Идеята той да е такъв тръгва от разговор с Крикор Азарян
- Защо “Далеч от брега” беше избран за прожекция на “Киноманията”, г-н Бонев?
- Така се случи, че всичките ми игрални филми през годините бяха показвани в “Киномания”. Хората от фестивала в НДК видяха “Далеч от брега” и искрено се надявам да им е харесал. Още повече се надявам сега той да бъде харесан и от публиката. Филмът ще бъде прожектиран в кино “Люмиер Лидл” на 19 ноември от 18,30 ч. Това ще бъде единствената прожекция в София.
- Какво е за вас “Киномания”?
- Хората от моето поколение изпитваме особено топли чувства към този фестивал. Като млад през 80-те години на миналия век съм стоял на опашка до 5 часа сутринта с един дълъг списък от филми в едната ръка и банкноти в другата. Честно да си призная,
нямам представа
откъде съм
събирал пари,
за да купя 20-30 билета. Бяхме петимни да видим всички хубави филми наведнъж в поредната “Киномания”...
- Романът на Евгени Кузманов “Чайки далеч от брега” има трудна съдба - забавян в издателството, съкращаван, издаден в малък тираж, иззет след това от библиотеките... Какво ви привлече в историята, разказана от писателя?
- Романът на Евгени Кузманов е една от книгите на моята младост. Този роман преди време предизвика земетресение в литературните среди в София, а и в цяла България.
Истина е, че до 90-те години беше напълно невъзможно да бъде намерен в библиотеките и книжарниците. А и доста по-късно след това. Едва сега, след като започнаха да излизат втори и трети издания на книгата, човек може да си я намери и да види за какво става дума. Така че “Чайки далеч от брега” е роман, към който аз изпитвам слабост и много исках той да стане филм, но никога не съм знаел как.
- Каква е ролята на режисьора Никола Петков, който е съсценарист на филма, в цялата история около създаването на филма?
- Кольо Петков е изключително сладкодумен човек. Седяхме веднъж на маса и той започна да ме убеждава колко е хубаво да направим филм, действието на който се развива в театър. Спомена ми за много смешна история с Крикор Азарян и някакъв руски генерал. Тогава аз се срещнах с Коко Азарян, за да разбера какво се е случвало около спектакъла му “Януари” на Радичков. Има две-три постановки от моите студентски години, които помня с подробности до ден днешен. “Януари” на Пазарджишкия театър е една от тях.
- И какво се случи след срещата ви с Азарян?
- Разговаряхме в неговата стая в Театъра на армията. Той вече беше много болен, но не отказваше срещи. И той разказваше колко нещата били външно нелогични, как имало някакви случайности, които по-късно се оказват, че не са никакви случайности, как във всичко съществува някаква мистика, която свързва едни хора с други хора. И тогава Коко ми каза: “Коста, ти трябва да направиш мистичен филм! Реших да го послушам.
- В какъв смисъл мистичен?
- Опитваше се да ми внуши, че във всичките тези неща, които се случват зад кулисите на един театър, особено когато актьорите живеят по гримьорните, започват да излизат някакви други връзки. Най-важното е, че човек се чувства непрекъснато наблюдаван, той никога не може да остане сам. Ако си спомняте, в “12-те стола” на Илф и Петров имаше общежитие някъде в Москва, в което хората живееха в едни стаички от шперплат. Или при Булгаков, където драматургът Максудов стои в някаква таванска стаичка и си измисля някакви персонажи...
Всичко това стои в основата на подтика, който получих главно от Кольо и от Азарян да направим този филм. Сценарият му се пишеше дълги години, премина през какви ли не фази. Един ден се обадих на Евгени Кузманов и го помолих да ми даде правата на романа, за да можем да вкараме неговата история като част от действието. Защото в една такава болна атмосфера,
когато човек се
чувства наблюдаван
и несвободен,
ти да разкажеш историята на един побъркан капитан, който влудява всичките си моряци, като върти кораба в кръг и не им дава да слязат - това беше срахотно попадение. В крайна сметка това е печелившият ход, който направи “Далеч от брега”.
- Защо в заглавието на романа има чайки, но те отлетяха от заглавието на филма?
- Искахме да подскажем, че филмът не визира целия роман, а отделни негови фрагменти. Те стоят цялостно, но това не е филмиране на романа на Евгени. Това е една история, която в основата има за мая романа “Чайки далеч от брега”. Искахме заглавието на филма да бъде универсално.
Има една реплика на Цветана Манева, която играе възрастна актриса, интернирана в този малък град. Тя казва: “Когато изчезне удоволствието от това, което правиш, бягаш надалече...”
- Историята във филма се е случила преди 40 или 30 години, тоест преди 1989 г. Пак в социализма се развива действието и във филма, с който ще бъде открита тазгодишната “Киномания” - “Времето е наше”. Дойде ли време онзи период да бъде изследван, анализиран и осмислен вече по-задълбочено?
- Мисля, че всеки филм, който се прави днес , има в основата си това, което се случва днес. Независимо ние за кои години разказваме. В този смисъл мисля, че има много пряк паралел между
нашата несвобода
тогава и нашата
несвобода днес
Ние нарочно така направихме филма чисто изобразително, че годината не може да бъде фиксирана точно коя е.
Има и една звукова партитура, в която звучат песни, но те не са от един и същи период. Някои са от 70-те години, други са от 80-те. Абсолютно съзнателно го направихме. Вече “изпробвах” филма и мога да кажа, че той се “разчита” от млади хора като нещо, което се случва днес...
- Защо снимахте филма в Ямбол?
- Българските филми, които се правят с помощта на Националния филмов център (НФЦ), трябва да цепят стотинката на две. Много внимаваме парите да ни стигнат до края, защото няма нищо по-ужасно от това да си заснел 90 на сто от филма и парите да свършат. Катастрофа е тогава! Ние минахме през всички възможни театри в страната, където бихме могли да снимаме и се оказа, че сградата на читалището в Ямбол, където играе местният театър, е най-подходящата. В града ни посрещнаха повече от хубаво.
Тук включвам управата града, хората от читалището, от театъра, имам няколо приятели... Организаторите на филма заявиха, че разстоянието от София до Ямбол е три часа с кола и бързо ще можем да докарваме актьорите. В интерес на истината аз много исках да снимаме във Видин, но от тавана на местния театър започнаха да падат някакви парчета, а и пътуването до града е по-дълго и щеше да ни изтормози.
Понякога има и едни такива извънхудожествени съображения, които надделяват...
- С какъв бюджет заснехте филма?
- Обикновено НФЦ дава около милион лева за такъв филм, което обаче е малко. Наша грижа беше да намерим остатъка от парите. Направихме копродукция с Украйна, с Одеската киностудия. Украинците участваха главно с богатия си реквизит и гардероб, имат хубава постпродукция... Помогнаха, макар и с не особено голяма сума. Заснехме филма с около милион и 400 хиляди лева.
- Отново снимате любимите си актьори Пенко Господинов, Стефан Вълдобрев, Жорета Николова... Защо го няма Деян Донков, който блестеше в предишния ви филм “Потъването на Созопол”?
- Колкото и да са ми любими дадени актьори, те влизат в мой филм само когато има подходяща роля за тях. Не че Деян не може да направи дадена роля, той може всичко да изиграе. Мисля, че избрахме точния състав. Пенко Господинов е изключително добро попадние за ролята на режисьора, а Стефан Вълдобрев - за ролята на лудия капитан.
- А Мая Новоселска какво прави в този сериозен филм с нейното сиви на комедиантка?
- Тя и в “Далеч от брега” е такава.
Играе алкохолизирана
актриса,
която не си помни текста, поради което се занимава с гардероба, пере дрехите...
- Български филми постоянно печелят награди от международни фестивали - е, не от най-големите - но още не могат да напълнят салоните така, както преди 1989 г. Какво трябва да направят кинаджиите, за да привлекат и публика?
- Разпространението на българските филми трябва да се направи по нови правила. В момента те са принудени да плащат чудовищни такси, за да бъдат показвани в моловете. Става дума за около 50-60 хиляди лева. Американските блокбакстъри си идват с тази субсидия. А ние нямаме толкова пари. НФЦ подкрепя разпространението с 20-30 хиляди лева. И срещу тези пари разпространителите прожектират филма в 1-2 киносалона. Моята битка сега е “Далеч от брега” да бъде показан във всички градове, в които има театри. Знам, че в София ще съберем публика - главно в кината, припознати като наши - Г-8, “Одеон”, Дома на киното, и в малкия салон под Министерството на културата. Те показват филмите при много по-добри финансови условия, отколкото моловете.
Но има и друг момент. Непрекъснато срещам хора, които заявяват, че новите български филми са тъпи. Като ги питам кои филми са гледали, се оказва, че не са гледали нито един...
