17 ноември в историята на футбола се свързва с две събития. Първото е през 1968 година, когато “Левски" побеждава ЦСКА със 7:2. Четвърт век по-късно националите побеждават с 2:1 Франция на “Парк де Пренс” и се класират на световното първенство в САЩ, където достигат до 1/2-финалите.
Димитър Пенев е единственият, който е свързан и с двете събития. Той е в състава на ЦСКА срещу “Левски”, а 25 г. по-късно е селекционерът, с когото хвърляме в скръб Франция. Защото е уникално явление в световния футбол. Няма друг като него с толкова много мачове в националния отбор като играч и селекционер заедно. Ето и неговия разказ за част от събитията на 17 ноември преди половин и преди четвърт век.
- Как успяхте да паднете толкова тежко от “Левски” през 1968 г.?
- Стечение на обстоятелствата. И до днес никой не споменава, че още в началото на мача Гунди влезе малко по-свирепо на вратаря ни Стоян Йорданов и го контузи. След това се оказа, че е имал комоцио. И нищо не си спомняше от 90 минути игра. В това състояние една топка направо си я метна в мрежата.
Тогава резерва му беше Станчо Бончев, защото Йордан Филипов бе с гипсирана ръка. И се оказа, че е дошъл на стадиона без екип. С цивилните дрехи под анцуга. Знаел, че няма как да играе. И предната вечер доста се забавлявал с две баскетболистки близначки. Те му бяха комшийки, до нас живееха. И като му казват да влиза, той отговаря, че не е готов.
За този мач нямахме лагер, защото преди два дни се бяхме върнали от чужбина от поредния турнир. Тогава беше така. Канят те, плащат ти, и Министерството на отбраната разполага с валута. А нас ни канеха от цяла Европа.
Събрахме се преди мача на “Армията” и тръгнахме към “Васил Левски”. Без лагер, без нищо. Поведохме 1:0, сигурно сме се успокоили. И дойде белята със Стоян. Той наистина не помнеше нищо от мача.
- Но тогава дори не се чува за смяна на треньора Стоян Орманджиев.
- Това да не е сега? Какво толкова стана? Ние влязохме в мача с 10 или 11 мача без загуба в първенството. Накрая завършихме на първо място със 7 точки преднина - по една за всеки гол. Взехме и купата. Сигурен съм, че ако питате някого от техния отбор тогава, ще си признае, че е по-добре така. Да ги бяхме били ние с много, но накрая те да са шампиони. Нали затова играем - за титли и купи. И треньорите не се сменяха като
носни кърпи. Най-много ние, футболистите, да го отнесем.
- Нямаше ли някакво разследване от военните?
- Имаше. Дойде един генерал да ни разпитва. Всичко се въртеше около постъпката на Станчо Бончев. Накрая го върнаха в “Локо” (Пд). А не беше лош вратар, купонджия. Но при Стоян Йорданов и Йордан Филипов трудно се пробива. Те със счупени ръце пазеха, нямаше какво да ги уплаши.
- Много ли ви майтапеха левскарите?
- Е, полагаше им се. Но накрая пак ние триумфирахме. Сега се радват на таблото, ние на купата. Ние, на терена, си бяхме колеги. Няма как по друг начин. Все пак бяхме заедно в националния отбор. Бяхме от квартала. Понякога излизахме заедно, нямаше толкова заведения. После започнаха номерата. И винаги са били от началниците, онези, които са над нас. Сред футболистите не е имало вражда. Аз цял живот след това работих с Краси Борисов. Да не е имало проблем?
- Превъртаме 25 години напред. Има ли нещо, което не се знае за “Парк де Пренс”?
- Много неща се забравят. Сега всички се радват, а можеше въобще да ни няма в квалификациите. В Австрия нямаше с какво да си платим хотела. Поех националния
отбор, защото никой не го искаше. Димитър Ларгов ме нави. Тогава нали сменяха парите и Славчо Тепавичаров ги беше дал на Вили Бец да ги изнесе в чужбина, за да ги спаси. И два пъти не успяхме да го намерим в “Горубляне”. Само жена му в офиса. Намерихме ги по-късно. А не бяха малко. 1 милион марки. Тогава малко ни стана широко около врата.
- Защо заведохте отбора на лагер в Германия?
- Защото не можех да ги опазя. Млади момчета, живее им се. Минаваха през мрежата на резиденцията. Те си мислеха, че не знам, ама бяха три групички. Едните при Жоро Илиев, другите - в заведението на Любо Пенев до НДК, старото, левскарите и те си имаха сборен пункт. Дори се наложи с генерал Владимиров, бившия шеф на НСО, да
пуснем слух, че има ток по оградата на резиденцията. Той и президентът Желю Желев всяка вечер бяха с нас, треньорите. Пиехме по чашка водка и си говорехме. Само Лечков никъде не мърдаше. Тренирахме на Панчарево и Драгалевци, там фенове ги чакат. Дори правихме тренировка на “Герена”, за да избягаме.
И тогава казах на Христо Йосифов да се обади на шефа на германската федерация да отидем там една седмица. И уредихме една база на 40 километра от Франкфурт. Прелест. И имахме една седмица спокойствие.
Немците след това ни помогнаха и за световното. Имах среща с Берти Фогст за аклиматизацията. И той ми каза, че колкото часа летиш до едно място, толкова дни ще се аклиматизираш. И беше прав. Накрая за благодарност ги победихме на 1/4-финала.
- Преди това обаче преодоляхте и бойкот от страна на “Левски”.
- Това съм го забравил. Накрая само Наско Сираков остана бойкотиращ. Бяха написали едно писмо с еднакъв почерк. То е във Вальо Михов. Не съм се притеснявал и за секунда. Тогава имахме 10-12 играчи в чужбина. И то в най-силните първенства. Все щяхме да намерим резерви. Добре е, че всичко приключи. Това са си грешки на растежа.
- Вярваше ли в успеха?
- Всеки си вярваше по свой начин. Лечков през цялото време мелеше, че ще ги бием. Стоичков гледаше лошо и стискаше зъби, беше готов на 1000 процента. Преди да тръгнем към стадиона, дадох на д-р Гевренов, лекаря на националите една бутилка шампанско, да я скрие в чантата си. Тя ми беше подарък от моя приятел Радо, който бе собственик на “Чушките”. Да имаме за след мача. Точно нея отворихме в съблекалнята. Христо Запрянов, масажистът, не си беше събрал багажа в хотела, казал, че ще се върнем.
Все пак бяхме на точка от тях. Бяхме с Йосифов на стадиона, когато направиха 1:1 с Швеция. Зад нас бе Ленарт Йохансон. Говорихме след мача, че не са толкова силни, колкото изглеждат, въпреки че шведите изравниха в последната минута.
- Имаше ли инфарктен момент в мача?
- Целият мач беше инфарктен. Но няма да забравя как пуснах Петър Александров на мястото на Лечков. С точната инструкция да не мърда от малкия им пеналт. Защото Любо вече беше грохнал. И в един момент той профучава пред мен в нашата половина да гони Жинола май. Сърцето ми спря. Къде е тяхното вратарско поле, къде е нашата половина? На пейката си повтаряхме, че има време, после се оказа, че часовникът на Запрянов бил изостанал и всъщност сме нямали. Но вече всичко е история. И като изкочих от пейката, скъсах мускул. От напрежение. Все едно аз бях на терена.
След това всичко е като насън. След половин час стигах до съблекалнята. Интервюта, прегръдки. Дори не си спомням какво съм говорил. И пред вратата чака посланикът ни във Франция със съпругата си. Жена в съблекалнята? Те под душовете, развяват се както ги е майка родила. А тя ме успокоява, че все пак сме във Франция и това е нормално.
Прибрахме се в хотела, вече бяха готови за партито. Ромарио също се появи на съседната маса. Тогава се обади дъщеря ми. Беше бременна с второто внуче. Да не забравя да почерпя Петела и Мичмана. Че такава зоупокойна молитва дръпнали 5 минути преди гола, че със сигурност някой от горе ни е помогнал. Е, почерпих ги.
- В Париж се стигна и до скандала с премиите, след който си тръгна Вальо Михов, пък и ти беше на косъм.
- Аз напуснах преговорите, когато сумата бе 6000 долара. Малко повече от това, което сме вземали. В съблекалнята влязоха Христо Данов, Христо Александров и Вальо. И обявиха по 50 хил. долара на човек. Настана истинска еуфория. С тях беше и Чомбе, Иван Кочев.
След това дойдоха проблемите. Наистина бях уволнен за няколко часа. Георги Василев чакаше на портала на резиденцията, за да поеме отбора. Но няма смисъл да се връщаме назад. Всичко, което бе обещано, бе спазено. Пък и всичко, което свършихме, не беше малко. След това еуфории, обещания, бързо се забравиха. Да не сме по-малко заслужили от олимпийските медалисти?
- Как ви посрещнаха в София след епохалния успех в Париж?
- Никак. Само митничарите. Пък и какво толкова имаше да се посрещне? Бяхме треньорите и играчите от вътрешното първенство. Двама-трима. Останалите се разпиляха от Париж по отборите си. Сигурно са се качили на самолетите направо от купона. Ние приключихме в хотела около 2 ч сутринта. Някои тръгнаха към града, бяха с дъщерята на Любен Беров, която живееше там. Но не забравихме нито един във Франция. И не трябваше да ги изнасяме нелегално, както вкарахме Емо и Любо. Само ако знаеха на кого слагат визите на летището французите. Сигурно още щяха да са там.
- Защо спечелихме в Париж?
- Защото имахме невероятни характери в отбора. Играчи от световна класа. Да, правеха скандали. Трудно се работеше с тях. Всички помнят как левскарите не искаха Ники Илиев на световното. Заради това пуснахме Ивайло Йорданов като централен защитник. Но като се вгледаш в състава, няма футболист в слаб отбор. И то титуляр. “Барселона”, “Порто”, “Щутгарт”, “Валенсия”. В САЩ Бекенбауер, като дойде при нас в хотела, не искаше да говори с Лечков. Защото изживял кошмар в Хамбург. Посрещнали го на нож запалянковците. И заради това само след един сезон отива в “Космос”. И не искаше да чуе за играч на “Хамбургер”. Оказа се прав след мача.
Трудно се удържаха, млади хора. Като поех националния отбор, отидохме на лагер в Кюстендил. И вечерта бях наредил всички да са в леглата до 22 часа. Сложихме по едно камъче под гумите на колите им. На сутринта почти нямаше кола, която да не е излизала. Но какво да се прави? Дадох им да разберат, че знам и повече не се повтори.
- Сега се говори за световно първенство в България?
- Идеята не е лоша. Но може би ще минат доста години, преди да се реализира. Хората кандидатстват по няколко пъти, преди да ги изберат. Трябва да сме постоянни. Да си направим стадионите. И световно ще може да организираме. Не трябва да се спира. Какво щеше да стане, ако бяхме спрели 5 минути преди края в Париж? 1:1, дадоха всичко от себе си. И не се получи. Никой нямаше да ги съди. Заради това трябва да имаме самочувствие да правим това, което другите смятят, че не можем. Защо не и световно?
Всички питат дали Париж ще се повтори. Ще се повтори, бъдете спокойни. Не знам обаче кога. Когато започнем да работим по друг начин.
Сега всички говорят за базата. Нашите поколения да не би да играеха само на трева? С брат ми всеки ден ходехме от Мировяне до стадион “Локомотив”. Стария, до теца. Стоичков, като е бил в заводския отбор, на трева ли е ритал? Но сме искали да станем големи футболисти. Без да се изцапаш, няма как да се получи. Като оправим школите, като имаме продукт за големите отбори, ще дойде и новият Париж.