Състезателят трябва да стане нов човек, за да постигне нов резултат, смята дългогодишният треньор
Янко Братанов е роден на 10 юни 1952 г. в Сливен. Завършил столичното училище "Олимпийски надежди", учил икономика. Петкратен републикански шампион в дисциплината 400 метра с препятствия през 1972, 1973, 1974, 1978 и 1979 година.
На европейското първенство по лека атлетика в зала в Мюнхен през 1976 г. става европейски шампион на 400 м гладко бягане. Финалист е на две олимпиади на 400 метра с препятствия - в Монреал през 1976 г. завършва на 6-о място, през 1980 г. в Москва е осми. Заслужил майстор на спорта.
От 1992 г. работи като треньор по лека атлетика в Катар и Бахрейн.
Известен е като колекционер на картини от известни български художници.
Женен, със син и дъщеря и 2 внучки. Синът му Иво Братанов е тенисист, един от най-успешните състезатели на отбора на България за Купа "Дейвис".
- Защо си бягал точно на 400 метра, леката атлетика предлага куп други дисциплини и възможности?
- Бягането на 400 метра е най-дългата стандартна спринтова дистанция в леката атлетика, включена е още в програмата на първите олимпийски игри през 1896 г. при мъжете. Но истината е, че аз започнах с висок скок, после първият ми личен треньор Румен Попов ме пренасочи. След 1973 г. тренирах с Христо Гергов.
При мен всичко се получи някак случайно. Роден съм в Сливен, в този град най-силни бяха колоезденето и боксът. И моят най-добър приятел от детинство бе приет точно с колоездене в столичното училище "Олимпийски надежди". През лятната ваканция, тъкмо бях завършил 8 клас, прочетох във вестника, че там приемат ученици за новата учебна година. Бях се състезавал на различни ученически четирибои и реших да се явя на приемния изпит. Но тайно от родителите ми, защото нямаше да ме пуснат.
Казах на нашите, че отивам на гости у леля ми в Стара Загора, а се качих на един камион с ремарке, който караше дини за София. В 5 часа сутринта шофьорът ме остави на Орлов мост, в 9 часа отидох на приемните изпити. Пробвах с висок скок, скачах към 1,90 м в коремно-претъркалящ стил, и ме приеха. Но как да кажа на нашите?
Както и очаквах, стана скандал. Използвах, че леля ни беше дошла на гости и им съобщих тогава с надеждата ударите да се разсеят насам-натам, но майка ми се разсърди много. Попита ме къде ще живея в София, когато й казах, че там има интернат, в който ще живея и ще се храня, тя отсече: "Никакви интернати, в нашия род престъпници не е имало!" и отиде в другата стая. После й мина, даже ми уши спортен панталон на заминаване. Тя беше мераклийка, каквото пипнеше, го правеше като хората. Цял живот е била домакиня. Баща ми беше царски офицер, който след 1944 г. трябваше принудително да напусне армията...
Треньорът ми в училището Румен Попов обаче беше спринтьор и ме пренасочи към бяганията - първо на 110 м с препятствия, но там не се представих добре, не вземах медали. За сметка на това първия си медал спечелих на 400 метра, беше голяма радост, и така се започна.
- Кое натежава за успеха на тази дистанция - физическата подготовка, тактиката по време на бягането, хитростта дори?
- В тази спринтова дисциплина няма какво толкова да се мисли, всичко трябва предварително да е в главата ти. Трябва да се знае, че и 400 м гладко бягане, и 400 м с препятствия са трудни дистанции. А между двете разликата е много голяма. Обикновено тези, който бягат с препятствията, не могат да бягат така добре гладко, но щафетите им се получават разкошно. Както в овчарския скок, и в бягането с препятствия трябва много техника. Сами разбирате, че в скоковете понякога се правят фалове, но там имаш право и на други опити, докато в бягането през 35 метра са подредени 10 препятствия, всяко с височина по 1 ярд - 91,4 см, колкото е висока и мрежата в тениса на корт. В това бягане трябва винаги да стъпваш на едно и също място, ако объркаш малко ритъма - и край. На мен тъкмо 400 метра с препятствия ми е любимата дисциплина.
- На ставаш европейски шампион през 1976 г. в зала в Мюнхен на 400 метра гладко бягане...
- Така се получи. Това състезание беше през март, по-късно златния си медал го подарих на Музея на спорта, който е на стадион "Васил Левски". През юли 1976 г. на Олимпиадата в Монреал завърших шести на финала на 400 метра с препятствия с резултат 50,03 секунди, при това пред европейския шампион Алън Паскоу от Великобритания. А шестото място дори носеше 1 точка за отборното класиране накрая...
Но премиите за спортистите тогава бяха смешни. Сега казваме, че такова е било времето, но си мисля, че не можем да разделим времето, то си е все едно. Ние даже сме си измислили часовници, за да го мерим. Но то, времето, си стои, ние минаваме през него - пък дати, пък години, пък глупости, дрън-дрън, много ни обръща внимание на нас времето. Виж камъните и скалите край Сливен, те са тук от векови и са абсолютно безпристрастни, вълнуваме се ние...
Тогава в Монреал олимпийски шампион стана Едвин Мозес от САЩ, той бягаше с очила. Беше голяма легенда в спорта, висок, силен - мъж от друга категория, нямаше стигане. Това също ми е тежало в нашия спорт - в него няма категории, както в борбата, в бокса, в щангите... А физиката на един състезател също е от значение за резултатите му. Всъщност, има един интересен факт - до 1972 г. всички световни рекордьори на 400 метра са били бели хора. След това идва хегемонията на чернокожите - с появата на Джон Акии-Буа от Уганда, който побеждава на олимпийските игри в Мюнхен през 1972 година.
- А 4 години по-късно в Москва, когато западният свят бойкотира игрите?
- Там имах едни други перипетии, ако не бяха те, спокойно можех да взема медал. Наистина, американците ги нямаше, но се обърках - лекарят ми направи едни инсулини, накара ме да пия едни глюкози преди старта, а на мен като ми стана лошо, почнаха да ми течат лигите, не мога да си вдигна краката, как да бягам... Но ме задължиха да се явя на финала, за който се бях класирал, за да не е празна моята пътека на пистата. Тръгнах на старта и спрях, не можех повече. А по това време на трибуната бил тогавашният първи човек в Съветския съюз Леонид Брежнев.
Сигурно тогава съм се спънал някъде с десния крак преди състезанието. Много внимавах, защото си бях внушил, че ако се спъна с левия крак - това е на добро, не и с десния...
След Москва спрях сериозната си тринировъчна дейност след 13-14 години активно участие на пистата. След време стана ясно, че Едвин Мозес съжалява за оня бойкот, тъй като след още 4 години - през 1984 г., той победи на олимпиадата в Лос Анжелис. Ако беше бягал в Москва, вероятно също щеше са е първи, а така не успя да стане трикратен олимпийски шампион.
В Монреал все още леката атлетика беше класическата - помня, че бягахме 4 пъти - серии, четвъртфинал, полуфинал и финал. Наричаха леката атлетика Царица на спортовете и тя се държеше като царица. Имахме на 4 години една Олимпиада и 1 европейско първенство, интересът към състезанията беше голям.
Съжалявам, че навлизаме в една болна тема, която много хора премълчават, но леката атлетика сега е в голям регрес. Видяхте рехавите трибуна в Рио де Жанейро на последната олимпиада. Сега се организират големи състезания всяка година - световни, европейски, Диамантена лига... Пълна девалвация. Няма вече национален спорт, не тежат националните федерации - всичко решават международните федерации, те дори поставят норамативите за участие в престижните турнири. Виждате, някой плувец или колоездач е близко до нормативите, които те поставят, но не могат да го изпратят... Едно време националната федерация решаваше кои да отидат, тя си поставяше нормативите - най-често искаха републикански рекорди, затова и съм имал много такива постижения. Но нямаше спуснати нормативи.
- Кога, според теб, започна този упадък на леката атлетика?
- От момента, в който начело на Световната аматьорска федерация /ИААФ/ по лека атлетика застана италианецът Примо Небиоло и се реши, че атлетиката ще бъде комерсиален спорт. За него хората смятат, че като дългогодишен председател на ИААФ той е направил много, за мен той направи голяма поразия. Бог да го происти, Небилио не е сред живите от 1999 г., но тази тенденция се запази и си я следват - направиха си един световен отбор от 100-200 души, който ходят по състезания, в които се състезават основно фирмите-спонсори. Правят много състезания, измислиха много нови дисциплини, че и чак овчарски скок за жени. Моите уважения, но една жена трябва да ражда...
- Сега дори се заговори всички рекорди в леката атлетика да бъдат заличени и всичко да започне отново?
- В щангите е по-лесно да направят това - те променят категориите и започват отново. В леката атлетика това е безумие, как ще махнат световните рекорди?! Но могат всичко да направят, знам ли какво ще решат - те са умни глави там... Но човешките възможности са неограничени и рекорди ще бъдат подобрявани и занапред, макар и по-бавно. В коронната ми дисциплина например рекордът е много сериозен и не зная дали скоро може да бъде надминат, макар да е от 6 август 1992 г. Тогава на Олимпиадата в Барселона Кевин Йънг от САЩ пробяга 400 м с препятствия за 46,78 секунди.
- А допингът, не е ли и той сред големите проблеми на съвременната лека атлетика?
- Абсолютно, но не мисля, че най-големият проблем идва от самия допинг, а от начина, по който се прилагат антидопинговите правила. Според мен, от ВАДА - Световната антидопингова агенция, прекалиха. Изваждат от състезанията целия отбор на Русия - как може такова безобразие, къде се намират те? А същевременно същите хора правят големи зулуми - знаете за Лондон колко човека хванаха и не го обявиха... В света всичко е едно и също - борба с дребните престъпници, едрите, големите риби, никой не ги закача за нищо във всяка една област на живота. В Англия, в САЩ, в Италия - все едно и също. За да покажат, че нещо работят, залавят едни, други - не. Това е една хубава търговски ниша, в която се печелят пари. Как ще хванат например един атлет, който има договор с "Найк" или с "Адидас", като те са спонсори на ВАДА, те им дават парите...
Не зная, но те прекаляват, това е подигравка с човешкия живот. Значи ти задължаваш един спортист той да стои сутрин всеки ден от 6 до 8 часа затворен и да чака, защото някой може да дойде да го провери. Ами платете му на този човек, това са по 2 часа на ден - стои, защото, ако закъснее 1 минута, а оня дойде на проверка или нещо стане, пишат му минус и го изхвърлят! И му източват кръвта, и урини, и дрън-дрън... Все пак има и национални допинг-лаборатории, те не вярват на правителствата ли, на хората ли...
- Това са проблеми пред Янко Братанов и като треньор на лекоатлети?
- Бях вече треньор в ЦСКА, за който клуб и се състазавах, когато през 1992 г. от Катар дойдоха хора да търсят треньори за техния национален отбор. Макар са не съм много силен с английския, ме поканиха да превеждам на делегацията им. А когато гостите чуха, че съм треньор в спринта, направо ми пратиха самолетните билети... Уговорката беше само да отида и да видя условията за работа там, но получих оферта, на която нямаше как да откажа. И така вече 25 години - първо в Катар, от 2013 г. съм в Бахрейн. Двете страни са една до друга - самолетът само излита и каца, дори мислеха да ги свържат двете държави с мост.
В Близкия изток имах щастието да работя с доста талантливи спортисти, а там климатът е жесток и трябват повече усилия на пистата. Например моят състезател Ибрахим Исмаил от Катар беше 2 пъти на финал на олимпийски игри на 400 м гладко бягане. Веднъж завърши седми, а в Атланта през 1996 г. скъса мускул на старта на финала. Там той тръгна много бързо, дори по-бързо от шампиона Майкъл Джонсън, но се свлече от болка малко след старта.
Сега работя с 22-годишния Али Хамис Аббас от Бахрейн, който стана шести на 400 м гладко бягане в Рио де Жанейро. От Бахрейн имам световна шампионка при жените от първенството в зала в Портланд /САЩ/ през миналата година - натурализираната нигерийка Кеми Адекоя, която триумфира на 400 м с рекорд на Азия от 51,45 секунди.
В Катар отделят много пари и правят чудеса за спорта. Не зная дали е само реклама, но спортните обекти в крайна сметка остават за хората. В Бахрейн са малко по-скромни, но също са с много добро отношение към леката атлетика. Там са по-освободени, идват и момичета на стадиона, тренират.
- Каква е философията на треньора Янко Братанов, на какво преди всички се стремиш да научиш възпитаниците си?
- Какво да ги уча, гледам по някакъв начин да им помогна... Виж, човек трябва да промени себе си. Той не може да е същият и да очаква по-добри резултати. Ако иска да успее, един атлет трябва да е абсолютно друг - да повиши качествата си, техниката на бягане... Много хора не обръщат внимание на това, но тя е в резулат на качествата - атлетът трябва да е нов човек, ако трябва да очакваш нов резултат. От същия човек не можеш да очакваш друг резултат.
Не че ние сме били кой знае какви - и аз съм имал своите недостатъци, например пуша цигари от ученик. И като активен спортист дори, вярно, че се криех, но личният ми треньор знаеше... Проблемът при сегашните спортисти е, че търсят промяната във външни фактори: пистата не е хубава, хотелът не е хубав, федерацията не ни обръща внимание, пари няма - все причини извън себе си. А те трябва да променят себе си, защото, ако си останат същите, и пари да им дадеш, и най-добрите лагери да им осигуриш - не можеш да чакаш резултат. То е вътрешна потребност, а е много трудно да се постигне в тази времена, защото виждате как се промени животът, как стана различен...
- Щом заговорихме за живота, нека погледнем към Янко Братанов извън пистата и стадиона. Известен си като ценител на хубавите картини и колекционер на творби на български художници. Чии картини са в колекцията ти?
- По-лесно е да кажа кои автори не са в колекцията ми, картините са над 1000 и вече се чудя какво ще ги правя. Да се направи галерия е скъпо нещо... Почти всички тях съм ги купил, малко са ми подарените. Първата, която купих, беше пейзаж на Владимир Мански, после други, и така. Мански беше майстор на пейзажа, познавах го от нашия военен клуб в София, за който като военен имах карта. Художниците, по-старите, класиците, се събираха там, а аз, макар на 20-21 години, обичах да стоя в тяхната компания и да ги слушам какво си говорят. Приемаха ме добре, говорех, само ако ме попитат нещо. Там бяха Димитър Гюдженов, Васил Стоилов, Панайот Панайотов... Говореха за всичко, и за жени. Един ден един вика: знам кой ще бъде новият патриарх на България. Събуди любопитството на всички - ами попът на Правец. Такъв бил най-новият виц, все пак Тодор Живков беше от Правец.
- Нали е модерно да се влагат пари в изкуство?
- При мен е друго, не влагам пари в картините, влагам себе си в тях. Когато говорим за влагане на пари в изкуството, в това вече има някакво по-друга нотка. Това моето не е хоби, а някаква краста, която е много заразителна. Влече ме събирачеството - събирам още стъкла, порцелани, дървета, килими, каквото ти дойде на акъла. Търся нещо, което да е хубаво, харесвам всичко, което е направено майсторски. Ако един ден направя свой музей - трябва да е много голям, защото ще са много експонатите за него.
- Какви картини предпочиташ?
- Харесвам примерно, де да знам, много неща, в които има чувство. Една картина има смисъл, ако авторът е вложил в нея живота си, ако всичкото му е изсипано там вътре. Не харесвам техничарски картини, а мислените, които е имало смисъл да бъдат направени, а не са изработени просто така, заради самата им изработка. Разбира се, художникът трябва да има и техническите умения, без тях той не може да твори, но уменията без чувство са нищо. Така е и в бягането на 400 метра - освен техника трябва бегачът да вложи и чувство.
- А сега накъде си се устремил, Янко?
- Станах на 65 години, мечтая да отида на екскурзия в Самарканд и Бухара, много красиви градове в Узбекистан, не съм бил там. И Русия искам да пообиколя като турист, истинската Русия - в Бахрейн гледам руска телевизия и съм си избрал маршрут например нагоре по река Волга. На състезания съм ходил много пъти, но като турист е по-различно.
Досега съм бил като състезател и треньор на 9 или на 10 олимпиади - трябва да ги преброя един ден. Животът ми мина така - на олимпийски цикли. Жените - в цикли, аз - на олимпийски цикли. Малко по-различно е, ама горе-долу е същото.