“Вижте назад в историята. Най-добрите винаги са били тъмнокожи или араби. Е, освен Платини и Кантона”, казва 12-годишният Килиан Мбапе, сега един от двамата фаворити за “Златната топка” на световното в Катар, в интервю за Le Figaro преди години.
Той е прав, но не съвсем точен. Да, почти всички велики футболисти в историята на френския национален отбор са имигранти или техни потомци. Но Платини и Кантона - също.
В момента имигрантите и техните деца
представляват около 25% от населението
на континентална Франция - 15 млн. души. И така е било почти винаги - заради колониалното минало и икономическото развитие. Още от края на ХIХ век започват да пристигат поляци, испанци, белгийци, португалци и италианци.
“Франция винаги се е придържала към политиката на имиграционна откритост. Хора пристигат от други държави и активно участват в икономическите процеси. По тази причина обществото ни е мултикултурно и в националния отбор по футбол на Франция това е ярко изразено - много от играчите са родени тук, но родителите им са от континентална Африка или Магреба.
Десаи е от Гана, Зидан е алжирец, Платини - с италиански корени, Копа е поляк. Излиза, че най-добрите френски футболисти не са от френски произход”, обяснява журналистът от Les Dernieres Nouvelles d’Alsace Жулиен-Тома Вил.
Сега главните вълни мигранти са от Африка - 20% от регистрираните са от страните от Магреб (Алжир, Мароко, Тунис). Сред тях са и родителите на сегашния старши треньор на Мароко Уалид Реграги, на капитана Ромен Саис и на халфа Софиян Буфал. Така че миграцията работи двупосочно - марокански французи играят както за “атласките лъвове”, така и за “петлите” (Адил Рами, Матео Гендузи).
20 от 23-мата от отбора - световен шампион през 2018 г. в Русия, и 22 от 26-имата сега в Катар са потомци на имигранти. 87 и 85% съответно - това си е много. Как се е стигнало дотук?
Френският футбол от самото си начало е свързан пряко с имиграцията. Първият клуб - “Хавър”,
е основан през 1872 г. от англичани,
работещи в търговското пристанище. Те играели някаква смес от футбол и ръгби, като вкарали във Франция и двата спорта. В химна на “Хавър” и до внесе се пее, че е основан от гордите синове на “Оксфорд” и “Кембридж”.
“Тогава във Франция цари англомания. Френският елит познава и разбира футбола, защото английското образование и неговите традиции са пример за европейците. Във Франция се стараят да копират британския модел на образование и английските университети”, смята етнологът Фабрис Гроние.
Преди Първата световна война най-добрите френски отбори се състоят почти само от чужденци. В “Стандард” (пет пъти шампион в края на ХIХ век) и “Расинг Кале” играят англичани, в “Уайт Роувърс” (четири втори места) - шотландци, а в марсилския “Стаж Елветик” най-много са швейцарците.
В началото на ХХ век се появява жесток недостиг на работна ръка. През 30-те години във Франция живеят 800 хил. италианци и техни потомци, сред които са Ив Монтан, Далида, Жан-Пол Белмондо, и половин милион поляци (Мария Склодовска-Кюри, Андре Ситроен, Роман Полански).
Италианците се заселват в алпийския Гренобъл и Лион или в промишлени градове като Страсбург, поляците предпочитат въгледобивните мини на североизток, в Ланс, Лил и Валансиен. Заради тази имигрантска вълна в първото първенство на Франция през 1932 г.
113 от 387-те регистрирани футболисти са чужденци
Затова започват масово да натурализират легионерите. Единични случаи има и по-рано - първият натурализиран национал е швейцарецът Паоло Романо през 1910 г., но през 30-те години процесът става масов. През 1931 г. в националния на Франция играе първият тъмнокож футболист Раул Диан, син на сенегалския депутат и кмет на Дакар Блез Диан.
На световното през 1938 г., когато Франция е домакин, половината отбор е от емигранти или техни потомци - сенегалеца от Гваделупа Диан, германските поляци Доволни и Ковалчик, алжиреца Бен Букли, алжиреца от италиански произход Затели, италианеца Ди Лорто, швейцареца Куртоа, португало-италианеца от Люксембург Дарюи, англо-французина Астон и германеца Есерер.
Първите успехи също са свързани с мигранти. Но световното в Швеция 1958, където французите записват първия си полуфинал, отборът е теглен напред от сина на полски имигранти Раймон Копа (Копачевски) и родения в Маракеш нападател Жуст Фонтен, син на французин и испанка.
“Националният отбор от 1958-а беше резултат от икономическата миграция. След Първата световна война се налага строежът на разрушените заводи и мини, затова се използваха много мигранти, главно италианци и поляци. А през 50-те и 60-те години футболът беше опиум за народите в развитите страни”, отбелязва историкът Пол Дитши.
Той обаче добавя, че във Франция футболът не е бил №1: “На първо място беше колоезденето, а по-рано се увличаха от бокс и ръгби. Добро порядъчната парижка буржоазия играеше не футбол, а тенис. Футболът беше любим за децата от крайните квартали.”
Третата вълна от футболни мигранти идва в националния отбор в началото на 80-те години. Победата на Евро 1984 и бронза от световните две години по-рано и по-късно
носят потомците на италиански имигранти Мишел Платини и Патрик Батистон,
роденият в Мали Жан Тигана, испанецът Луис Фернандес и синът на испански имигранти Мануел Аморос.
Все пак главният символ на влиянието на миграцията във френския футбол е световното през 1998 г., на което страната е домакин. Тогава кръщават националния отбор Black-Blanc-Beurre (черен-бял-северноафриканец), макар той да е още по-мултикултурен: Дешан, Блан, Лизаразу - французи от различни региони; Пирес и Кандела - от Южна Европа (Испания и Италия); Джоркаеф и Богосян - арменци; Трезеге е роден във Франция, но заради баща си аржентинец до 17 г. не знае нито дума френски; Зидан е от алжирско семейство; Виейра и Десаи - от континентална Африка (Сенегал и Гана). Вторият веднага след раждането си се казва Оденке Абей; Анри, Тюрма, Лама и Карембьо са от отвъдморските територии - Гваделупа и Мартиника в Карибско море, Френска Гвиана в Южна Америка и Нова Каледония в Тихия океан.
Прадядото на Карембьо и други представители от народа на канавите през 1929 г. са докарани във Франция и затворени в клетка в зоологическата градина до крокодилите с табелка “Истински човекоядци”. Когато разбира за това, Карембьо отказва да пее “Марсилезата” преди мач.
Такъв мултикултурен национален отбор се оказва идеален за политиците. Стремително губещият популярност президент Жак Ширак е отдавнашен привърженик на миграцията и разбира, че футболните победи ще вдигнат рейтинга му, затова ухажва националите.
И те не го подвеждат - печелят титлата, а подобни тържества Елисейските полета не са виждали от 1944 г., когато Париж е освободен от нацистите.
От световната титла на “петлите” печелят всички освен крайнодесните политици. По онова време главен опонент на Ширак е основателят на консервативната националистическа партия “Национален фронт” Жан-Мари льо Пен. Треньорът на победителите Еме Жаке дори признава, че се гордее от приноса на футбола в борбата с Льо Пен. Но битката продължава.
“Във Франция има различни мнения. Например ултрадесните начело с дъщерята на Жан-Мари льо Пен - Марин. Те твърдят, че тъмнокожите са твърде много. Но не и футболистите, в тях виждат само спортисти. Още повече че ние събираме най-доброто”, смята журналистът от Les Dernieres Nouvelles d’Alsace Жулиен-Тома Вил.
Животът на мигрантите от предградията съвсем не е лек. За местните деца
футболът е възможност да се измъкнат оттам,
затова се раздават 200% в тренировките. Докато младите от големите градове имат и други възможности, ако със спорта не им се получи.
За последните 24 години, изминали след великата победа, донесла първата световна титла за Франция, в страната се случиха много неща. Само едно остава неизменно - “петлите” жънат футболните си победи (втора световна титла, преди това европейска, два загубени финала) благодарение главно на имигрантите и техните потомци.Ето кои са в отбора сега.
Юго Лорис, вратар - син на французойка и живеещ в Монте Карло банкер от испански произход.
Алекс Дизази, защитник - от конгоански произход.
Рафаел Варан, защитник - баща му е от Мартиника.
Жул Кунде, защитник - наполовина бенинец по баща.
Матео Гендузи, халф - син на французойка и мароканец.
Антоан Гризман, нападател - семейството на баща му се преселва от Германия, дядо му по майчина линия е португалски футболист.
Орелиен Чуамени, халф - с камерунски корени.
Оливие Жиру, нападател - по линия на двете си баби е от италиански произход.
Килиан Мбапе, нападател - баща му е от Камерун, майка му е алжирка.
Усман Дембеле, нападател - роден е в семейство на мавритано-сенегалка и малиец.
Рандал Коло-Муани, нападател - с конгоански корени.
Юсуф Фофана, халф - произходът му е от Мали.
Стив Манданда, вратар - роден е в Киншаса, столицата на Република Заир.
Уилям Салиба, защитник - син на ливанец и камерунка.
Дайо Упамекано, защитник - семейството му е от Гвинея-Бисау.
Карим Бензема, нападател - дядо му и баща му са родени в Алжир, майка му също е алжирка, но родена в Лион.
Кингсли Коман, нападател - семейството му е от Гваделупа.
Люка Ернандес, защитник - от испански произход.
Тео Ернандес - брат на Люка.
Алфонс Ареола, вратар - има филипински корени.
Ибрахима Конате, защитник - родителите му са от Мали.
Едуардо Камавинга, халф - роден е в лагер за бежанци в Ангола, родителите му са от Конго.
Маркус Тюрам, нападател - баща му Лилиан Тюрам, също френски национал, е роден в Гваделупа.
Бенжамен Павар и Жордан Верету - чисти французи.