Наско Сираков вече е легенда с половинвековна история. Роден на 26 април 1962 г. в Стара Загора. Роден, за да побеждава. Голмайстор №1 на "Левски". Като играч има 6 титли, 4 купи на България и 2 купи на Съветската армия. 4 пъти е голмайстор на "А" група, а през 1987 г. печели "Бронзовата обувка" за реализатор №3 в европейските клубни първенства. Става шампион и завоюва националната купа и със "Славия". Играе за испанските "Сарагоса" и "Еспаньол" и френския "Ланс". 14 години е неизменна част от националния отбор на България. Забива голове на две световни първенства и все срещу световни шампиони - Италия и Аржентина. Важна част от"златното поколение", направило фурор в САЩ през 1994 г. Ненадминат шампион е като директор в "Левски" - има нови 5 титли, 5 купи, 1/4-финал в УЕФА и историческо първо участие на български отбор в Шампионската лига. Над всичко това поставя златната си съпруга Илияна Раева и техните бижута - дъщерите Славея и Виолета.
- Господин Сираков, как се чувствате като половинвековна футболна легенда? Бихте ли степенували до пет от най-големите си постижения?
- Първо – чувствам се отлично. По никакъв начин не се различават чувствата и мислите ми от момента, в който станах на 40. Така че искам да кажа на всички по-млади – няма нищо страшно в това да станеш на 50. Макар че едно време аз така разправях – като видех някой 50-годишен и виках: "Този е егати и пенсионерът." Но като ти дойде на тебе на главата, се оказва, че няма нищо страшно. Чувствам се достатъчно жизнен, с мечти и желания като на 20-годишен. Първо съм изключително доволен от това, което съм постигнал – и като футболист, и като ръководител. Но сред постиженията ми на първо място е, че с Илияна създадохме прекрасно семейство И още по-важното – че го съхранихме през годините. За мен това е номер едно в живота ми. В частност успехите ми като футболист и ръководител не искам да степенувам, но няма как да не поставя на първо място постигнатото през 1994 г. И също така и постигнатото с "Левски" като ръководител в последните 4 години. Скоро няма да има аналог в нашата футболна история.
- Правили ли сте си равносметка коя е най-успешната ви от тези 50 години?
- Никога не се връщам назад. Не съм от хората, които си правят равносметки. Обичам живота, живея от ден за ден и гледам максимално в най-близко бъдеще. Не се обръщам. Защото, като почнеш да гледаш назад и да съжаляваш за това или онова, нараняваш сам себе си. Аз не обичам нито да ме нараняват, нито сам да се наранявам.
- Ако сложите на кантар златните си момичета Илияна, Славея и Виолета и на друг – златните си медали, купите, головете, бронза от Щатите, с колко повече ще тежат семейните ви съкровища?
- Те нямат тегло. Нищо на света не може да ги повдигне тях (Смее се.)Затова казвам, че най-важното в живота ми е семейството. Те са били лишавани многократно през годините от моето присъствие и внимание заради ангажиментите ми като футболист и ръководител. Така че сега имам възможност да наваксам в тази насока и го правя всеки божи ден.
- Какъв подарък си пожелавате от живота за юбилея?
- Най-вече би ме зарадвало това дъщерите ми да ме направят дядо.
- Има ли изгледи този най-ценен подарък да се задава на хоризонта?
- Те много-много не са от тези деца, които споделят въпросната тема. А и не ми обръщат внимание, когато аз заговоря. Така че – когато е решил Господ, тогава.
- След олимпиадата в Лондон с Илияна се готвите да станете граждани на света, на околостветско пътешествие ли ще ходите?
- Не. Но при всички положения и двамата имаме нужда да обърнем повече внимание на себе си. При нея със сигурност в следващите три месеца тежестта ще нараства неимоверно, защото знам на какъв огън се пече. Дай Боже нашите златни момичета да се представят по възможно най-добрия начин в Лондон – това е, което искат и всички българи. Оттам нататък наистина ще обърнем по-сериозно внимание на нас двамата. Има прекалено много места, където искаме да отидем, прекалено много неща, които искаме да направим, но не сме от хората, които планират толкова далечни неща. Все пак има олимпиада, към която са насочени всички усилия на Илияна, а и на цялото семейство. Гледаме да я обгрижваме и даряваме с внимание, защото натоварването при нея – и физическо, и психическо, е ужасяващо.
- Ще има ли много наранени души от подаръка на Илияна за вашия юбилей – автобиография, пълна с откровения?
- Чак да са много, не очаквам. Плюс това ранимите души в България не са толкова много. Но при всички положения ще има хора, които няма да са много доволни, като прочетат книгата. И изобщо, че такава книга излиза.
- Има ли място на страниците на книгата за лов, покер, пури, уиски, или е предимно за футбол?
- Няма нещо, за което да няма място. Тази книга ще покаже истинския Наско Сираков.
- Как са ви влияли за кариерата така наречените пороци? И вярна ли е трактовката, че сегашните ни футболисти нито могат да пият, нито могат да играят?
- Аз никога не съм бил аскет. И съм пушил, и съм пиел като играч. Обаче в нормални граници. Но пък за сметка на това съм тренирал като магаре. Винаги след това като ръководител съм казвал на моите играчи, че който може да си позволи да отиде в заведение, да не се наспи като хората, на другия ден да тренира както иска треньорът и да се представя на мачовете както искаме треньорът и аз, няма проблеми. Нека да ходи и да пие. Но докато не ми покажат това нещо, няма да го правят. При мен няма проблеми, ако футболистът си върши работата, може да прави каквото си иска.
- Имате много приятели от ЦСКА. Случвало ли ви се е да пиете заедно, а после да ги накажете на терена?
- Едни от най-големите ми приятели са от ЦСКА. Не случайно и на юбилея ми имаше доста цесекари сред поканените. Никога не ни е пречело да ядем и да пием заедно, а след това да бъдем най-големите врагове на терена. Но само през 90-те минути, докато трае мачът. Сега се създава изкуствено напрежение и безсмислени войни. Насаждат се у играчи, в публиката. От тях няма полза никой.
- Имате богат избор на хубави спомени от вечните дербита – от четворката с гарнитура за 7:1 през двойно "Хей, чуй, ЦСКА – 2:0, 3:2!". Кои са най-скъпите ви спомени?
- Всички голове, които съм вкарал, са от приятните ми спомени като футболист. Не може да не е така, след като играеш срещу вечния съперник. ЦСКА е огромен дразнител. Винаги съм искал да ги побеждавам. Давам си сметка, че това не е възможно. Но аз съм бил щастлив в огромна част от мачовете си и като футболист, и като ръководител, да побеждавам ЦСКА. Затова няма как да не съм доволен.
- Четири от битките ви с ЦСКА в сезони, в които "Левски" става шампион, са особено значими – и за клуба ви, и за вас. Нека ви върна първо към 1984 г. Тогава играете централен защитник с Ники Илиев, защо се стигна дотам?
- Първо имахме доста контузени в отбора. Васил Методиев-Шпайдела ми каза, че иска да играя стопер. Аз му казах, че на такъв дърводелски пост не мога да играя и Ники Илиев да си играе стопер, а аз ще играя либеро. Така и не се разбрахме през седмицата. Горе-долу тогава може би въведохме за първи път играта в линия, защото и двамата играехме на една линия. И в която зона се появеше Спас Джевизов или друг нападател на ЦСКА, някой от нас го срещаше. Мачът бе много вълнуващ. В последния кръг, решаваше се титлата, на нас ни трябваше само победа. Краят бе добър за нас. Не бяхме ставали шампиони 4 години. Имахме отличен отбор, но играхме и срещу отлични футболисти на ЦСКА. Макар че поведохме 2:0, мачът беше на кантар. Стана 2:1, мисля, че Стойчо Младенов изпусна стопроцентово положение. Чак в последните минути дойде голът за успокоението и 3:1. Но перфектен завършек на уникална година за „Левски”, когато спечелихме и трите купи.
- През 1988 г. на сцената излизат Стоичков, Пенев, Костадинов, но от 2:0 за ЦСКА – 3:2 за "Левски"...
- Също емблематичен мач. До 8-ата мин ни водеха 2:0. Бием центъра след втория гол с Емо Велев-Кокала. И той ми вика: "Братле, какво ще правим сега?" И аз му викам: "Как какво? Сега ги почваме. И в 29-ата мин стана 3:2 за нас, като аз вкарах третия гол. Тогава срещнахме също великолепно поколение на ЦСКА. Но нашият отбор тогава беше по-добър. И съвсем закономерно спечелихме титлата.
- През 1993 г. сценарият с обръщалката се повтори...
- Да - от 0:2, пак бихме 3:2. Но тогава първенството беше почти решено. Играехме повече за хората. Срещу ЦСКА няма маловажен мач, но откъм точките този двубой на нас не ни трябваше. Бяхме почти сигурни шампиони. А мачът можеше от 2:0 да стане и 3:0 за тях. Но пак го обърнахме. Това обаче ни беше станало като традиция и не се притеснявахме, че ни водят 2:0.
- Стигнахме до 1994-а, хубава година за Наско Сираков...
- За 4 месеца вкарах 7 гола на ЦСКА. Завършихме пролетния полусезон с 4:1, когато вкарах три гола, и почнахме със 7:1, когато вкарах четири. "Левски" в този момент беше машина за футбол за родните стандарти. Тук нямахме никаква конкуренция. Най-закономерното нещо се случи - да стигнем до тази прословута седмица.
- Има ли останало нещо скрито по въпроса кой поръча тежките наказания след вечното дерби през 1985 година?
- Тогава висшите партийни ръководители не успяха да преглътнат 6-7 победи на "Левски". Лошото е, че тогава ние бяхме млади. Имаше предупреждения преди мача да се внимава, защото може да има последствия. Но една грешка на съдията в началото доведе до всичко това. Не мисля, че е имало някакви ексцесии, нещо по-различно от всяка точка на света, където се играе футболно дерби, за да има такива наказания. Но явно всичко беше дирижирано, нагласено и изпълнено по сценарий.
- След 5 шампионски титли, официално вдигнати над главата ви, и още една почти ваша "синя" титла триумфирате и със "Славия"... Как се стигна до това?
- Титлата на „Левски" през 1995 г. си я броя също като моя, защото имам 12 гола в десетте мача, преди да ида в "Ботев". Така се завъртяха нещата, че пробвах в Пловдив. Не намерих желанието и амбициите за реализиране на печеливш проект. А аз съм човек, който иска да печели. Кано Коцев успя да ме убеди в шампионските амбиции на "Славия". Радвам се, че със "Славия" направихме нещо уникално - те не бяха ставали шампиони от 53 години. Сега, не искам да съм лош пророк, но може и повече да чакат за следваща титла.
- Връх на нападките срещу вас винаги заема митологизирана случка със събуването на гащите пред фенове на "Левски"...
- Няма такава случка, докато съм в "Славия". Това е поредна инсинуация и лъжа. Със "Славия" никога по никакъв начин не съм имал проблеми с публиката на "Левски". На мача за купата при 1:0 за нас на тъчлинията си качих топката на главата и жонглирах 3-4 пъти пред пейката на "Левски". И когато вкарах гола за първенството, отидох пред "А" сектор и махнах на Томас Лафчис. Ние тогава си имахме закачка с него. Това е единственото, което съм направил. А свалянето ми на гащите е на един мач с "Черноморец" на "Васил Левски", мисля, че през 1993 г. На една група от 10 човека. Много от по-младите ти колеги не е лошо да понаучат историята, вместо да се тиражират лъжи и измами, които някои ги имат за истина само защото някъде са ги разказали или написали. Макар че на мен това не ми пречи. Аз съм почувствал толкова много любовта на публиката на "Левски" към мен. Съмнявам се някой в предишните 20 години да я е почувствал, а и в следващите 50 да я почувства. Случката със свалените гащи касаеше една група от десет души псевдолевскари. Като застанеш пред сектор "А", те се намираха вляво. И от първата минута на мача с "Черноморец" обиждаха не мен, а всички играчи от отбора. Аз тогава бях любимец №1 на левскарската публика. И след като вкарахме за 1:0 към 55-ата минута, го направих. Може да съм си свалил гащите, но все пак отдолу имах клин. Омръзнало ми е от изкривени легенди. Тогава целият стадион стана на крака - имаше над 15 000 души, и две минути скандираха моето име. Стига с тези манипулации, че едва ли не съм обидил цялата публика. Да, обидих десет души. И всички на стадиона знаеха за какво става въпрос. Затова и не спряха две минути да ми скандират името.
- Легенди се носят и за златното лято в САЩ. Освен да излезете от басейна и да биете, имало ли е случай и да станете от масата и да биете?
- Истории има много, но и те са преекспонирани. Да, играехме баскетбол в басейна. Може и да сме пили по едно малко уиски. Но иначе отборът се готвеше наистина като за световно. Беше като един юмрук. Така лесно не се стига на полуфинал. Да, нямахме тази прословута германска дисциплина, но това не ни попречи да ги елиминираме. А и 4 месеца по-късно да ги бием в София от 0:2 - 3:2. Бяхме страшно поколение. Хора, които всяка седмица побеждаваха световните звезди и знаеха, че не са толкова страшни. На нас не ни пукаше от никого. Благодарни сме на шанса и великолепния Емо Костадинов, че ни пратиха в Америка. А после ние знаехме как да си свършим работата.
- Къде пазите бронзовия медал от Америка?
- Ние с Илияна си имаме един малък кът с две-три от най-ценните ни неща, които сме спечелили. Там стои моят медал, "Бронзовата обувка", която спечелих през 1987 г., и наградата за футболист №10 в България на миналия век. Там е и златният медал за първия световен шампион на България от всички спортове, спечелен от баща ми (б.а. - славния ни борец Петко Сираков, триумфирал на шампионата на планетата в Истанбул през 1957 г.). Илияна също си държи там две-три отличия. Защото, ако и тя, и аз си извадим всички медали и отличия, трябва да запълним половината къща
- През 1986 г. дебютирате на световно с гол срещу актуалния №1 Италия, партията ли ви попречи да отстраните домакина Мексико на 1/8-финалите?
- След олимпиадата през 1968-а и световното през 1970 г. в Мексико, през 1986-а май пак объркахме ваксата. Имахме отличен отбор, който малко по-рано разби Дания с 3:0, десет дни преди световното бихме Уругвай с 4:1. Просто бяхме претренирани и преуморени. И не показахме и 50 процента от възможностите си. Свалихме килограми. Аз бях 5-6 килограма под личното ми тегло. Аз почвах мачовете на 77 килограма, което за мен беше убийство По принцип играех на 82 килограма. А относно партията - имаше сума народ около нас, но ефект никакъв. След като не сме си взели поука какво се е случило с олимпийския ни отбор и после с отбора ни през 1970 г.
- Напоследък станахте много активен във фейсбук, защо?
- Допада ми. Това е великолепен начин да казвам това, което мисля, и то да стига до изключително голям брой хора, без да бъде редактирано по никакъв начин. Да чуят хората истината, каквато я чувствам. И нямам никакво намерение да спирам. В интерес на истината се забавлявам. Но нещата, които говоря на тема футбол, са сериозни. Дано да има кой да чува.
- Ще ви е яд ли, ако никога повече не се завърнете в "Левски"? Или това е невъзможно?
- Аз специални планове за бъдещето и за някаква кариера не правя. Съмнявам се, че ще има ръководител в следващите 20 години, който да се доближи до моите успехи. Аз нито имам намерение да се доказвам на някого, нито да се връщам и да показвам. За да се върна, трябва да ме убедят, че искат да се прави футбол така, както аз го разбирам. А аз разбирам прекалено много от футбол В България са много малко хората, които се доближават до моите виждания и разбиране. Аз обичам да правя европейски футбол. При завръщането ми през 2004 г. на една от първите пресконференции казах, че аз титли и купи в България съм печелил безброй, искам да направя европейски отбор. Ако някога узреят за такова нещо и ме убедят, може и да се върна във футбола. Това по никакъв начин не ми е самоцел. Живея отлично и много по-спокойно, ако съм далече от футбола. Знам много добре едно мое завръщане какво ще донесе за мен и семейството ми. Трябва да са много убедителни, за да ме накарат да се върна. И то не във финансов аспект.
- Имат ли шанс да узреят сегашните ръководители?
- На този етап не виждам подобни шансове. Но дай боже да стане, защото, ако "Левски" и ЦСКА са слаби, трудно ще имаме добър футбол в България. Това, което прави "Лудогорец", е достойно за уважение. Това, което направи Гриша Ганчев - също. Работата на Херо с "Черноморец" също е прекрасна. Но без "Левски" и ЦСКА - тежко.
- Очаквате ли "син" подарък от вечното дерби след празника ви?
- ЦСКА е изявен фаворит на базата на представяне, атмосфера, обединение на хора от публика, но така беше и миналата година през пролетта, когато "Левски" бе абсолютен фаворит. "Левски" има играчи да победи всеки в България. Но най-важното е да играят като отбор. Защото "Левски" има играчи, но няма отбор.
- Какво бихте пожелали да се случи на България, българите, левскарите до 75-ия ви рожден ден?
- Единственото, което пожелавам на всички хора, начело с моето семейство - здраве. На всички българи - бъдете живи и здрави!
