Авторът е бил началник на кабинета на Людмила Живкова и секретар по културата в екипа на президента Георги Първанов
- Само на 74 г. и вече с първа художествена изложба, г-н Аврамов. Тя потвърждава ли народната мъдрост “Никога не е късно човек да стане за резил”, или я опровергава?
- Абсолютно я потвърждава... (Смее се.) Но резултатите ще се видят след това. Все пак почнах на 70, по-кръгла годишнина. И част от подредените в галерия “Нюанс” картини са плод на тези 4 години, когато долу-горе оформих някаква стилистика и се престраших да направя дебют на 74.
- Все пак откога рисувате?
- Рисувам отдавна, беше като хоби от ученическите ми години в класически стил. Никога не съм се приемал на сериозно, пък и време не ми оставаше. Така се случи, че целият ми живот премина в работа в областта на културата. Познавам се с много известни художници и големи творци, но нямах самочувствието да им кажа, че рисувам.
И сега не бих
се осмелил
Но миналата година Светлин Русев, като видя някои от последните ми работи, отсече: “Прави изложба!” Викам му: “Закога изложба на тия години, Светлине?”. “Защо? Това си е едно предизвикателство...”. “Към кого предизвикателство?” “Предизвикателство към времето, към теб самия.” “Не търся предизвикателство, търся себе си...”
- Защо все пак се съгласихте?
- Защото не можех да не повярвам на Светлин Русев. Познаваме се от 45 години, работили сме заедно, никога не сме прекъсвали приятелските си връзки. И така...
- Вярно ли е, че акад. Светлин Русев е трябвало да открие изложбата ви на 5 юни?
- Да, той трябваше, но... За последно се чухме на 24 май. Той ми се обади да ми честити празника. Сподели, че не му стига времето, но поиска да се видим на другия ден, за да се разберем кога редим изложбата. Много държеше той да избере кои работи да влязат в изложбата и да ги подреди.
Искаше да уточним нещата, защото на другия ден - 25 май, имал и други срещи. Оплака се, че много го болят краката, подули са се и трудно се придвижва. Казах му да се прегледа при лекар. “Абе, мани ги лекарите, обади ми се утре по телефона, за да се разберем...”
- По гласа му не личеше ли, че не се чувства добре?
- Не знам какво е било състоянието му на 24 май, сигурно не се е чуствал никак добре, но той се контролираше и владееше. По гласа му не личеше да е притеснен. Той често използваше черен хумор по отношение на здравето си.
- Кога разбрахте тъжната вест?
- На другия ден му звъннах към обед, но той не вдигна телефона. Реших, че е в среща. Трябваше да се разберем къде ще се видим - дали ще има сили да слезе до ателието си, или аз ще отида у тях.
Трябваше да закарам внука ми при баба му в Рударци. Тъкмо влизаме в селото и ми звънна телефонът. Беше Весела Радоева. Викам й за какво си се сетила да ме търсиш в събота. След кратка пауза тя каза: “Светлин почина”. Така набих спирачките, че детето щеше да изхвърчи през стъклото, слава богу, че беше вързано с колана. Не помня как съм изминал останалите 700-800 метра до вкъщи. Голям шок, голям удар беше...
- С кого наредихте изложбата в галерия “Нюанс”?
- С Лили Владимирова и Емил Чушев, който е художник и реставратор. Двамата стопанисват галерията. Близки и приятели ме питаха кой ще я открие. Реших да няма официално откриване. Посвещавам я на паметта на Светлин, защото ако не беше той, изложбата нямаше да я има.
- Вълнувате ли се за изложбата? Притеснен ли сте?
- Не бих казал, че не се вълнувам. Всеки човек изпитва някакви емоции в такива моменти. Не съм притеснен, защото не съм млад човек, който гони кариера, който тепърва иска да се утвърди в тая област, да покаже нещо.
Не бих казал, че работя за собствено удоволствие, това съм го правил преди години. Сега работя по необходимост. Просто
нещо отвътре
не ми дава мира
и търси да излезе от мен - било чувство, било настроение, което искам да реализирам по някакъв начин. И го правя по два пътя. Единият е с рисуването, другият - със стиховете.
- Вие сте член на СБП. Колко книги имате?
- Не са много... пет стихосбирки. Защото не обръщах много внимание на това покрай тази административна дейност, която съм развивал през годините. Работех в Комитета за култура и после бях два мандата в кабинета на Георги Първанов като секретар по куртурата.
- Как съжителстват във вас двете музи - на поезията и на живописта?
- Ох, не ги знам дали са музи... (Смях.) Във всеки случай не си пречат. Обикновено ме критикуват, че последните ми стихове са много мрачни и тежки.
Но това излиза от мен, за съжаление. Явно се мъча да изкарам хаоса от главата и от душата си, от битието наоколо. Такава е обстановката, в която живеем. Човек, като посегне било към листа хартия, било към четката за рисуване, се влияе от всичко наоколо, което ни заобикаля, от духовната атмосфера, която съществува.
Смятам, че в последно време най-голямата ни беда и порокът ни не е бедността, която е много важен екзистенциален проблем, разбира се, а духовната нищета, която ни обзема.
Защото тия ценности, които уж се стремим да изповядваме, като че ли сме ги фокусирали в една точка на материалното.
Сега, на моите години, като се огледам, виждам с колко ненужни вещи човек се е затрупал и не може да се отърве от тях. Крачи си той из блатото на битието и тия вещи, тия предмети просто го дърпат надолу.
Трябва да махнем излишното, за да може малко да ни просветне пред погледа, пред душата, да видим нещо положително в този живот. Трябва да мислим и позитивно, не може да се вторачваме само в негативните проблеми.
Все пак сме човешки същества и това ни отличава от животинския свят - имаме душа и не сме крачещи роботи, които вървим само в материална посока и само консумираме.
- Кой измисли името на изложбата - “От хаоса”?
- Аз, но не го измислих, то ми дойде отвътре? Няколко плана има в това заглавие. Единият е за хаоса, който идва от мен и искам да го изкарам и организирам по накакъв начин.
Вторият е от самата ми техника на рисуване. Картините са работени върху дърво. Това е един материал, който се използва в строителството, OSB се казва. Събирам едни слепени тресчици и дъсчици, както машината хаотично е успяла да ги запечата.
Рисувам върху тях и чрез тях. Те ме водят в каква посока ще тръгне идеята ми. Много малко от картините ми предварително съм решил какво ще представляват и какво ще бъдат и съм ги измислил предварително като идея. При повечето картини започвам от някаква точка, чертичка, после изграждам, но
какво ще се получи
накрая, никой не знае
И аз самият не знам.
- Как се нарича този стил?
- Не знам. (Смее се.)
- В литературата има стил, наречен “поток на съзнанието”. Можем ли да оприличим вашия стил с този термин?
- Да, и аз бих казал, че моето е нещо като поток на съзнанието. Иначе, разбира се, може да му се измисли някакво смешно име - примерно кикизъм или нещо подобно. Но сте прав, че е най-близо до потока на съзнанието - защото до голяма степен подсъзнателното ме движи. Не тръгвам от идеята, защото в края на краищата за мен изкуството е идея. Не е въпросът да рисуваш предмети, въпросът е да имаш идея.
При мен тя се оформя впоследствие, в момента на работата. Картината не свършва до границите на рамката. Тя не излиза ли извън нея, какво искаш да кажеш? Затваряш едно парче действителност някъде. Защото това е измислена действителност, а не реална. Ти го затваряш в тази рамка и дотам. За да се получи нещо, трябва да бъде извън тези рамки. И някой, като го погледне, да продължи да мисли. Както при четеното.
- Вие сте били началник на кабинета на Людмила Живкова. Тя знаеше ли за тези ви “странични дейности”?
- Донякъде знаеше... През 1973 г. Живкова стана заместник на Павел Матев в Комитета за култура и ме повика да отида при нея - познавахме се от 1968 г., още бях студент. Казах й, че искам да се занимавам с научна работа. Не, казва тя, идвай да ми помагаш, тук има и институт по култура, ще се занимаваш и с научна работа и ще направиш и дисертация.
И така тръгна. Но после всекидневната работа ме погълна, Людмила беше със страхотни амбиции, искаше да реализира много програми и работехме почти денонощно.
Но пък работата ми имаше и хубава страни - запознах се с най-големите творци на България - художници, поети, артисти, музиканти...
