2016 г. ни отне Тодор Грудев, който имаше зад гърба си 6 олимпийски игри, 37 световни и 42 европейски първенства като съдия по борба
С този актив Тодор Грудев, който почина на 2 декември на 78 години в родната си Стара Загора, навярно бе "най-богатият" български съдия по борба. Съдийствал активно от 1962 до 1995 година. Получил международна категория на европейското първенство в Берлин през 1970 година. После последователно изминал задължителния път в йерархията на съдиите по борба: трета категория, втора, първа, кандидат за превъзходна, превъзходна.
Според правилата на международната федерация по борба - ФИЛА, можел да остане край тепиха докато навърши 60 години, но го порязали още на 57. Типично по български...
"Всъщност, бях вече определен за гуверньор - това са хората, които изпитват съдиите за международна и по-горна категория, а там няма таван на възрастта. Но какво се случи... През 1995 г. заминах за световното първенство в Прага. На него трябваше да се проведе и съдийски семинар, за да бъдат определени 60-те съдии за Олимпийските игри в Атланта на следващата година. Моето участие за там беше сигурно.
Тогава редът беше такъв - за да имат някаква власт и националните федерации, те трябваше да дадат съгласието си даден съдия да участва в голямо първенство, дори и да е поканен от ФИЛА. А тогава шеф на българската федерация за малко беше Димитър Джамов, който ми имал зъб, защото на един турнир "Дан Колов" съм бил помогнал да ощетят Серафим Бързаков от неговия клуб "Левски" за сметка на старозагореца Иван Делчев. А Джамов дори не беше гледал схватката, после му разказал някой, пък аз не съм бил съдия на тази среща-финал в категория 57 килограма, защото нямам право да свиря на съгражданин.
Само че председателят на тепиха - италнианският адвокат Алдо Албинезе, ме беше помолил да седна до него и да му помагам с консултации. Както и да е, нека да съм честен - тогава в една ситуация съдиите не присъдиха две точки на Бързаков и предупреждение за фал на Иван, а той щеше да му е трети и следваше дисквалификация.
То стана така: Бързаков влезе в краката на Иван и го вдигна във въздуха. Главата на атакуващия остана между краката на Иван Делчев и той ги кръстоса - нещо, което няма право да прави. Алдо ме погледна, аз направих знак с ръка да продължават. Съдията на тепиха не свири - основно той трябва да ръководи, но и да се съобразява с мнението на другите двама съдии край тепиха. Накрая Иван стана шампион в категорията, защото срещата беше финална.
Заради това Джамов праща телекс в Прага, че нашата федерация не е съгласна Тодор Грудев да съдийства на това първенство. Тогавашният председател на съдийската колегия - швейцарецът Рафаел Мартинети, сега той е шеф на ФИЛА, се надяваше да оправи нещата в личен разговор с Димитър Джамов, като разчиташе на авторитета си. Не стана, оня се измъкна с обяснението, че решението за мен било колективно. Така ми артиса и Атланта, и съдийството по-нататък...", разказваше приживе Тодор Грудев.
Тази много българска история той разказваше, докато палеше и дърпаше от лулата си, с която не се раздели поне 30 години. Нея и първия пакет с тютюн му подарил един французин - Роже Файол, когато на първенството в Клермон Феран го удостоили със златната свирка на ФИЛА. Тя до края стоеше окачена в хола на Грудев, но той признаваше, че рядко излизал с нея на тепиха. "Звукът е не е достатъчно респектиращ", обясняваше той. Затова предпочитал италианската "Балила", свирката на тамошната полиция, която издава много остър и респектиращ звук.
Само че свирката не е най-високото отличие в кариерата на Тодор Грудев. Той притежаваше и големият златен знак на ФИЛА - висшето отличия на международната федерация.
Кариерата му, като на много момчета от квартал "Чомлека" в Стара Загора по онова време, започнала като състезател по борба. По този спорт запалил махалата бай Никола Илчев, който по онова време плетял обувки. Човекът бил икономически емигрант във Франция и когато се върнал в родната Стара Загора - било е към 1939/1940 година, направил тепих в двора си. Най-напред изкопал дълбока 40 сантиметра траншея с размери 9 на 9 метра. След това напълнил "тепиха" с талаш, който взел от бай Стефан, който пък майсторял четки с дървени дръжки. От военните дали на Никола Илчев един груб брезент да покрие талаша и всичко било готово за махленските схватки.
Този човек има една много интересна история от 1947 година, когато Стара загора за първи път печели отборно националния шампионат по класическа борба. Тогава в състава били страшилища като Стоян Пенчев, Атанас Аргиров и Стоян Бойчев, обаче нямал хора за три категории - 57, 63 и 70 килограма, за да попълни отбора. Тогава бай Никола отишъл при футболстите на "Локомотив" и ги поканил на първенството по борба. "Не е страшно, момчета, елате", казал човекът с надеждата, че все някой може да донесе точки за отборната победа. Намерил доброволци, които временно да заменят футболното игрище с тепиха, а тогава правилата били такива, че дори и да завършиш на шесто място, носиш една точка за отборното класиране.
Е, тогава Тодор бил малък и не участвал в това знаменито първенство, но по-късно завоювал 7 републиканскси титли при юношите в категория 57 килограма и в двата стила, при мъжете станал втори след Динко Петров в класическия стил. Стигнал за малко и до националния отбор.
"Състезавах се до 1962 година, записах и икономика във Висшия икономически институт във Варна. По това време започна съдийската ми кариера, при това - твърде неочаквано", разказваше ветеранът на тепиха.
Бил в лятна ваканция в родната Стара Загора, когато на поляна край ДНА-то се провеждало първенство по борба за войници от Строителни войски. Никога до този момент не бил лапвал свирка, но нямало достатъчно съдии и Динко Петров го викнал да съдийства. Казал му елементарни неща. "Нали като състезател знаеш правилника, знаеш кога се присъжда точка, като се борят. Другото е лесно. Ще ги накараш в началото да се поздравят, преди това ще провериш дали телата им са сухи, да не са потни", това му обяснил.
Разбира се, притеснил се Тодор да съдийства пред многобройна публика - предимно офицери и войници, но нямало как. Излязал на тепиха, решил, че всичко е наред със своите нулеви съдийски представи и наредил на двамата състезатели да се ръкуват преди началото на схватката, както е по правилник. И тук дошла засечката: "Какво ще се ръкуваме, ние се познаваме", изрепчил се единият. "Ама аз няма да ви запознавам", отговорил новоизпеченият съдия.
После завършил и съдийски курсове, а работа имало много, защото в Стара Загора тогава правели много състезания, всяка събота и неделя имало юношески турнири в двата стила.
Като казва работа, той бързаше да уточни, че съдийството по борба не е професия и от него не се печелят пари. През цялото това време Грудев работел като икономист. 17 години бил управител на търговската школа към ЦКС в Стара Загора, "обучавах хайдути - бармани и сервитьори", както на шега определяше с по-късна дата естеството на работата си. Бил учител, година и половина ръководил като директор и фабрика "Наталия". Но когато го канели от ФИЛА, винаги бил готов да поеме по широкия свят.
"Това ми е най-голямото богатство - покрай борбата обиколих Земята 4 пъти и сега, като гледам "Дискавъри" по телевизията, мога да кажа: на това място съм бил", отчиташе съдията. Сам не можеше да каже колко пъти е пътувал до Турция и Иран, където борбата не е спорт, а религия. Стигнал до Япония и Мексико, което смяташе за най-екзотичното място на света, на което е бил. Е, никога не бе стъпвал в Холандия, но то е разбираемо - "там не развиват борбата. Ако бях съдия по футбол, сигурно щеше да е друго".
Преди да разкаже за шестте си Олимпийски игри, бързаше да направи важно уточнение: "Традиционна хората, а и журналистите, бъркат Олимпиада с Олимпийски игри. Сега чета, че например гимнастикък Йордан Йовчев спечелил квота за шестата си Олимпиада. Това не е точно, печели се квота за Олимпийски игри. Олимпиада е времето от 4 години между едни и други игри. Така че всеки, който се е родил, получава квота за Олимпиада, аз вече имам 18 с моите 73 години. Но на Олимпийски игри съм бил шест пъти", такава бе равносметката му преди 5 години.
Мюнхен 1972 година, Монреал 1976 година, Москва 1980 година, Лос Анжелис 1984 година, Сеул 1988 година и Барселона 1992 година - това е олимпийската история на Тодор Грудев. С повече въображение тя може да бъде разширена по... политически причини. Работата е там, че през 1984 година социалистическият лагер бойкотира игрите в Лос Анжелис в отговор на бойкота на Запада 4 години по-рано в Москва и си прави собствени игри. Състезанията по борба, на които Грудев съдийства, са в Унгария - за свободния стил, и в София - за класическия. Така че може с чиста съвест да се каже, че старозагорецът има зад гърба си 6 Олимпийски игри и две ментета.
Защото, въпреки бойкото, той съдийства и в Лос Анжелис през 1984 година. От България са тримата съдии, които обикновено пътували заедно по големите първенства - той, Мишо Борисов, лека му пръст, и Генчо Зарев, който бил служител на МВР. Тогава България пратила зад океана едва 19-членна делегация начело с председателя на Българския олимпийски комитет по това време Иван Славков, който бил задължен служебно по линия на МОК да бъде там.
"На връщане от игрите попаднахме в една весела случка", припомняше си Грудев. "Прибирахме се в един самолет с олимпийската делегация на Западна Германия. А те бяха много щастливи, защото в отсъствието на спортистите от Източна Европа и Съветския съюз, тогава само Румъния не бойкотира игрите, бяха спечелили много отличия. И на летището във Франкфурт на Майн ги посрещат много тържествено, но всеки подаряват по една трилитрова рекламна бутилка с шампанско. Ама нали и ние, българите, слизаме с тях от самолета, хайде и на нас връчиха по една такава бутилка. После домакините разбраха грешката си, но беше късно да връщаме незаслужените си подаръци", припомняше си с усмивка съдията.
Той признаваше, че игрите в Лос Анжелис били най-лесните за него, тъй като не участвали български борци и бил освободен от задължителните на такъв форум сметки как ще се развият нещата по-нататък. Затова пък игрите в Сеул, Южна Корея, 4 години по-късно били най-успешните за него, защого го обявили за най-добър съдия на турнира по борба.
Там, в Сеул, трябвало да даде интервю на местна телевизия на английски език. За по-сигурно извикал на помощ и преводачка, но разбрал един от въпросите на южнокорейския журналист: имал ли е угризения, че е ощетил някого след като е съдийствал на толкова много първенства и веднага отговорил с категоричното "Не!". Преводачката го попитала, вече на български, защо е отговорол толкова категорично, без дори да се замисли, и той обяснил:"Ако съм ощетил някого, значи съм дал незаслужено предимство на другия борец. Досега нямам случай някой да ми е благодарил, че съм му помогнал, значи и никого не съм ощетявал. След края на схватката победителят винаги се радва, но смята, че за победата заслугата е негова или на треньора му, но никога на съдията".
Макар че има един необичаен случай от съдийската кариера на Тодор Грудев, в който той се почувствал виновен и без вина. Притесняваше се да го разказва, за да не предизвика дипломатически скандал с Грузия, защото в него бе замесен тогавашния зам.-министър на правосъдието на тази бивша съветска република Леван Тедиашвили, но пък истаната е такава, каквато е...
"Тогава Леван беше един от най-известните борци на Съветския съюз, олимпийски шампион от 1972 и 1976 година. Трябва да е било някъде около 1988 година, имаше европейско първенство в София. На мен се падна да ръководя финална схватка между звездата Тедиашвили и никому неизвестния турчин Кючлю. Като видях назначението си, отдъхнах си. Викам си, че извадих късмет с лесна среща, ей сега грузинецът ще го намачка за нула време. Отгоре на всичко турчинът излиза с една голяма лепенка на бузата, явно прикриваше контузия.
Да, ама не, както казваше Петко Бочаров. Срещата започва - скука, Леван не е Леван. Турчинът атакува и поведе с 4:0 точки в първата част - тогава се играеха 3 части по 4 минути. Към края на първата почивка отивам по интуиция да проверя дали състезателите са сухи, защото понякога някои хитруват - мажат се с масла, за да са хлъзгави и противникът да не може да направи захват, а това е забранено от правилника. Отидох и при Леван - проверявам го по гърба, по гърдите, после му казвам да подаде и десния си крак, а той: "Не могу, я не готов". Аз какво да му кажа повече. Влизам в центъра на тепиха и свиря началото на втората част.
По една време гледам - грузинецът се ококори, явно събра всичките си сили и влезе на турчина в крака. Но не го направи, както обикновено - ако влезе правилно, точките му са сигурни, а той допусна противникът му да мине отзад и да вземе пета точка. Двамата са върху тепиха, турчинът имитира активност, за да не ги вдигна в стойка. И в този момент чувам страхотен, ама животински рев. Вдигнах борците прави и грузинецът ми показва ръката си - ухапана, ама така ухапана, че захапката не е върнала месото обратно, личат следи от кървави зъби. Аз се смутих, не съм очаквал такова развитие.
Старничен съдия беше Артур Колер от Западна Германия. Той перфектно знаеше правилника, но не разбираше борбата, прилагаше го като кон с капаци, германска му работа. Другият съдия, председателят на тепиха, беше Байрон Караянис от Гърция. А грузинецът, хитрец, отива и при двамата и показва раната на ръката си. Аз, като съдия на тепиха, не мога сам да взема решение в този случай, трябва да се допитам и до двамата. Още повече, че до атаката на грузинеца и двамата борзци имаха по две официални предупреждение за пасивност и ако турчинът получеше трето заради ухапването, трябваше да бъде дисквалифициран и европейски шампион става Леван Тедиашвили.
В началото на съдийската ми кариера съдиите говореха помежду си на френски език, след това и английският стана равностоен на френския. Аз питам германеца на немски какво да правим - трето предупреждение и борецът от Турция е аут. Той отговаря: "Се клер" /Ясно е/, а гъркът, ако има един начин, ще удави турчина и в капка вода, отдалеч ми крещи: "Аут, аут, аут!". И аз съм спокоен, защото имам подкрепата на другите двама съдии - отсъждам трето официално предупреждение на турския борец и обявявам грузинеца за европйски шампион.
Тогава турците скочиха: "Комшу, какво правиш, не виждаш ли, че човекът е с лепенка на устата, какво ухапване?!". Дойде и един от техните, изселник от България заради възродителния процес и ми говори на български: "Бате, не виждаш ли, че цялата му бузи е разпрана на тренировка чак до ухото, едва сме го зашили и затова е с лепенка. Той не може да яде, храним го с лъжичка само с кашички, как ще го ухапе, бе". А има неписано правило - съдията не може да говори с никого, затова не казах нищо и се прибрах в съдийската стая.
Бях забравил за този случай, но след около 2 години ме пращат да съдийствам в Тбилиси, столицата на Грузия, среща по борба между отборите на Съветския съюз и САЩ. Тогава между двете свръхсили се провеждаха Игрите на добра воля. От Москва кацам в Тбилиси и чакам на летището да ме посрещне някой от тяхната федерация по борба, аз ги познавах всичките. Обаче се приближава непознат човек със зелена волга. Тръгна насреща ми, прегръща ме, целува ме: ти си наш брат, заповядай. Питам го кой е той, отговаря ми: "Тедиашвили, ама баща му на бореца". "Ама аз чакам човек от федерацията". "Аз съм федерацията", казва. После се оказа, че бил директор на техния Градска универсален магазин. И ми казва още, че всичко било уредено след срещата да гостувам в дома му, така че трябвало да откажа официалната вечеря и да тръгна с него.
Казах си, че хотелите по цял свят са едни и същи и ще ми бъде интересно да видя един грузински дом отвътре. Какъв ти дом, цял замък! В едно помещение се наредили край масата към 30 мъже, такава е там традицията, цялата рода. Жените бяха само две - майката и жената на Леван Тедиашвили, защото той междувременно сварил да се ожени.
Сложиха ме на челно място на трапезата и ме питат за кой път съм в Грузия, отговарям: за втори. "Щом си за втори път, вече знаеш реда, сега трябва да изберем тамада на масата". А това е най-сериозният избор в тази страна, сигурно по-сериозен и от избора на президент. Първо предлагат да съм аз, но не приемам и избираме бащата на Леван. Само ще добавя, че виното там се пие в рогове и трябва рогът да се пресуши до дъно, иначе няма как да се остави на масата, виното ще се изсипе.
И тамадата влиза в ролята си. Казва, че първият тост по техните обичаи е за тези, които са ни дали живота - нашите майки. Но това било, само ако няма някой на гости. А грузинска къща без гост не може, значи първо ще пием за госта от България. И започва той една ода за мен: "този човек е повече от мой син. И голям християнин. Когато Леван се бореше в София за европейската титла с турчина, той разбра, че Леван сам се ухапа по ръката, но, за да накаже неверника, го изпъди от тепиха и благодарение на това моят син взе европейската титла". Те ръкопляскат, викат, аз скочих: "И през ум не ми е минало такова нещо", а домакинът: "А он кроме всего и хитренки /освен всичко друго той е и хитър/". Разката ми мамата. Оказало се, че синът му тогава учел за изпити по право и затова не бил готов да се бори в София.
И аз си седнах на мястото, какво да направя. После имаше тостове и за Христо Ботев и Шато Руставели, за Сталин и Георги Димитров, а на мен само този случай ми е в главата. След това, в хотела, поне 50 пъти се опитах да се ухапя сам като грузинеца - не мога и не мога. Първа, не мога да улуча същото място на ръката, и второ - много боли. Викам си, какъв инат трябва да си, за да си го причиниш всичко това...".
Друг път, на световното през 1973 г. в Иран, го ругал лично шефът на ФИЛА, по онова време сърбинът Милан Ерцеган. Самият Грудев определяше случая като трагикомичен.
"В категория до 74 килограма тогава за България се бореше един Янчо Павлов от Бургас. В Техеран още на елиминациите трябваше да излезе срещу борец на домакините - Барзигяр. На стадион с 10 хиляди души публика и в присъствието на шахиншаха на Иран Мохамед Реза Пахлави, който гледаше от специална шатра. Но Янчо не се уплаши и победи спокойна иранеца. Там бяха направили тепиха като боксов ринг, на високо. И аз, както си бях с белите съдийски дрехи, се завтекох да поздравя нашия за победата. Напрегръщах го и го нацелувах пред всички, и пред Ерцеган.
Този сърбин беше полиглот. Не пишеше в бележник, а винаги ходеше с едно касетофонче и си диктуваше бележките към съдиите - кой къде в коя среща е сбъркал. На разбора след обяд поде мен. "Кажи сега, Грудев, пред колегите, ти како си - судия ли си или навияч /запалянко/?". Викам: судия. "Судия, судия, ама судиите не се любят со рвачите /борците/ пред цялата публика и шахът да те види едно хубаво. Не си свикнал да те критикуваме, затова след обяд иди да си починеш, няма да съдийстваш". Нищо повече не ми направи, но такъв дипломатичен шамар се помни дълго", не бе забравил ветеранът от тепиха.
На Олимпийските игри в Барселона през 1992 г. вече имало контестация срещу съдийството му на финала в категория 90 килограма, в която присъдил победа на Джаксън от САЩ срещу Джабрилов от СССР. Тогава срещата завършила без точки и според правилата двамата трябвало да се борят допълнително време до "точка на смъртта". Тогава Грудев спрял атака на руснака, защото като атакуващ той стъпил и с двата крака в протекционната зона край тепиха, а е забранено да се стъпва дори и с единия крак. 20 секунди по-късно американецът спечелил "златната" точка и грабнал олимпийското злато. "След двубоя Сашо Диков ме причака още на тепиха, щеше да ми счупи зъбите с микрофона, да ме пита колко са ми платили американците да порежа руснака. Отговорих му: "После ще ти кажа". Заради контестацията срещу мен 14 души от техническата комисия веднага гледаха записа на срещата от 3 камери дали правилно съм прекъснал атаката на Джабрилов. 11 души казаха "о'кей" на моето отсъждане. Трима бяха на мнение, че можело да се отсъди и така, и така. Значи - 12,5:1,5 в моя полза и обявиха Джаксън за шампион", разказваше за една от съдийските си драми Тодор Грудев.
След това от ФИЛА по-рядко се сещаха за него. Бяха го поканили все пак като гост на световното първенство за глухи в Истанбул, на армейското в Барселона. А и той самият все по-рядко гледаше борба дори и по телевизията, защото не харесваше измененията в правилата, които уж трябвало да направят този спорт по-атрактивен за телевизионните зрители. "Направиха така, че се гледат победите в отделните части, а не общия брой на спечелените точки в срещата. Така че, ако в първата част ти направя 5 точки, а в другите две ти вземеш по една техническа за пасивност, ти ще си победител", ядосваше се на явно несправедливите нови правила дългогодишният съдия по борба.
Може би и затова го бяха докарали дотам, че предпочиташе да гледа по телевизията снукер - вид билярд.