пазарна икономика Ричард Ран и Роналд Ът и др.
В редакцията на “168 часа” Радостина
бе журналист
маршал,
който с лекота увличаше екипа да работи по цели нощи, при това с ентусиазъм. За нея не бе проблем да свали една трета от текстовете, ако ѝ се струва, че вече не са актуални, и те да бъдат заменени от нови удари.
Основното ѝ верую бе, че от всяка история, дори от най-баналната на пръв поглед, може да се получи страхотно разследване. Но затова журналистът не трябва да пести усилия, трябва да бъде на мястото, на което да открие точните хора, да установи каква е картината зад кулисите, а не тази, която представят политиците и заинтересуваните. И когато пъзелът е сглобен, текстът трябва да казва
всичко по темата -
от А до Я
В името на всичко това Радостина бе в състояние да звъни на експерти и политици по цял свят, за да установи примерно как американската армия съсипва културно-исторически ценности в Близкия изток, как през 2001 г. албанците в Ню Йорк се готвят за война, готвейки се да повторят сценария от Косово и в Македония. Тя засича няколко от тайните им сбирки, на които се събират колосални средства за Армията за национално освобождение. От разговорите с участниците в тях тя разкрива, че планът за тотално дестабилизиране на Балканите е в ход.
Радостина направи не по-малки удари и с филмите си. Тя се срещна с “Вътрешния човек” Джефри Уайганд, който изобличи цигарените концерни как тровят с канцерогени пушачите. В срещата с нея той разкри цялата драма на живота си. В битката за почтеността и за здравето на милиони хора той разкрива пред Радостина как е бил заплашван с куршуми в пощата, как е бил следен, как в крайна сметка семейството му го напуска, но той продължава до края - концерните са осъдени да платят 368 млрд. долара, признавайки, че веществата в тютюна са тровили и разболяват милиони хора. Разговорът ѝ показва цялата драма на живота на един човек, жертвал себе си в името на всички. Хайде сега, запалете цигара... След тези разкрития. Дали?
Другият ѝ филм също е окачествен от критиката като лента, поставяща началото на нов жанр в документалистиката. Стил, съчетаващ най-доброто от фичъра, показан с най-добрите изразни средства на киното. Той е с втория астронавт Бъз Олдрин, който заедно с Нийл Армстронг стъпва на Луната. Първоначално той отрича да е видял извънземни по време на полета, но в хода на интервюто постепенно признава, че все пак е бил свидетел на доста аномални явления.
Каква е тайната на тези журналистически удари на световно ниво, ще откриете в книгата “Моето ЗАЩО”.
Заповядайте на премиерата на книгата, кани Мария - майката на Радостина Константинова, която е моторът на фондацията на нейното име и свято пази паметта ѝ. Неотлъчно е до нея е внукът ѝ Константин-Кирил, с когото си говорят често за мама Радостина. С тъга, но и с радост. Като за мама.
Неудобните въпроси
предизвикват
неудобни отговори
Радостина Константинова е една от емблематичните личности в съвременната ни журналистика. Посмъртно бе удостоена с наградата “Черноризец Храбър” - приза на Съюза на издателите за автори, чието творчество представлява съществен принос за развитието и авторитета на българската журналистика и свободата на словото. В много публикации я нарекоха “първа дама на перото”.
Но Радостина не се мислеше за първа дама, защото
не беше суетна
Тя беше отдадена на работата си със сърце, мисъл, талант и труд. Стандартите, които са библията на професията в цял свят, за нея бяха задължителни. Креативност, любопитство, проверки, достоверни източници, обективност, смислен и атрактивен текст - това правеше Радостина и това искаше от колегите си. Плюс истината за тайните на властта, докато не се стигне до отговора на всяко “Защо?”. Този въпрос Радостина не спираше да задава. Не правеше компромиси и стоеше на дистанция от суетата на четвъртата власт. Но и без фойерверки присъствието ѝ в професията бе достатъчно ярко, за да я направи част от историята на новата българска журналистика.
Имаше дарбата да измисля интересни идеи и упоритост, за да ги осъществи. Притежаваше умението и усърдието да направи истински текст. Държеше на принципите, без които професията олеква. Обърна се към документалното кино, за да намери отново своята територия на обективност и честност. Повече от 20 г. правеше журналистика по истинската рецепта и опитваше
да научи на това
младите колеги
След смъртта ѝ щафетата бе поета от фондация “Радостина Константинова”, основана на 11 май 2011 година. Целта на сдружението е да работи за развитието и утвърждаването на журналистиката като професия с голяма отговорност към гражданското общество, свободата на личността, правата на човека. Фондацията подкрепя репортери, които се занимават с разследвания. Дава стипендии на студенти, а най-изявените изпраща на стажове в авторитетни издания в Европа и САЩ. Част от дейността на фондацията е и тази книга - опит да бъде представено достойно творчеството на Радостина. Сдружението продължава нейната кауза за свободна, обективна и честна журналистика. Към него се присъединиха много съмишленици, защото медиите имат нужда от достойно лице - онова, което Радостина защитаваше с всеки свой ред. Вече няма какво, има само защо. Радостина го предрече и го доказа.