В края на миналата година “24 часа” публикува интервю с писателя Марин Георгиев, което предизвика голям читателски и медиен интерес.
Марин Георгиев е поет, прозаик, преводач и издател. Автор е на над 20 книги. Негови стихове са превеждани в антологии на българската поезия в Русия, САЩ, Унгария, Македония, а отделни публикации има на руски, английски, унгарски, финландски, словашки, гръцки, румънски, албански и др. Носител е на четири значими международни награди на Унгария: “Про Култура Хунгарика” (2001), Ордена на президента на Унгария (2016), “Почетен меч Балинт Балаши” (2018), “Йожеф Уташи” (2019). 2015 г. в издателства “Напкут”, Будапеща, излиза том с негова избрана поезия - “Ни Бог, ни Дявол”, а през 2019-а в издателството на съюза на унгарските писатели “Мадяр Напло”, Будапеща - том с избрана негова проза “Някой винаги гледа”. И на двете книги унгарската литературна критика дава висока оценка.
Принос в българската документалистиката е романът му разследване “Третият разстрел”, издаден през 1993 г. В основата му е използвано разсекретеното досие на Никола Вапцаров.
Книгата е изградена въз основа на документи, факти и личности от 30-те и 40-те години на миналия век и разкрива житейската драма на един чувствителен и талантлив човек извън контекста на митологемите на комунистическата пропаганда.
Днес повече от 27 години не стихва съпротивата срещу изнесените факти от автора.
В очакване на втората част от романа “Третият разстрел” ще направим серия от публикации на Марин Георгиев, разкриващи събития от написването на книгата до днес.
В предишния брой публикувахме първата част от поредицата.
II. РОДНА,
БЛАГОРОДНА ХРОНИКА
(Или защо пенсията ми е 250 лева)
По-големшките ни писатели, обявени приживе за класици, любят фикшъна, налитат на романи (,,Корупция”, ,,Убий българина”, ,,Разруха”, ,,Време разделно”, ,,Панахида за мъртвото време”) и пр. още по-страшни заглавия; а аз като страхливец и по-малечък им събрат, а и по-прост, държа на факшъна: колеги, водете си дневници. Свидетелствайте 1:1. Действителността е по-изобретателна от съчинителя.
1992. 7.11. С безпогрешния нюх на многоопитна хрътка Маргарита Михнева надуши от коя трънка ще изскочи заекът. Дойде в ,,Литературен форум” на ,,Ангел Кънчев” 5 и ме интервюира за предаването си ,,Конфликти” - другото най-гледано след ,,Всяка неделя”. Дотогава никой не ми бе обръщал такова телевизионно внимание, нямах никакъв опит и разполагах само с искреността си.
Много усилия хвърлих, докато я озаптя да не се прави на по-умна, със зъби и нокти бранех фрагмента на Далчев, който тя искаше да си присвои за финал: Да убиеш идеала, има само един начин - оставете го да се осъществи.
Е, осъществи се!
Каква тъжна равносметка на Вапцаровата ,,Вяра”!
И колко жалко за поета! - плати с живота си.
(А българският народ я плащаше 45 години. И още продължава.)
Видяхме се с Георги Трифонов, оформял списанието на Левчев ,,Орфей”, Левчев му разказал, че му дошла почитателка, плачела... Вярно ли е това за Вапцаров? Била в шок... Какви ги вършиш, тънко се усмихва Георги... Подари ми шарж, който сега се публикува за първи път...
1993. ,,Когато Марин Георгиев дойде в Сандански да представи книгата си, вече му бяха създали образа на неприятеля, лъжеца, циника, който се гаври с Вапцаровото поетично и жизнено дело. На срещата бяха повече представители на десните сили, на СДС, роялисти, земеделци и бяха неподготвени да чуят новите факти. Културен шок. Отидох да го поздравя за смелостта му да поеме риска да каже забранените истини. Намирам го за твърд характер, който преживя своите неудобства да бъде оплюван и омаскаряван... Даже поетът Стефан Цанев каза - цитирам по смисъл: ,,Тръгнали сме да пазим Вапцаров от един Марин Георгиев”.
Моят преподавател в Търновския университет Стефан Коларов, роден в Лом, а баща му родом от Скопие, беше познавач на Вапцаров, ровеше се непрекъснато в документи, носеше на лекции една от оригиналните тетрадки на Вапцаров, собственост на Младен Исаев, написа осемдесетте години книга за него... Язък - истината я знаеше, но не я каза. И, разбира се, нямаше как да я каже. Но сега тази книга изглежда обикновена, казионна и идеологическа, макар и писана с внимание и може би с вътрешна потребност... И веднъж в една кръчма извън Търново му казвам, че има нещо неизяснено около делото “Вапцаров”, че не само се шушука, но и се знае, че има предателства... Това нещо аз го знаех от Стефан Богданов - брата на Петър Богданов, когото посрещах в Сандански. Коларов се учуди, че познавам този човек, който имаше не само роднински позиции, но и позиции в службите за сигурност.
Оттогава са ми съмненията за Вапцаров...
Нищо не внушавам, информирам. И когато се появи Марин Георгиев, това беше облекчение, катарзис. А тия, десните, които бяха на срещата с него, ме питат как не го е срам тоя да говори глупости, бе? А и ти говориш с него - лъжеца! (Димитър Тошев, из писмо до Владимир Перев, Скопие, 20.12.2019 14,27).
1994. ,,В своя “Опит за физически портрет”, включен в книгата “Третият разстрел”, Марин Георгиев старателно, ама много старателно “възстановява” чертите на един кривокрак, ходещ като патка, рахитичен, оплешивял и безволев Вапцаров. Йезуитска страст излъчва това старание! Ами ако някой се постарае малко повече от него и каже, възстановявайки един невъзстановим портрет: Марин Георгиев има заешка уста (в психиатрията зад този анатомичен “факт” стои диагноза)?” (Николай Василев, “Психология на литературното убийство”, в. “Български писател”, стр. 16, бр. 27, 15 - 21.ХI . 1994).
Може и да е случайно, но малко преди да си отиде правителството на надпартийните експерти начело с Любен Беров, в началото на септември, уволниха жена ми - близо 20 години преподавател по немски език в школата за подготовка на външнотърговски кадри към Министерството на външната търговия. Макар и през сън, чувах: цяла нощ, колкото и да бе тихичко, жена ми плачеше. Тихичко, да не забележа, да не ме смути, да не се почувствам виновен...
1995. Георги КОНСТАНТИНОВ: Тези, които изляха кофи помия върху Вапцаров, сега изгонват Яворов от дома му. Аз, като министър на културата, напускам в знак на протест. (В. “Български писател”, бр. 41, 1995. Из стенограмата от пресконференцията в къщата, в която е музеят на Яворов, дадена от мен и Г. Прохаски по повод настаняването на редакцията на ,,Литературен форум” в нея).
Николай ХАЙТОВ: На Маринчо Георгиев бе възложено посичането на Вапцаров”. (в. “Земя”, 27.09.1995, препечатано във в. “Български писател” 10.10.1995)
1996. Георги БЕЛЕВ, български поет, живее в САЩ: Разбиването на тоталитарните структури за контрол на писателя, струва ми се, е почти завършено. По-дълго и болезнено ще се извършва обаче преоценката на литературните факти и стойности от миналото. Например реакцията срещу книгата на Марин Георгиев “Третият разстрел” е много показателна. Признавам, че и мене ме смущават някои аспекти на тая книга. М. Георгиев ми прилича на хирург от военнополева болница, който, без упойка и фини инструменти оперира - много кърви, много боли, но туморът на комунистическата идеологическа канонизация на Вапцаров е изваден. Сега поезията и поетът ще живеят в литературата ни като обект на непрекъснато естетическо преосмисляне в бъдеще. (В. “Литературен форум” бр. 15, 10 - 18.04., стр. 4. Из интервюто “Куражът да почнеш отново”)
2005. 2002 г. ме блокираха отвсякъде. Вестникът спря! Опитах се да си сменя хала и да изляза от изолацията, в която съм: кандидатствах за директор на БКЦ в Будапеща (имам дневник за цялата одисея, писан на ръка, но още не съм го преписал) и днес, един ден преди срещата разговор с комисията - т.е. утре, ето какво излезе във в. ,,Монитор”, няма автор, а под рубриката ,,В ъгъла” - снимка на Иван Костов, под снимката: ,,Протеже на Костов се стяга за аташе”: ,,Научихме, че за културен аташе на България в Будапеща се стяга Марин Георгиев. По времето на социализма бил поет, казват добър. Но според Далчев характерът е по-рядко явление от таланта. И по-ценно, ще добавим. Георгиев е известна фигура от боядисаните десетоноемврийски депутати, когато чрез разбиване на нацията в публичното пространство се обозначаваха активистите на “новия ред” у нас. Активистът Марин Георгиев със забележителна ярост се нахвърли върху гениалния български поет Никола Вапцаров”.
Нямаше нужда да чета до края: предварително подготвяха публиката за утрешното ми декласиране: причините изпревариха следствието. (Из дневника ми 27.04.2005)
Очаквайте продължение
