Доц. Стефан Левтеров: Казахме на мъж с рак, че е излекуван, след 1,5 г. тумора го нямаше

https://www.24chasa.bg/mnenia/article/8084786 www.24chasa.bg
СНИМКА: Румяна Тонeва

На 80 г. съм и денят ми протича съвсем обикновено: всяка сутрин влизам в операционните на ВМА и давам анестезии, когато съм дежурен, оставам до 20 ч, давам и дежурства като консултант за ВМА и страната. Най-хубавият момент е да видя благодарност в очите на излекуван пациент. Но най-развълнуван съм бил, когато като млад лекар бабата на затиснат между два камиона войник, когото спасихме, ми целуна ръка. На младите в професията искам да кажа да се трудят неуморно и безкористно, всичко друго идва от само себе си. Заплащането е важно, но не е номер едно, казва доц. д-р Стефан Левтеров, анестезиолог-реаниматор във ВМА.

Роден е на 18 януари 1940 г. в столицата. Завършва медицина в София през 1966 г. През 1972 г. придобива специалността “Анестезиология и реаниматология”. Същата година е назначен за началник на отделение “Анестезия и реанимация” във Военна болница – гр. Сливен. През 1978 г. защитава кандидатски труд на тема “Травматичен шок и остра лъчева болест”. От 1975 г. постъпва във ВМИ с конкурс, последователно е асистент, старши асистент и главен асистент. От 1984 г., когато е назначен за началник на Септично отделение към КАРИЛ на ВМА, до момента работи във Военномедицинска академия. Автор е на над 140 научни публикации по проблемите на шока в условията на остра лъчева болест, септичния шок при травматични пациенти, спешната помощ и др. Изпълнявайки правителствена задача, организира екип за транспортирането на трима тежко ранени войници от контингента ни в Камбоджа и извършва уникална транспортна реанимация.

Доц. Левтеров, какво си мислехте, когато преди дни министърът ви връчи най-високото отличие “Златен почетен знак на Министерството на здравеопазването – I степен” и ви нарече гордост за българската медицина?

- Мислех си, че 80 години и от тях почти 55 като лекар във Военномедицинска академия, не са малко, но не са и чак толкова много. Мислех си: кога мина това време?! Не съм усетил, чувствам се почти пълноценен във всяко отношение и имам много планове. Човек съм на действието и на движението. Дори да спра да работя като анестезиолог-реаниматор, няма да легна да лежа. Евентуално ще помагам в различна дейност, имам и място, на което мога да се занимавам с друг вид работа.

Не мога да повярвам, че съм на 80 г. Отбелязването на този юбилей има смисъл най-вече затова, че като анестезиолог-реаниматор съм историята на развитието на специалността в България. Мислех си също, че благодарение на труда, който всички анестезиолози полагаме, и дейността на Катедрата по анестезиология и реанимация нашата специалност се развива.

- Вашата специалност е с две лица, кое създава повече напрежение и трудности за лекаря – когато трябва да действа пожарникарски в животозастрашаваща ситуация, или когато е в ролята на ангел пазител на живота на човека под упойка?

- Не може да се каже, че едната е по-лека. И в анестезиологичната, и в реанимационната дейност има “пожарникарски” функции – да се действа светкавично, да се преценява високопрофесионално и да се помага с всички възможни средства. В същото време и с много любов към пациентите, самоотвержено и с готовност за продължително физическо натоварване. Обикновено

хирурзите се сменят,

но анестезиологът

остава в

операционната

В реанимацията пък пациентите се нуждаят от 24-часови изключителни грижи, защото жизненоважни функции, поети от апарати, трябва да се контролират внимателно. Понякога борбата за живота продължава месеци.

- За хора, преживели спиране на сърцето, изкуствата разказват сходни истории за пътя обратно към живота, ваши пациенти с такъв опит какво си спомнят за тунела между двете състояния?

- Имам такива случаи на мои пациенти, които са били със спиране на сърдечната дейност, а оттам - и на дишането.

При възстановяването на жизнените показатели те разказват, че са били в тунел и са се върнали от него. Разказват също, че са се връщали към предишен свой живот - преживени и видени неща, които не са им се случвали в сегашния живот: живял съм в Древен Рим, бил съм арабин... Такива случаи има не само в изкуството, а и в живота. Човек е тяло и душа, а

душата не си отива

просто така. Смятам,

че има прераждане

- Вие как и за какво бихте искали да се преродите?

- За същото, което е животът ми сега. За нищо не съжалявам, щастлив съм от пътя, който съм извървял и в професията, и в личния живот със семейството. Бих повторил същия начин на живот, въпреки че като всеки човек и аз съм имал трудности.

- Кое е най-приятното преживяване в професията ви?

- Най-вълнуващо е, когато видиш благодарност в очите на пациентите и техните близки. Като по-млад лекар, когато бях началник на септично отделение, спасихме млад войник, притиснат между два камиона. Беше с изключително тежки травми, включително с разкъсан черен дроб. Няма да забравя как неговата баба ми целуна ръка.

За благодарност

носеше бурканче с

мед. Най-сладкият

мед в живота ми

И сега се вълнувам от спомена.

- Какво си спомняте най-ярко от реанимацията във въздуха на наши ранени сини каски, които през 1993-а благодарение на вас пристигат живи от Камбоджа?

- Тогава български батальон беше изпратен да подпомогне демократичното протичане на предстоящите избори в Камбоджа. Мястото и условията там са трудни за хора, които не са свикнали на 50 градуса температури и начин на живот.

Лагерът беше нападнат

от червените кхмери,

двама българи убити,

трима - тежко ранени

и транспортирани в Кралската болница в Банкок.

Взе се политическо решение нашите войници да се върнат за лечение в България. Като държавна задача ми беше възложено да замина с неврохирурга проф. Александър Петков и коремния хирург д-р Петър Казанджиев. Като реаниматор трябваше да преценя какви са възможностите ранените да издържат полет от 12 хиляди километра и височина 10-12  хиляди метра. Отидохме със самолет на Българската гражднаска авиация “Балкан”, срещнахме се с местните колеги, прегледахме пациентите.

Наложи се да променим малко лечението. С антибиотиците в Камбоджа бяха на ниво пеницилин и стрептомицин, а за нас те вече бяха до голяма степен неефективни, защото вече бяха използвани дълго и се очакваше резистентност към подобно лечение.

Подготвихме пациентите,

преоборудвахме в

реанимационен пункт

задната част на

самолет Ту-134 от

гражданската авиация

и след дългия полет кацнахме в София без влошаване на пациентите.

- Кое е голямото предизвикателство при реанимация във въздуха?

- Летяхме на голяма височина, това създава много трудности за апаратното поддържане на живота на интубирани пациенти без собствено дишане.

Една от трудностите беше, че

при налягането на

голяма височина

системите

не текат нормално,

но това го знаехме предварително и се бяхме подготвили с план за действие. Беше напрегнато, обаче не се стигна до критични ситуации.

После ранените бяха успешно оперирани при нас, лежаха в реанимация, възстановиха се и на крака си отидоха при семействата.

- Как съхранихте хъса си за работа в специалност, която е безспорно изтощаваща и отговорна?

- Всеки етап от професионалното развитие има увлекателни страни. В началото се учех, исках бързо да навляза и да съм в крачка с новото в специалността. После аз учех и исках да предам на младите колеги опит. Сега давам консултации и съвети, работя с пълно натоварване, защото се чувствам в добър тонус.

- Какъв график следва денят ви?

- Идвам в болницата в 6,30-7 часа, към 7,30 започваме визитация с началника на катедрата проф. Николай Петров. След това влизам в операционната. И така – до 14 часа.

Когато съм дежурен, съм в болницата до 20 часа.

Случва се да съм

на разположение

за 5 операционни

последователно

При дежурство свършваш в една операционна и веднага поемаш в следващата, в трета, четвърта, пета. А понякога – и в спешна.

Така се работи в клиниката и моето условие беше да не се ползвам от никакви преференции.

- Всяка упойка е едно изпитание за анестезиолога - колко хора сте приспали и събудили през кариерата си?

- Не съм броил, но може да се пресметне: средно

по 4 операции на ден,

5 дни седмично,

12 месеца в годината.

И така – 50 години.

Приблизително това ще е числото, защото съм отсъствал от работа само два пъти в живота си. Веднъж, когато се заразих в операционната от хепатит, защото през 70-те години нямахме апаратура и системите пръскаха кръв, а по-късно – поради тежка пневмония.

- При тези хиляди пациенти случвало ли се е като във филмите някой да се събуди по време на операцията и да не може да съобщи на екипа, че всъщност не е под упойка и чува, вижда или го боли?

- Има такива случаи, макар и рядко. Нормалното е при тежките операции пациентът да не може да контактува, защото е с тръба в устата и на апаратно дишане. Но имаме други критерии, по които можем да разберем дали е буден.

Ориентир са стойностите на сърдечната дейност, движенията на ръцете. В началния стадий пациентът може да почувства болка, ако анестезията още не се е задълбочила. Вторият момент е, че реакцията към медикаментите е индивидуална. Например един пациент заспива на 7 по 10-балната система, друг – на 10.

- Заразихте ли накой в семейството си с интерес към медицината и желанието да помогнеш на страдащ пациент?

- Всички са заразени. Преди мен е баща ми – ветеринарен лекар. Съпругата ми е лекар - доцент епидемиолог, и се е занимавала с предотвратяването на опасни заболявания като холерата например. Дъщеря ми e доцент микробиолог, и тя, и зет ми, който е главен асистент, работят в Националния център по заразни и паразитни болести и са доктори на науката. След дни, на 23-и, е пробацията на внука ми, който ще става хирург и от студент работи като доброволец във ВМА. Е, съжалявам, че не стана анестезиолог, но това е личен избор, човек трябва да следва сърцето си, а не цял живот да се мъчи с работа, която не харесва.

- Вие как си избрахте специалността?

- Малко случайно започнах, но аз като се захвана с нещо, го правя, както трябва. А и още в първите години специалността ме увлече.

Имам тефтер, в който

всеки ден си записвам

задачите и сроковете

за изпълнение

Целта е всичко набелязано като задача да е задраскано, защото е свършено.

- Има ли във вашия неписан списък с вечни въпроси такива, за които нямате отговор?

- Нямам решения в себе си за микро- и макросвета. И двете са безкрайни. Човекът е много сложно творение и за доста процеси медицината все още няма отговор. А понякога нещо, смятано за аксиома, се преформулира и става съвсем различно даже в рамките на един професионален живот.

Но човекът е търсеща натура и няма сила, която да спре любопитството му към неговата същност и към природата, която е едно чудо.

- Срещали ли сте чудеса в операционната?

- О, да. Най-пълно отговаря на това определение случай от годините, когато бях асистент.

Проф. Атанасов, светла му памет, ме извика: Левтеров, помниш ли старшината, дето преди година и нещо го оперирах – отворихме го и го затворихме, защото коремът му беше пълен с рак? Помнех го. Мислехме, че до няколко месеца ще загине, но не можехме да му го кажем - лекарска етика. Вместо това му съобщихме, че вече всичко е наред, опериран е, излекуван е. След година и половина човекът идва на крака и му няма нищо. Професорът мислеше, че не може да е жив при това, което се беше видяло на операцията, и го отвори отново. Нищо му нямаше! Това е чудо. Необяснимо. Но го видях с очите си и го преживях.

Как се беше развил

обратно този

хистологично доказан

карцином, науката

все още не може

да отговори

- Вие как си го обяснявате за себе си?

- С природата, с това, че тя е снабдила живота със защитни сили. Но природата също така е и психиката.

В организма постоянно има ракови клетки и имунните клетки килъри ги убиват. Ако по някаква причина защитните сили намалеят, тогава се стига до надмощие на раковите клетки и бързото им разрастване. Когато на един човек му кажеш, че нищо му няма като в нашия случай, и той е убеден вътрешно и спокоен, че нищо му няма, че е излекуван – ето какво се случва.

- С целия натрупан опит какво ще посъветвате младите лекари?

- Да се трудят – неуморно и безкористно, всичко друго идва от само себе си. Заплащането е важно, но не е номер едно. Бих им пожелал да обичат страната и професията си и да изпитат удовлетворението да работят поне толкова, колкото съм работил аз.

Какво разказват колегите за доц. Левтеров

 Чл.-кор. проф. д-р Николай Петров, дмн, ръководител на Катедра “Анестезиология и интензивно лечение”:

От много лекари съм учил занаята, но най-пряк и пълноценен контакт с учител съм имал с доц. Левтеров. Изключително благодарен съм му. Той обучава не само професионално, а и като поведение, морал, ценности, човешки норми. Ако нещо съм постигнал като дисциплина и отговорност, като подреденост, дължа го на него. Включително навика постоянно да съм с листче със задачи – ето, и в момента имам списък в джоба. (Вади листче с размер на карта за игра, на което със ситен почерк в колона са подредени ангажименти.) Шансът на човека да се изгради като личност е, първо, да има родители, от които да се научи на правилните неща в живота, и след това - да има учител като доц. Левтеров, от когото да попие добрите практики в професията. Това са 50% от предпоставките за успех. Има ли човек този късмет, вече само от него зависи как ще го използва.

И сега продължавам да говоря на учителя си на вие, защото за мен той си остава шефът. Имаме спорове само по една тема. Замисля се дали да не прекрати активна работа, а аз му казвам, че първо трябва да изпълни моята представа за “пенсиониране”. Човек е остарял, когато му дойде акълът и си загуби ведростта, а ако му минават щуротии и весели неща през главата – значи е млад. Доц. Левтеров е много енергичен, в него има живот, дух, той е нашият талисман и същевременно нашият корен – връзката със земята.

Пожелавам му да е здрав и да сме още много години рамо до рамо. Не бива да става това, което в повечето болници е практика: всички говорят за приемственост до момента на заемане на началническо място. Тогава новият шеф първо изгонва стария, който си тръгва обиден.

Доц. Левтеров не е формално присъствие в колектива, а един от основните играчи. Доказателство е за това, че в професията няма млади и стари, а можещи и неможещи, работещи и неработещи. Той работи не само в операционната, а дава дежурства, оказва консултации, пътува и транспортира в условия на интензивно наблюдение тежко болни от провинцията. Взаимозаменяем е с всеки от колегите, включвам и себе си. Разликата е само в годините опит.

Човек със смачкан дух, без тонус и желание за работа не ми е по-полезен от доайена доц. Левтеров. Честно казано, съм му предлагал да го разтоварим, той отказва. Работи наравно с всички останали и даже като си свърши операциите за деня, идва и пита дали има нужда някъде да помогне. Златен шанс е да имаш такъв учител.

Проф. д-р Георги Байчев, специалист по хирургия и онкология:

Ако трябва да опиша доц. Левтеров с две думи, те ще са доверие и страст. 

Той вдъхва доверие, спокойствие и увереност не само на пациента, а и на колегите си. Рядко етичен е.

Но понеже говорим в навечерието на неговата 80-годишнина, уверявам ви, че биологичната му възраст е много по-малка от календарните му години по документи. Работя много със студенти в кръжока по хирургия и им давам за пример доц. Левтеров. На много младежи им липсва тръпката за живот и професионалният хъс на доц. Левтеров. Той се интересува непрекъснато от новите неща. Широко скроен човек е, с богата обща култура. Говори със страст за работата, за книги, за филми, за фотография, за пътешествия.

Удоволствие е да работя и да общувам с доц. Левтеров. Желая му здраве и да работим още много години заедно. За мен е чест!

Абонамент за печатен или електронен "24 часа", както и за другите издания на Медийна група България.

  • Важно е да имаме очи и сърце да видим доброто

    Важно е да имаме очи и сърце да видим доброто

    Една трогателна човешка история стана повод алеите на Морската градина в Бургас да се превърнат в зона на доброто, в която всеки може да остави своето послание на благодарност.  Винаги е вдъхновяващо, когато хората около нас правят нещо добро за другите, защото в това е смисълът на живота. Затова и алеите на доброто в Морската градина в Бургас със
  • Как баща ми и колегите му спасиха Момичето

    Как баща ми и колегите му спасиха Момичето

    Замислете се колко щастие има в думите “Изписахме я!” ТАЗИ история е малко по-дълга, но така се получи. Не питах баща ми дали мога да я разкажа. Не питах и колегите му. Може и да се обидят. Но ще поема риска. Твърде важна е и ми се ще да не я замитаме под килима. Дано не ви разочаровам, но в нея няма да се разказва за фрапираща лекарска небрежност