Директорът на Българския културен институт в Париж превръща невъзможни каузи и мечти в реалност, която говори на света на български език
Вероятно помните онази красива инсталация с пейки букви от кирилицата покрай Сена. Французи и туристи от целия свят, поседнали върху българското Ж, Ъ, Щ и Я, четат съвременни български поети, преведени на френски, както и факти за третата официална азбука в Европейския съюз – нашата. Край буквите ни посядат над 800 000 души, а инициативата се радва на отзвук чак до Мароко. И това нямаше да е възможно, ако хората, които го организираха, не бяха повярвали в неговия смисъл. Ако жената, която е в основата на „Българските букви“ край Сена, си беше казала: „Абсурд, невъзможно е да се случи!“. Повечето от нас щяха да се откажат, ако изобщо им беше хрумнала толкова дръзка идея. Но не и тя - Десислава Бинева – директор на културния ни институт в Париж. Човек, който не се вписва в общоприетия критерий за чиновник. Човек, който търси и намира, лети и сбъдва, работи, създава, гради, вдъхновява. Деси с лекота завихря хора и събития, идеи, мисии, мечти. Часове преди светът да затвори през 2020 г., тя успява да окичи парижани с български мартеници. За няколко дни над 10 000 човека научават за нашата хубава традиция и отнасят на ръката си частица от нея и лудостта на едно български момиче в Париж да вярва в невъзможното.
„Понякога е имало неща, които са ми изглеждали ужасно трудни, невъзможни дори, но въпреки това съм изпитвала някаква нелогична вяра, че ще се случат. Работиш като луд, но не чувстваш умора, а лекота...“, казва Деси, която в биографията си дотук има главно проекти в графата „Абсурд, невъзможно е да се случи!“.
И макар че незаслужено рядко чуваме нейното име, то има място до имената на ZAZ, LP, Патрисиа Каас, Теодор Ушев, Райна Кабаиванска и още много посланици на българското. Няма да я видите в носия, нито с трикольор на ревера. Но може, докато се разхождате някъде по света, да срещнете хора, които, без да подозират, ще са минали през някоя от сбъднатите невъзможности на Десислава Бинева.
- Деси, кога и как разбра каква е твоята професионална мисия?
- Просто следвам посоките, които животът ми е давал. Избирам възможностите, за които се чувствам готова да поема в даден момент. Работата ми винаги е била свързана с култура, изкуство, комуникации и медии. За мое щастие, това е, което винаги ме е вълнувало. Помня, че на 14 обикалях с месеци антикварите във Варна, за да търся „Цивилизацията“ на Кенет Кларк и всякакви книги за изкуство. Не беше непременно по подразбиране. Всички около мен тогава бяха много далеч от тази сфера, но аз имах искрен интерес. Много съм благодарна на родителите ми за свободата да избирам и подкрепата без да ме съдят, дори когато съм грешила. После се отказах да уча „Културология“ за сметка на „ПР и Комуникации“, което пък стана моя професия по-късно. В годините успях да намеря време да специализирам мениджънт, кризисни комуникации, арттерапия. И в личен, и в работен план съм си позволявала да правя резки завои. Сменяла съм държави, връщала съм се обратно. Това ме научи да бъда търсач и да не забравям, че
длъжността на визитната картичка
е просто его-маркер. Твърде временна
Доколкото съм правила съзнателен избор в професионален план, той е бил единствено да бъда почтен, мислещ и отговорен човек. Да мога да предложа добре свършена работа. Инвестирала съм в опит и знание, а не в кариера. И смятам това за едно от най-смисленито взетите си решения, което ме спаси от рутината на линейния живот. Невинаги е много комфортно, но пък понякога те отвежда по неподозирано интересни пътища, среща те със забележителни хора.
- Преди да заминеш за Франция, ти си вряла и кипяла в културния живот на България. Какво те научи опитът до тук?
- Че ако живееш и работиш честно и с вдъхновение, шансът да се чувстваш радостен е значително по-голям от съществуване в компромис. Всички прекрасни проекти, в които съм участвала, са се случвали благодарение на шепа вдъхновени хора. Моята работа е огромна привилегия. Срещала ме е с изключителни личности, които са били моите вдъхновители да правя всичко по най-добрия начин, който ми е посилен.
За мен вдъхновителите са хората, които умеят да те поведат, да те задържат със смисъл. Понякога е имало неща, които са ми изглеждали ужасно трудни, невъзможни дори, но въпреки това съм изпитвала някаква нелогична вяра, че ще се случат.
Работиш като луд,
но не чувстваш умора,
а лекота...
Сигурно звучи наивно, но така възприемах работата си в НДК, в Съюза на издателите и Фондация за журналистическа етика, а след това и в съвместните ни проеки с Райна Кабаиванска и Нов Български университет, Теодор Ушев, международния фестивал Франкофоли с Община Благоевград през последните години преди да започна работа в Българския културен институт в Париж.
- Какви са каузите, които подкрепяш в България, а и сега в Париж?
- Понякога вдъхновители са най-обикновени хора, които не виждаш по телевизията. Те са герои в мини световете си. И само ако насочиш прожектора към тях, усещаш, че имат силата и смелостта да преобръщат вселени. Моите лични каузи досега са били свързани с тези хора.
В момента съм много вдъхновена и работим по изключително интересен за мен проект, който работно сме нарекли „ИМАМ НЕЩО ДА ТИ КАЖА“. Той е за популяризиране на артисти, които създават извън „официалното изкуство“. Непознатото изкуството - необработено, грубо, отвъд гладкия пейзаж, неподредено. Изкуство – инцидент, жизнена необходимост, неакуратно, без претенцията на мейнстрийма. Творци с психични разстойства и заболявания, както и самоуки артисти, извън нормата на академичните среди. Онези, които не ги е грижа за публичния възторг, огромните изложбени зали или продажбите.
С малки стъпки, но върви кампанията „Свободна зона“. Когато през 2018 г. я започнахме, целта беше да повдигнем темата за достъп до култура и изкуство на хора в принудителна изолация и социално-изолирани групи. Първото събитие, в което беше построена специална рампа и обособена трибуна за тези хора, беше фестивалът Франкофоли в Благоевград, а Общината в града и тогавашният кмет Атанас Камбитов – първите в България, които трайно се ангажираха с каузата. Зад кампанията застана и певецът Венсан Винел – френски изпълнител с български произход, с необикновена лична история, която разбива социалната стигма за хората с увреждания.
- Дълги години си част от независимите проекти на международно известния аниматор Теодор Ушев в България и Европа. Ти си продуцент и организатор на една от най-успешните изложби в България през последните години - „Като в тъмно огледало“ (2018), след това и на българската премиера на филма „Физика на тъгата“ (2019). Трудно ли е да пригодиш мащабите на световния творец в роден контекст?
- Теодор Ушев е артист от световна величина и един от най-важните хора в живота ми. Работата ми с него е била най-напред привилегия, но и много висока летва, бидейки видима в огромен мащаб. Изпитвам искрена благодарност за гласуваното доверие и точно то ме е направило два пъти по-взискателна и отговорна към всичко, което сме правили заедно. „Като в тъмно огледало“ беше нелек експеримент, много рисков проект – първата в България инсталация с миксирана и виртуална реалност. Не беше сигурно как българската публика ще реагира на подобна изложба. Сърдечна благодарност за доверието и подкрепата на Столична община и г-жа Малина Едрева, както и към г-жа Аделина Филева, директор на Софийска градска галерия. Това, което се случи в крайна сметка, беше, че за 2 седмици през изложбата минаха неочаквано много хора, около 6 000 души, което само доказва, че стига да провокираш любопитството й, публиката у нас има вкус към новите и различни форми в изкуството.
Премиерата на „Физика на тъгата“, съвместно с „Четирите годишни времена“ на Вивалди на фона на експериментална анимация, беше много силно преживяване и за нас, смея да твърдя, и за публиката. 3000 души, дошли в зала 1 на НДК за експериментална анимация, половината от които излязоха просълзени и с нескрито вълнение, е огромен комплимент към един артист. Филмът на Теодор е най-личният му проект, най-успешният в кариерата му на аниматор, с вече над 60 награди, ако не греша. С благодарност към Еми Азарян и Владо Трифонов, които направиха всичко това възможно и българската публика успя да види филма скоро след официалната му световна премиера. И, разбира се, към Георги Господинов - абсолютният повелител на думите и смисъла.
- Не зная кои са били другите директори на културния ни институт в Париж преди теб, но е факт, че научихме най-много за неговата дейност първо покрай твоята кампания „Българските букви“. Моля те, разкажи за инициативата и за това какви реакции провокира тя във Франция.
- Вярвам, че всеки от предходните директори е дал най-доброто от себе си. „Българските букви“ се озоваха на Сена през лятото на 2019 г. и останаха там 4 месеца. Това беше инсталация на пейки под форма на букви от кирилицата на фондация „Прочети София“. Стори ми се много приятен и лесно достъпен начин да имаме, макар и за кратко, малко литературно българско пространство в сърцето на Париж. Свързахме се с парижкото кметство, направихме предложение, минахме всички изискуеми процедури и получихме одобрение на проекта.
По техни данни
буквите са били видяни
от над 800 000 души
И всеки от тях е имал възможност да прочете стихове съвременна българска поезия и до научи повече за кирилицата, за която също имаше кратка информация.
- Това наистина е било смело – да поискаш Сена на французите, за да им покажеш буквите от кирилицата! Хрумна ли ти изобщо, че може да ти откажат, че това е твърде смело, че е невъзможно дори?
- О, да, разбира се. Дори всички бяха убедени, че точно така ще се случи. Само че парижкото кметство каза „да“, дори сами ни предложиха да го направим не за 1, а за 4 месеца, защото много го харесаха. И тук пак стигаме до същото - достатъчна ли е само добрата идея и желание? Категорично не! Трябва здравословна смелост, много работа, правилен контекст, хора – съмишленици и доверие. Всички – от Лора Николова от нашия скромен екип от двама в Културния институт, с нейната изключителна лоялност, беупречен професионализъм и отговорност към всеки малък детайл, през автора на проекта в България - г-жа Тодора Радева, която ми се довери, дори преди да се познаваме лично, Префектурата на полицията, до Парижкото кметство, неговия заместник кмет по култура и екипа, който монтира инсталацията в 4 часа сутринта, трябваше да повярват, че идеята си струва. И ако се получи нещо хубаво, то не е чудо. Нито стечение на обстоятелствата, а много работа на всеки един по веригата. А най-приятното е, че тези хора бяха щастливи да са част от нашата авантюра.
- А какъв беше отгласът в останалите държави? Последваха ли те други твои колеги?
- Да, след Париж, интерес към проекта проявиха в Мароко и колегите Берлин и Будапеща.
- И след като показа на Париж азбуката ни, реши да му вържеш и мартениците ни. Разкажи за другия си смел проект и какви реакции предизвика той на прага на пандемията.
- Това беше градска акция, нарекохме я „Мартеница от България“ . Не сме се представяли, че посланието ни за здраве и сила ще бъде толкова навременно. Буквално дни преди да бъде обявена пандемията, над 10 000 парижани и гости на града получиха от нас мартеници и малки картички с информация за тази традиция. Беше много приятно да виждаме усмивки, любопитство, хората питаха, беше им интересно. Все още в Париж имаше туристи. Мисля, че никой не подозираше какво ще се случи само часове след това.
- Деси, ти не си типичният чиновник. Всъщност понятието „чиновник“ изобщо не пасва на твоя начин на мислене. Трябва ли да разчупиш статуквото, за да осъществиш реална промяна и какво ти коства да си различна в свят на закостенелости и бавнооборотни мечти?
- Това не е професионална поза, а по-скоро житейска философия. Чувствам се щастлива, когато нещо се случва. Когато съм част от ситуации и събития, които променят средата към по-добро. Страхът ми за бъдещето никога не е бил толкова нездрав, че да се налага да правя морални компромиси със себе си и никога не съм. Когато нещо е далеч от разбирането ми за почтеност, уважение и етика, просто не влизам или си тръгвам. Реалната промяна на статуквото не се случва с фейсбук истерии, мегабайти лоши думи и диванен бунт по рефрена „Ей, съсипаха я тая държава“.
Тя, средата, не е нещо абстрактно,
това сме самите ние,
отношенията ни,
думите ни,
това, което правим
разумът ни, обичта ни, омразата ни. Способността ни на милост един към друг. Идеализмът без честност и здрав реализъм е обикновена демагогия. Тра-ла-ла глупости. Мятала съм се в много битки за промяна, които съм губила, докато се науча, че не е достатъчна смелостта да бръкнеш в обществена рана или проблем, а дали си намерил предварително друго работещо решение. Затова моето пространство на промяна е собственият ми живот и това, което мога да направя по-добре.
- Има ли още Западна Европа предразсъдъци по отношение на източноевропейските ценности, култура и общества?
- Нееднозначно е. Ние носим комплекса на самомнителността. Сами не харесваме себе си, обаче много искаме другите да ни харесват. Не сме много сигурни какво и как да им разкажем за себе си, но сме убедени, че те трябва да знаят, че сме фантастични и сме възмутени, когато някой не се сеща къде е България. Съвсем прясна илюстрация: случва се така, че една млада българска актриса е била смела. Първо да мечтае, второ да си даде шанс. Успява. Деликатно, без да занимава никого със себе си. Чуваме за нея, когато холивудският филм вече излиза. Свършила си е толкова добре работата, че целият професионален кино свят я аплодира и за месец Мария Бакалова от България получава внушителен брой номинации за най-престижните награди за кино, влиза в най-гледаните шоу програми в света, най-четените списания, обличат я най-престижните модни марки. И това е един от редките случай, в които „България“ е позитивно послание. И в този момент, вместо да намерим начин просто да я поздравим за личния й успех, да използваме случая да разкажем повече за българската школа, българското кино, талантливите български актьори, защото точно в този момент би имало кой да чуе и да ни повярва, ние избираме друго. Да я нагрубим, да си присвоим и омаловажим успеха й и да я превърнем месеци наред във фейсбук-дъвка на болните ни комплекси. Или да се идентифицираме и закичим на ревера нейните постижения като наши собствени, което пак не е ок.
Ами те „хората на Запад“ не се занимават денонощно с България. Не съм сигурна, че имат и много приятни поводи за това. Съдят за нас първо по социалното ни и лично възпитание. Имиджът на една държава е многопластова конструкция. Събира политика, дипломация, култура, но и най-обикновени неща като това как те посрещат служителите на летището, колко ясно различаваш контура на лицето на шофьора на таксито от цигарения дим, къде и колко могат да научат за нас извън шопската салата, киселото мляко и Мистерията на българските гласове. В един момент може да се окаже, че „предразсъдъците“ са онова, което не искаме да видим в самите нас, не мислиш ли?
- Напълно си права.... Кауза, мисия, страст, мечта – звучат гръмко, но познавайки твоята работа, именно такива понятия те водят. Какво би искала да си оставила след себе си, когато мандатът ти в Париж приключи и струват ли си усилията?
- В моето разбиране самото естество на работа в тези културни центрове е кауза. Аз искам във Франция и навсякъде по света България да бъде равно на малка, но модерна и интересна държава. Мисля, че това е постижимо поне в областта на изкуството, ако бъде припознато като държавна политика и бъде инвестирано в такава стратегия. Има страхотни млади съвременни артисти – художници, актьори, фотографи, танцьори, певци, които заслужават внимание и могат да бъдат най-добрата ни реклама, но за тази цел, освен благодарност към усилията им да го правят, ние им дължим уважение и подкрепа. И трябва да спрем с тази поколенческа надменност, защото в крайна сметка животът върви напред и младите артисти и поколения имат нужда от подадената ни ръка.
В мини-мащаба на културните институти в чужбина смятам, че особено важни са и имиджовите проекти. Такива, които достигат до максимално широка аудитория, носят положително послание за България и акцентират дадена тема. В момента с моята колега Лора Николова работим по нов голям проект, свързан с популяризиране на съвременната българска литература във Франция. Ще разкажем за него съвсем скоро.
- Станаха много популярни през последните години „родолюбивите“ символи – да се облечем в носия, да се оженим на фона на Шипка... Какво мислиш за това? И всъщност ти имаш ли носия или по друг начин пренасяш духа български през границите?
- О, не! Аз съм много далеч от гръмките манифестации на родолюбие. Струва ми се по-удачно да предизвикам 800 000 души да прочетат стих на съвременен български поет, отколкото да се разходя с носия пред Айфеловата кула, например. Изглежда ми самоцелно. Аз
не си падам по крещящия патриотизъм
и превръщането на патоса в патология
Намирам го за проява на лош вкус. И някакъв вид безсилие да се обозначиш, да се идентифицираш цял. Иначе защо се налага да обясняваш какъв си, без някой да те е питал? То е същото като това с „Обичам те, пате“, опънато на билборд. Символът става по-важен от същността. Едва ли любовта на билборд пано е по-любов от най-тихо прошепнатото „Обичам те“. И едва ли, ако развееш байряк, си по-българин от друг, който уважава с грижа страната си и се опитва да пази природата й например?
- Имаш син на 18 почти. Какво би искала той да знае за своята майка?
- Мисля, че най-трудният урок на родителството е да приемеш, че детето ти не непременно ще те преповтори, да му дадеш право да чуе собствения си глас. И това е чудесно, иначе щяхме да създаваме клонинги, не нови човеци. Не вярвам нито в съвършените родители, нито в перфектните деца. И намирам за пагубно да превръщаме децата си в изнесена площадка на собственото си его, комплекси и травми. Или пък да ги захлупим със свръхпротекция. Можеш да научиш едно дете на определено отношение към хората и света, но нямаш право да му диктуваш как да изживее живота си.
Сигурно, вместо да работя до среднощите или да имам понякога своето лично време, е можело да бъда по-присъстваща майка. Но с годините си давам сметка, че определящи за сина ми са били другите моменти - когато сме пътешествали по света заедно, когато е било трудно и ме е виждал да се изправям, след като съм паднала, когато сме се смели със сълзи, когато заедно сме променяли дом, когато съм говорила за всичко с него честно и без преструвка... Борис е вече голямо момче и когато му позволих да порастне в глава ми, всъщност все по-често аз уча от него. Възхищавам се на неговия начин да върви по пътя, без излишна претенция, със спокойствие, достойнство и кураж. Бих искала да знае, че аз винаги ще бъда до него с каквото мога, за да има свободата да бъде най-добрата версия на самия себе си.
автор на водещата фотография: Петър Вълчев
"Вдъхновителки" е кампания на "24 часа" и MILA.BG, която събира историите на обикновени жени с необикновения талант да мотивират и вдъхновяват другите. Жени, които умеят да променят средата. Жени, които умеят да движат напред други жени. Жени, които са мотор за подкрепа и мощно личностно израстване. Ще ви разказваме за тях на страниците на в. "24 часа", както и на двата ни сайта - 24chasa.bg и MILA.BG.
Кампанията "Вдъхновителки" се осъществява с подкрепата на "Филип Морис България" и Eucerin.
