Мария Гроздева е най-титулуваният български спортист с 5 олимпийски медала. От тях два са златни и 3 бронзови. Има още 8 европейски титли, както и два пъти е носител на световната купа. Днес Мария ще празнува 50-ия си рожден ден.
Гроздева е родена на 23 юни в София. Започва да се занимава със спортна стрелба на 11-годишна възраст. Мария е рекордьор и по участия на български спортист на олимпийски игри. В Токио миналата година записа седмите си игри.
- Здравей, Мария, честит рожден ден. Пак ли сте на морето?
- Този път не сме. Получих предложение да участвам на семинар в Грузия от международната федерация. И заради това сме тук с Валери за 5 дни. Пък и съм с Нуно Салуквадзе, с която сме като сестри. Да си призная честно, дори ми дойде малко точно. Ако си бяхме в България, трябваше да правим голям купон, а вече не сме на 20. 50 са си 50. Винаги съм била против грандиозните неща. Абитуриентски балове, изпращания. Сега ще си отпразнуваме в Валери, а после, като се приберем ще почерпим.
- Но все пак 50 си е голям юбилей. Като четеш сега лекции в Грузия, не ти ли идва да отвориш отново куфарчето?
- Не. Първо не е с мен. Тук ми се наложи
за първи път да пипна пистолет, откакто го затворих куфарчето на олимпиадата. Наистина нахлуха много спомени, много случки, докато говорех пред хората. Върнах се към първата си олимпиада. Беше невероятно изживяване.
Иначе пистолетът не ми липсва. Сигурно някой ден ще отида на някое стрелбище, ще пострелям по капачки, да спечеля някоя близалка. Но това е далеч.
- Ако имаше шанс да започнеш отново, би ли избрала отново спортната стрелба?
- Това е труден въпрос. Плюс това аз не съм избирала спортната стрелба, а тя ме избра мен. Никога не съм имала амбицията да стана голям спортист. Просто татко ни закара с брат ми на стрелбището, така започна всичко. Един треньор, после друг. Спортно училище и вече нямаше мърдане.
Не съжалявам за нищо. Вероятно точно този подход ме спаси от някое разочарование. Заради това и аз никога не притиснах децата си да гонят елитния спорт. Показах им ползите, опитах се да ги възпитам, че спортът е нещо важно в живота, и край. След това те си решават сами.
- Наистина ли твоите родители не са се интересували толкова от кариерата ти? Няма драми, болни родителски амбиции...
- Че са се интересували, са се интересували. Сигурно са преживявали всичко. Но никога не са го показвали, поне видимо. Никога не са ме притискали. Татко съм го виждала веднъж на стрелбище, беше на едно републиканско и се опитваше да се скрие отзад. Но аз го видях. А мама също е идвала един път. Трябваше да гледа децата, защото нямаше на кого да ги оставя. Като ги познавам, едва ли ме е гледала мен. Болните родителски амбиции идват от нереализирани родители. Това понякога е фатално за младите спортисти. Понякога точно това напрежение те скапва. И дори може да си уникален талант, и да се провалиш. Заради това никога не съм имала подобно отношение към моите деца.
- А брат ти докъде стигна в стрелбата?
- Стигна до майстор на спорта. Но после започна едно висше, второ висше. Не знам и аз колко събра. И сега работи в МВР в икономическия сектор.
- След като сложи край на кариерата си, как си запълваш свободното време?
- Свободното какво? Продължавам да тичам, да закъснявам, да се боря за всяка една секунда. Но някак си без напрежение. Трудно мога да го опиша. Липсва стресът. Наистина големият спорт носи много радост, но и много стрес.
Сега, като пътувахме с Валери към Грузия, дори говорехме за това на летището в Истанбул. Пак сме на път, пак отиваме да вършим работа. Но куфарчето го няма. Няма ги проверките на летището. Няма един куп документи, карнети, какво ли не. Просто излизаш и пътуваш нормално. Наистина е малко странно, но от друга страна, е хубаво. Уча се да живея без стрес и в момента ми харесва.
