Преди време в горната махала имало манастир с един монах, веднъж той се напил и хукнал гол към долната. След него сюрия деца викали: “Поп по пишка! Поп по пишка” - оттам тръгнало името
Имало опити да го прекръстят на “Попешка”, но местните не давали
От селото са излезли 5-има генерали
Една планинска махала се прочу тези дни покрай снимка на мъж от Ловеч, захвърлил дрехите си и застанал, както майка го е родила, пред табелата ѝ.
Мъжът, макар и отдавна живеещ извън България, не е загубил балканското си чувство за хумор и гордо позира пред надписа, указващ, че това зад него е квартал “Попишка” на Троян.
Фотото с голия Йонко Петков стана сензация във фейсбук и отприщи лавина от лайкове и споделяния. Той пък си призна, че не е търсил подобен ефект, а просто
бил провокиран
от името на
табелата и се
пошегувал с него
и със себе си
В “Попишка” не знаят за внезапно споходилата ги известност, но определено са хора веселяци. Потвърждава го и първият, когото екип на вестника ни спира по средата на квартала.
За наш късмет Михаил Ангелов е не само словоохотлив, но и с кеф разказва историята на някогашната махала, издигнала се днес до квартал на Троян. От него разбираме, че в “Попишка” живеят около 120 души и никой не се впечатлява от името на родното им място.
Къщите на махалата са се сипнали от двете страни на едноименната река Попишка и по протежението на единствената 3-километрова ул. “Нейчо войвода”. На пръв поглед в безредното им разположение все пак се вижда някаква подреденост, подсилвана от тук-там белеещите се нови вили.
- Да знаете откъде идва странното име на квартала ви?
- Абе, то че е странно, странно е, но май повече е смешно - казва бай Михаил и сладкодумно подхваща легендата за появата му.
Някога в далечни времена махалите били две - горна и долна. В горната живеели богаташите, а в долната - бедняците. Там, при заможните, имало манастир.
“В святото място служел един поп. Ама туй не го записвайте”, брани честта на махалата разказвачът, след което продължава с тънка усмивка. Веднъж попът се напил и хукнал гол-голеничък от горната махала към долната. След него заподскачали една сюрия дечурлига, викайки: “Поп по пишка! Поп по пишка”, и оттам тръгнало името на махалата.
През годините на социализма то не се понравило на партийните другари и те го сменили. Всъщност тогава махалата “пораснала” до квартал, който кръстили на ремсиста Христо Цонковски. Бил около 20-годишен, когато го разстреляли фашистите, но преди това проектирал пътя, разделящ махалата на две. След 1989 г. хората в махалата върнали старото име на селището си.
Някои се
опитвали да
попроменят
звученето му
на Попешка,
но местните не се съгласили.
“И знаете ли защо? Защото нямаме основание да се срамуваме. Оттук са излезли петима генерали, имало е много опълченци, участници във войните”, присъединява се към разговора ни Димитър Димитров.
Сетне отскача до дома си, за да ни покаже стрелковата книжка на дядо си - участник в легендарния 34-и Троянски пехотен полк.
Имената на всички герои са обезсмъртени върху нова паметна плоча, монтирана пред старо оръдие. Попишчани съхраняват и помнят историята си. История има дори в много от къщите, които са запазили автентичния си облик.
Под откъртената на места мазилка се виждат основите от преплетени пръти - така се е строяло в миналото.
“Къщата, в която живея, е на 200 години”, казва бай Михаил. И си припомня как баба му разказвала що знаела от своята баба: как са купили къщата през 1921 г., как са отглеждали челядта си, какви геройства са вършили през турско негови деди.
- Нашата махала е на парамоните - подсмихва се бай Михаил, сменяйки посоката на разговора ни.
- Какво ще рече това - озадачени сме.
- Прякори - туй е парамон по нашенски - обяснява той.
Димитър пък допълва, че тук имало най-много прякори, където цели родове били кръщавани на животни. Такива били Въшките, Кенгурата, Соколите, Котките, Кучетата, Пъловете (плъхове), Мечките и други представители на фауната.
Покрай това мъжът разкрива, че прадядо му е бил даскал и училищен настоятел, а бащата на Михаил бил счетоводител на кметството.
Тези спомени водят до други - двамата ни събеседници се връщат към детските лудории, защото в подновената сграда, пред която сме застанали, някога се помещавало кметството.
“Имаше табела: Кметство м. Попишка.
Взехме бяла
боя и заличихме
по-то, остана
само другото”,
разсмиват се зевзеците.
“Казват хората, че ако попишчанин те хване за пръста, най-добре си късай ръката до лакъта и бягай - няма отърваване”, допълва Димитър.
После разкриват още една от веселите страни на хората в махалата. В горния ѝ край имало площад с интересно име. Предлагат да ни го покажат. Когато се изкачваме дотам, се оказва, че определението площад е силно преувеличено - то си е най-обикновено, при това маломерно кръстовище.
Изглежда, това май пак е част от балканджийския хумор на местните, защото така нареченият площад се казвал “Забравени от Бога”. Само че табелата отдавна е заличена от времето.
След тази среща за пореден път се убеждаваме, че балканджиите са по-широко скроени - в душите си кътат и доброто, и лошото, което преживяват с усмивка. И това им е помогнало да оцелеят и да ги има и днес - мъдрите жители на махалата със странното име Попишка.