Записите от деня, в който Дафовска стана шампионка са изхвърлени, Иван Славков присъствал на тях
Олимпиадата в Нагано е най-странната и драматична в спомените ми. Всичко започна много тягостно, защото още преди заминаването спортният отдел на БНТ трябваше да води истинска битка с ръководството за оставането на игрите в програмата. Времето беше силно политизирано и новопоставеният тогава шеф Стефан Димитров отсече, че олимпиадата няма да се дава, защото е разхищение.
Мъчихме се да го убедим, че имаме шансове, но беше непреклонен, като единствено това, че вече бяха платени два транша на ЕBU, го отказа от намеренията и спаси игрите за българските зрители. Все пак екипът и програмата бяха силно орязани с мотива, че “няма пари за туристи и състезания, в които сме без шансове”. Така за Нагано заминахме само няколко коментатори без оператор и със съкратен бюджет.
Първите ми впечатления от Япония бяха доста мрачни. Всичко бе някак сиво, безцветно. Сякаш цялата страна и нейните хора бяха подчинени на работа, работа и пак работа. Дори момичетата по улиците ходеха в някакви шаячни балтони в убийствени зелено-кафяви цветове.
Скок в бъдещето
Но пък технологиите смайваха. Всички автобуси бяха с навигация и екрани над шофьора, на които се следеше движението по пътя. Днес това е навсякъде, но преди четвърт век за мен бе скок в бъдещето. Вратите на такситата се отваряха автоматично, всичко бе роботизирано и без намесата на човек. Тоалетните бяха с нагреватели на капаците.
Бензиностанциите например представляваха колонки и нещо като огромен автомат-машина, голяма колкото автобус, от която си взимаш на самообслужване срещу съответната сума от кафе до резервни гуми. Магистралите им бяха перфектни и се осветяваха автоматично, когато видимостта намаляваше поради снеговалеж или мъгла.
В Япония за първи път видях опашка на светофар. Пред гарата на Нагано имаше оживено кръстовище и целодневно многото влакове стрели изсипваха огромна маса хора. Излизайки от сградата, те се нареждаха на опашка и чакаха светофарът да светне зелено. Колоната се виеше 200 метра, но никой не пререждаше и чакаше по 10 минути, за да пресече.
Мечтите се сбъдват
9 февруари 1998 г. Денят на Катя започна като всеки друг за мен. Ранно ставане в 5 и три часа път от Нагано до Нозава Онсен, където ежедневно коментирах ски бягане или биатлон. Единствената разлика беше, че предната вечер много трудно бях кандърдисал колегата от вестник “24 часа” Георги Банов да дойде и си имах компания по пътя.
Бяхме само трима в рейса с някакъв скандинавски фотограф. Двамата с Жоро си мечтаехме за медал. Просто ей така си представяхме какво ли ще стане, ако днес България спечели подиум.
При пристигането веднага опитахме да отидем при нашите спортисти. Това на олимпиада е строго забранено за журналисти, но ние се мушнахме в оставен без надзор затворен коридор, защото японците просто не можеха да си представят, че някой ще мине там, където пише, че не трябва. В нашия щаб подготвяха ските, всичко бе спокойно.
Всъщност там доста работа се оказа, че е свършил Георги Касабов, състезателят ни при мъжете, а и имахме много опитен екип начело с Венцислав Илиев, който няколко дни преди това бе уредил ските на всички да минат обработка на структура при японците. Това явно също помогна. В един момент Катя грабна един чифт и тръгна. На съседната маса германците още спореха какви ски да вземат.
Опиянени от успеха
Времето този ден беше ужасно динамично, бих казал - дори много шантаво. За 3-4 часа се промени тотално няколко пъти. От силен снеговалеж сутринта, после дъжд, през слънце, отново снежна виелица и накрая пак ярко слънце със синьо небе.
Започнах коментара за БНТ, а в тясната кабина бе и тогавашният президент на федерацията по биатлон Васил Тончев, зад нас стоеше Георги Банов. Коментирахме на живо, но в София картината не се излъчваше, а се записваше, за да се пусне с два часа закъснение заради рестрикциите на тогавашното ръководство на БНТ, което не смяташе, че в 5 часа сутринта си заслужава да даваш директно олимпиада от Япония.
Дисциплината 15 км е “неудобна” за следене от зрителите, неслучайно и днес шефовете на световния биатлон искат да я премахнат. Причината: няма директен сблъсък лице в лице, а всеки спори преди всичко сам с хронометъра.
Помня, че Катя тръгна много добре, но и друг път го бе правила. Движеше се като перце по пистата, очевидно ските ѝ допадаха... Фина, малка, лека, като лебед. Стрелбата също ѝ вървеше, дори едната грешка на трети рубеж не я лиши от шанс за медал. След четвъртата ѝ чиста стрелба вече стана ясно, че се случва нещо велико за България и само чудо може да ни лиши от големия успех. Въпросът беше какъв точно ще е медалът.
Катя финишира с първо време и вече бяхме пред обезумяване. Колегата Банов изхвърча от кабината, а ние с Тончев все още не смеехме да дърпаме дявола за опашката, докато не финишира и последната с шанс за отличие. А за да е побъркването ни пълно и Павлина Филипова вървеше бодро към медалите. В крайна сметка Катя се оказа на върха, а Павлина на 2 десети от бронза. Бях като обезумял, като дрогиран от щастие, изпаднах в нещо като амок, който ти отнема контрола.
Триумфът на Катя
Да, наистина дотогава Катя бе медалистка от световни първенства, но все пак това бе първата ѝ голяма победа в елитно състезание. Помислете си само колко много спортисти с огромно и дългогодишно превъзходство в техните дисциплини не могат да спечелят олимпийско злато. А при Катя всичко стана, както се казва, от раз.
Познавах Дафовска отлично, следях биатлона като журналист от създаването на българската федерация през 1984 г. и бях пряк свидетел на най-големите ни успехи при жените. С отбора съм бил на десетки състезания в чужбина. Предавах за прогреса на Катя в биатлона, за увлечението ѝ по шиенето на гоблени, за изкуството на мазане на ските вечер, за тренировките и за ежедневието ѝ.
Всичко това тогава в Нагано се завъртя като на филмова лента пред мен. Не крия - след като приключи коментарът, очите ми се насълзиха. Стоях като онемял и не можех да повярвам какво щастие ни сполетя. Като всеки колега журналист и аз тогава си мислех, че по някакъв начин съм съпричастен и спомогнал за това злато. Защото нищо човешко не ми е чуждо.
Снимката, която обиколи света
Но всичко трая само няколко секунди. Изхвърчах от кабината и след секунди бях долу на стрелбището при първата ни олимпийска шампионка в зимните спортове. И тогава заедно с треньора Венци Илиев и Георги Банов я вдигнахме на раменете си. За прочутата снимка, която обиколи света и остава незабравима - Катя с красивото бяло яке и букета. Нарушихме всякакви разпоредби и правилници, японците просто гледаха дивата ни радост и бяха съпричастни.
След това всичко се завъртя като на филм. Два часа път обратно към Нагано, в рейса “пирувахме” с Банов с пилешки хапки и кока-кола, които преди старта ни бе дал докторът на тима от кетъринга на спортистите. После в офиса на БНТ набързо направихме под ръководството на Вера Маринова план за извънредни действия. Нямахме оператор и се наложи да наемем от друга телевизия - зачислиха един украинец към мен и заедно тръгнахме по следите на Катя и българската радост.
Първо из центъра на Нагано със стотици поздравления към Дафовска от непознати по улиците, после във ВИП хотела на МОК при тогавашния президент на БОК Иван Славков. И там всички правила за сигурност бяха пренебрегнати. Батето вкара цялата група в хотела покрай скенерите и без проверки - състезатели, журналисти, деятели. Качихме се на последния етаж в супермодерния хотел. Панорамната тераса се тресеше от поздравления, интервюта, дива радост…
Снежната кралица
Привечер се насочихме към централния площад на града за официалното награждаване. Всички ни поздравяваха и честитяха. На церемонията се бяха събрали над 6000 зрители, но украинският оператор се оказа много опитен. Уговорихме си знаци и така координирахме снимките в множеството. Катя бе като Снежната кралица от приказката. На осветения с приглушена светлина подиум изглеждаше още по-красива и божествена.
Снимахме, снимахме, напълнихме две 30-минутни касетки видео, реакции, интервюта и накрая бегом до пресцентъра, за да изпращаме по платеното извънредно трасе картината в София. После се оказа, че почти всички от тези уникални за родния спорт и за българската история кадри са били изхвърлени директно в кошчето, защото политизираното тогава ръководство на БНТ забранило Иван Славков да се показва по телевизията. Още едно доказателство, че политиката е много вредна за спорта.
Въпросната нощ не можах да заспя. Не мигнах до сутринта. Цялото ми същество преживяваше станалото, заредено с огромна доза адреналин. Усещах, без напълно да разбирам, че съм преживял на живо нещо уникално, което ще остане сред най-великите достижения на българския спорт.
Продуцент на CBS се премени с българско яке
На другия ден една жена внезапно ме спря в пресцентъра с молба да си разменим якетата. Оказа се продуцент в CBS, американската телевизия, която имаше права за олимпиадата. Видяла как изглежда Катя снощи на награждаването, харесала безумно българските екипи и го удари на молба да си ги разменим. Не издържах на настойчивата атака и очите ѝ грейнаха.
Спомням си, че тогава в Япония бях доволен, че се потвърди една моя статистика: най-големите успехи на България в спорта са се случвали извън Европа и далеч от Стария континент. От бронза на световното по футбол в Щатите, през първото ни олимпийско злато в Мелбърн, най-успешната ни олимпиада в Сеул, двата олимпийски медала във футбола в Австралия и в Мексико, дебютното ни отличие от зимни игри в Лейк Плесид (САЩ), световната титла в колективните спортове от Кайро и още, и още.
И сега първо олимпийско зимно злато в далечна Япония! По-късно тази статистика щеше да се потвърди на олимпиадите в Сидни и в Токио, които са сред най-успешните в спортната ни история.
Извън протокола
Незабравимо бе и завръщането в България. Самолетът кацна на правителствения ВИП и всички се изсипахме директно на пистата. Там ни посрещна огромно множество, повечето от Чепеларе - гайди, тъпани, музика, танци, хора, транспаранти - всичко непосредствено пред самолета на пистата пред ВИП сградата и пред ококорените погледи на гардовете. Президентът Петър Стоянов беше наредил да пуснат хората зад оградата на пистата и всичко се омеша в едно национално тържество.
Оттам - директно в президентството. Пак в разрез с всякакви мерки за сигурност и протокол. Няколкостотин души се изсипаха в Гербовата зала и изправиха косите на гардове и гвардейци - без никакъв входен контрол, скенери и проверки. И пак песни, гайди, ручила, хора, празненства безкрай.
Цялата Родопа планина тържествуваше
Нямам спомен дали изобщо се прибрах вкъщи, или директно ме изстреляха от БНТ към Чепеларе. В Родопите цялата планина празнуваше. Валя Балканска цепеше въздуха с космическия си глас, площадът на Чепеларе бе като разбунен кошер, механи и ресторанти работеха извънредно.
Още нямаше модерни мобилни връзки и тичах през половин час да предавам кореспонденции за телевизията от кабинета на кмета. В Чепеларе празненствата не секнаха цяла седмица. Имах чувството, че цялата Родопа планина, цяла България тържествуваше.
И до днес се чудя как Катя издържа. Това скромно, тихо, слабичко тогава момиче понесе на крехките си рамене цялата мощна вълна на народната обич като тайфун. И така - до днес. Нагано 1998 бе един вулкан от страсти и емоции.
Подобна превъзбуда не помня в живота си. Изживях на живо нещо велико, нещо историческо за родния спорт и за България. Нещо, което все още е много ярко и колоритно дори след четвърт век в съзнанието ми.
