Първият треньор на Полина в Украйна чертаел линии, до които да скача и тича - тя винаги добавяла и нещо от себе си
Баща ѝ е българин от Кубрат. Майка ѝ е рускиня от Саратов. От 9-годишна живее в Украйна. Принудена да се върне в България при старта на войната в Донбас през 2014 г., за да е в безопасност. Изпълнила една мечта на баща си от деня, в който е родена. И изживяла своята олимпийска мечта. Това е Полина Трифонова - момичето, заради което отново се говори за българския тенис на маса.
Тя донесе първата българска победа от всички спортисти на олимпийските игри в Токио. И продължи да мечтае. В годината, в която е родена, България за последно има участник в олимпийския турнир по тенис на маса. В Япония 29-годишното тогава момиче записа първите победи в тениса на маса от 33 години. 4 години преди самата тя да се роди - на 24 януари 1992 г. в Кубрат, тенисът на маса дебютира на олимпийски игри, а Даниела Гергелчева влиза в топ 16. А през 1992 г., след участието на Даниела Гергелчева и Мариано Луков на игрите в Барселона, идва и своеобразната олимпийска бездна за българския тенис на маса.
Поли не просто върна спорта и родината си сред петте кръга, но в Токио през 2021 г. записа и победи, които ще се помнят и ще вдъхновяват. Самата история на Полина е доказваща, че няма невъзможни неща.
Когато е на 9 години, нейното семейство се мести от България в Украйна. Заживяват в Донецк. Там всъщност Поли започва да тренира тенис на маса. Там, където баща ѝ е изградил свой бизнес, тя живее спокойно и тренира усърдно... Докато един ден бомбите не започват да се стоварват върху летището в Донецк...
“През 2014 г. започна първата война в Донецк. На втория ден баща ми ме изпрати в България, защото не беше много за оставане - беше опасно. Заминах веднага за Варна. Наех си апартамент и започнах да тренирам в “Корабостроител 92”. В началото нямаше как дори да си помисля да играя в националния отбор на България, тъй като трябваше да се чака доста дълго - пет години, откакто за последно съм играла за Украйна. Съответно чак през 2019 г. можех тепърва да започна да се състезавам за България. Но когато времето отмина и наближи 2019 г., националният треньор Асен Асенов ми предложи: “Не искаш ли да опиташ? Хайде да помогнеш малко на момичетата, за да се класираме по-добре в Европа.”. Реших го, защо пък не?! Когато отидох отново на европейско първенство, влизайки обратно в залата, ме обзе радост, че пак участвам в международни състезания. Прииска ми се да продължа”, разказва Полина пред “24 часа”.
Самото ѝ класиране за Токио е изпълнено с трепети и перипетии по време на олимпийските квалификации и не става по лесния начин.
“Първо беше световната олимпийска квалификация в Катар. Даваха се четири квоти, но там си беше мисия невъзможна със състезателките от всички азиатски страни. В Катар не съумях да взема квота, но това беше много добра подготовка за европейската олимпийска квалификация. Сезонът в Бундеслигата завърши и заминах за Португалия заедно с треньора Асен Асенов и с Мария Йовкова. Беше доста сложно. Когато видях списъка с участничките, аз бях в дъното по ранкинг от абсолютно всички (37-а от 40 състезателки - б.а.), защото преди това нямах възможност да играя в много международни състезания. В началото се играят групи от по четирима състезатели. Бях поставена четвърта в групата. Но това не ми попречи по никакъв начин да се концентрирам върху играта. Когато видях каква е залата, какви са масите и топките, разбрах, че те ще подхождат на моя стил на игра. Леко спираха, не летяха толкова бързо, нямаше толкова много въртене. След първите няколко мача си помислих: “Тук може да стане нещо.” А и като по чудо, като съвпадение или пък може би не, там изиграх най-добрия тенис на маса в живота си. Перфектен тайминг. Даваха се четири директни олимпийски квоти и две резерви - ако някой от класиралите се има проблем на олимпийските игри, отива първата резерва, а при евентуален друг такъв случай - втората. Побеждавах и играех добре. Стигнах до директен мач за олимпийска квота. За съжаление, паднах буквално на косъм с 2:4 от едно момиче от Русия, една от топ поставените състезателки - Яна Носкова. Много ме беше яд,
много ми беше неприятно,
че не успях да взема директна квота.
Станах първа резерва
Говорейки с организаторите, ми казваха, че все пак имам голям шанс да участвам на олимпийските игри. Един човек да отпаднеше, щях да съм вътре. Но все пак се наложи да поизчакам няколко месеца. Бяха дълги, нервни и сложни месеци. Разбирахме, че имаме шанс, но ни изяждаше и разочарованието, че не стана по спокойния начин - да вземеш квотата и да не го мислиш”, разказва Полина пред “24 часа”.
Новината, че все пак ще се състезава на олимпийските игри, разбира буквално в последния момент след отказа на Северна Корея да участва в Токио. Съобщава ѝ го треньорът ѝ.
“Помня много добре деня. Бях на лагер в Германия. Асен ми изпрати имейл от Международната федерация, в който в списъка с участниците на олимпийските игри беше написано и моето име. Това беше един от най-щастливите мигове в спортната ми кариера”, казва Поли.
Сбъднала е мечта, за която е давала не колкото са искали от нея, а повече.
“Първият ми треньор в Украйна беше доста строг. Правехме много физическа подготовка. Сещам се, че той винаги поставяше линия, до която трябва да скачам или до която трябва да бягам. А аз винаги след нея скачах още веднъж или бягах още малко. Така си представях и олимпийската квалификация - че трябва да дам още малко повече от себе си от максимално изискващото се, за да успея”, продължава тя.
Самата олимпийска квалификация в Португалия, където стига до битката за директната квота и до квотата като първа резерва, е изпълнена с препятствия.
“В Португалия много ме боляха рамото и бедрото на крака, ама наистина много. В един момент си мислех, че няма да издържа до края на състезанието. То беше четири дни с по два мача на ден, а в последния ден даже три. Беше много тежко физически, но си казвах: “Хайде още един мач, хайде още малко. Може би това е шансът на живота ти.”. И успях.
Тогава не можех изобщо да спя.
Лягах, а в главата си играех тенис
Спах само първата нощ. И когато разбрах, че всъщност се приближавам към олимпийската квота и тя е реално постижима, когато стигнах до момента “протегни ръката си и я вземи”, тогава спането вече беше невъзможно. Просто лежах и си мислех: “Няма ли да заспиваш вече? Няма да мислиш повече за утрешния мач.” Затварям очите си и... бия сервис... посрещам... и какво ли още не... И отново, и отново. Само гледам часовника - 2 часа, 3 часа... Беше тежко. Но пък си струваше”, разкрива още Полина.
В Токио вече няма проблем със съня. “Спях си. Бях спокойна. Само трябваше да обърнем деня и нощта. В първия ден, когато играх, трябваше да стана в 6 часа, защото мачът беше много рано. Въобще не ми пречеше.
Станах, отидох на терасата,
погледнах как грее японското слънце,
благодарих на вселената, че съм тук,
и с настроение тръгнах към залата. Когато си стигнал на олимпийските игри, вече е друго”, допълва тя.
Но пък нейното приключение в Токио не беше просто участие, тъй като тя отново надскочи предварително начертаните линии.
“Всъщност заминах за олимпийските игри без натоварващи очаквания, просто бях толкова щастлива от самия факт, че съм се класирала. А за самия олимпийски турнир знаех, че много зависи и от схемата, понеже има много азиатки, състезаващи се за различни страни. Когато видях, че в предварителния кръг се паднах да играя с момиче от Камерун, разбрах, че шансът е добър и трябва “да скоча достатъчно”, но да постигна победа.
Да, тя живее и тренира във Франция, но все пак не беше китайка или японка. Асен ме подкрепяше постоянно и ми казваше, че мога да стигна по-далече. Вярваше в мен и това се усещаше”, спомня си Поли.
След успеха с 4:1 над шампионката на Африка тя описва емоцията си пред “24 часа” по следния начин: “Усещането е, че все едно имаше 30-годишна дупка и аз успях да я прескоча”. Допълвайки значимостта генерално за развитието на българския тенис на маса - на нея, нейните колеги и техните наследници.
Но на нея ѝ предстоеше да запише още една победа. При това от позиция с изоставане от 1:3 гейма, на гейм от поражението, спечели с 4:3.
“Както вече споменах, когато видях схемата, усетих, че ми е по силите да мина поне още един кръг. А и играх с момичето от Люксембург на европейската квалификация - макар тя да беше с много по-висок ранкинг от мен, тогава я победих уверено с 4:1. Но в Токио залата беше друга, масите бяха други, топчето беше друго. Не ми пасваха толкова, колкото в Португалия. Отделно знаех каква огромна подкрепа получава Сара де Нуте от Люксембург, понеже те са богата държава, но пък нямат толкова много изявени спортисти. Беше ми много ясно, че тя е много нахъсана и иска да върне на страната си онова, което тя е вложила в нея. Но се радвам, че успях да я победя. За България. И за всички хора, които са имали вяра в мен през годините”, казва още Полина.
На въпрос как би описала чувството да споменават името ѝ редом до легендата Даниела Гергелчева, Поли разкрива семейна история, която може би дава още един мотив защо в случая съдбата е трябвало “да си знае работата”:
“Още когато мен ме е нямало, баща ми е бил голям любител на тениса на маса, ходил е по различни градове, гледал е как играе Даниела Гергелчева. Впоследствие ми е разказвал за нея. Включително как тя е била единствената състезателка, на която ѝ е било разрешено да се състезава в мъжкото първенство.
Слушах разказите на баща ми
и си мислех: “Ех, да можех и аз
като Даниела Гергелчева”.
Тя е огромно име за българския тенис на маса, доказано пред света, така че съм много щастлива, че поне мъничко успях да се доближа до едно от нейните постижения, че българският тенис на маса отново беше на олимпийски игри и записа победи.
Майка ми ми разказваше, че когато съм се родила, баща ми е казал: “Роди се европейска шампионка по тенис на маса”. Не знам как му е дошло това, тогава живеехме в Кубрат. Трябва да е бил голям оптимист. Но впоследствие аз наистина станах европейска шампионка - с отбора на Украйна за юноши и девойки. Да, не беше с България, а с Украйна, но поне в частта детето му да стане европейска шампионка, онази мечта на баща ми се е сбъднала.”
Класиране на олимпийските игри в Париж през 2024 г. ли е новата линия на мечтите на Поли?
“Имам си го като мечта. Но не искам да го поставям като цел на всяка цена, защото трябва да бъда и реалист. Казвам си: “Ако стане - супер, ако не - не е толкова страшно”. Дори и да се окаже, че само веднъж съм го постигнала, ще мога да разказвам цял живот, че съм участвала на олимпийски игри. И че съм записала победи там”, обяснява тя.
И все пак - защо не! Със сигурност има какво да добави към своята спортна приказка и с фамилията Добрева. Да, Полина вече ще се състезава не като Трифонова, а като Добрева, след като нейният любим се превърна в неин съпруг. А тя - по олимпийски щастлива и в живота.
“Когато мъжът ми ми направи предложение,
се почувствах за първи път щастлива с нещо,
което не е свързано със спорта”,
откровена е Полина... Добрева.
В глобален план има нещо, което по принцип натъжава хората, а нея по особен начин. Тъй като е прекалено близко до живота ѝ, до семейството ѝ, до сърцето ѝ... Войната в Украйна.
“Баща ми все още е в Украйна, поради факта, че там е бизнесът му. Майка ми е в България вече от повече от една година, защото не може да издържи на това психическо напрежение, което се оказва там. Баща ми е все още около Донецк, тя беше там допреди около година. Много ми е трудно. Първо, защото имам роднини в Русия по майчина линия. Второ - имам приятели и познати в цяла Украйна благодарение на тениса на маса. Знам как живеят те от първо лице. И ми е много сложно да разбера всичко това, което се случва. В никакъв случай не мога да приема това, което става”, разказва Полина.
Връщайки я отново към 2014 г., когато военен конфликт я принуждава да се върне в родината си, тя казва: “В онзи момент аз бях на 22 години, което, като се замисля, е преимущество. Доста по-лесно е, образно казано, да започнеш нов живот, когато си на 22, отколкото когато си на 30 и повече”.
“Не осъзнавах точно от какво ме спасява тогава баща ми, изпращайки ме обратно в България, защото конфликтът тогава беше изключително и само в Донбас. Беше достатъчно да излезеш и да се отдалечиш от Донецк и да бъдеш вече в безопасност.
Беше достатъчно да минеш
50 километра и вече нямаше как
някой да те бомбардира.
В момента в Украйна няма
безопасно място
Трябва да излезеш от самата страна”, допълва с болка тя.
Днес Полина живее в Германия, тъй като се състезава в силната немска Бундеслига.
“Започнах да играя във Втора Бундеслига, още докато бях в Украйна. Бях пети курс в университета. В края на сезона се оказах втора по ранкинг. Веднага ми отправи предложение друг отбор, с по-добри условия. Още пет години играх във втора лига, докато с моя отбор не се класирахме в първото ниво на Бундеслигата. Сега е моят трети сезон, откакто играем в Бундеслигата. В предишните две години стигнахме до полуфиналите”, разказва тя за постиженията си на клубно ниво.
И заради тях, и заради постоянството си, и заради преодолените житейски перипетии, но най-вече заради сбъднатата олимпийска мечта на българския тенис на маса тя вече не е просто Полина, не е просто състезател, тя е вдъхновение за бъдещето.
“Радвам се, че това действа стимулиращо на момичетата и момчетата, които се занимават с тенис на маса в България. Които видяха, че е възможно целите и мечтите да се реализират, дори и да си от по-малка държава.
Гледайки нивото на подрастващите в България, виждам, че то не е кой знае колко по-различно от това във водещите европейски държави. А следя как играят и във Франция, и в Германия, и чак такава голяма разлика не виждам. В някои от елементите дори нашите са по-добри”, казва Полина.
Като вдъхновителка я описва и дългогодишният председател на Българската федерация по тенис на маса - Стефан Китов.
“След като получи възможност да се състезава за България, тя започна да се доказва с много голям хъс. Винаги се раздава. Играе на всяко едно състезание, където има нужда от нея. Многократна шампионка на България. Много трудолюбива. Играе в немското първенство, което е най-доброто в Европа. В супердивизията е и е на много високо ниво. Интелигентно момиче. Тя е от състезателите, които, независимо дали се контролират или не, си изпълняват задълженията. Тренировки, подготовка, следи си отговорно състезанията - винаги идва подготвена”, казва Стефан Китов за Полина.
“Направеното от нея на олимпийските игри в Токио беше геройство. Постигна неща, които ние не очаквахме, и то не защото не вярвахме в нейните способности, а защото не беше участвала на такъв голям международен форум и защото конкуренцията беше убийствена. Самото участие на олимпийските игри е подвиг, а нейното беше повече от участие, повече от подвиг”, каза шефът на родния тенис на маса.
Как влияе постигнатото от нея на бъдещето?
“Много стимулиращо. Нейното представяне на олимпийските игри доведе и до по-сериозно внимание към нашия спорт, до вдигането на категорията на тениса на маса. Тя е като пример в нашия спорт. Много хора се радват, гордеят се с нея, получават още мотивация за своето развитие.
В женския тенис сега имаме две момичета на много добро ниво. Едната - Цветелина Георгиева, е в шестицата на Европа за девойки старша възраст - до 20 г., а втората - Сиделя Мутлу, стана трета на европейското първенство в младшата възраст. Класирахме се на финалите за европейско първенство за жени - след две преодолени квалификации. И сега сме сред най-силните 24 отбора в Европа”, допълва той.
По думите му чрез спортисти за пример и подкрепа от партньори за пример ще се върнат и постижения от славната история. “Успехите в сегашно и бъдеще време са зависими и от възможността да развиваме талантливите ни спортисти в най-добри условия. След дълги години, в които изпитвахме затруднения, мога да ви дам изключително позитивен пример - партньорство за шампиони с компания, която мисли за българския спорт. efbet
ни извадиха
като удавници
от водата -
такава беше значимостта на тяхната подкрепа за нашия спорт. Затова и сега имаме успехи. Имаме две трети места на европейско първенство за юноши, пето място отборно при юношите. Заедно раждаме бъдещето”, каза Стефан Китов.
“След позитивния полъх за българския тенис на маса от последните олимпийски игри, а след като сключихме и ключов за нас договор с efbet, нещата просто потръгнаха. Работата ни в момента е просто несравнима - когато имаме такъв надежден партньор. Помагат във всяко отношение. Всичко по договор го изпълняват перфектно, без никакви условности. Но спортът не е просто договор, той е страст. И когато и да се наложи някаква допълнителна подкрепа, веднага се отзовават и са готови да помогнат. Партньорството с efbet повдигна самочувствието на Българската федерация по тенис на маса. Имаме спокойствие и сигурност, а те имат огромно желание да помагат.
Облякоха всички състезатели във Висшата лига при мъжете и жените - 48 мъже и 34 жени във Висшата лига получават пълна екипировка. Подкрепата на генералния ни спонсор е от изключително значение и за “А” група (мъже и жени), където имаме северна и южна група с по 8 мъжки и 8 женски отбора, и за “Б” група, и за “Млад олимпиец” - за всяка наша инициатива, дейност, състезание. Имаме и още 156 отбора, които играят в други лиги на аматьорски начала, но те пък увличат децата около себе си да спортуват. Имаме 103 регистрирани клуба към Българската федерация по тенис на маса в Министерството на младежта и спорта, по който показател сме сред водещите федерации. Хубавото е, че и на ниво масов спорт, и на ниво спорт за високи постижения, вече имаме възможност да развиваме всички свои идеи, да развиваме бъдещето на тениса на маса.
Положителното е, че efbet не се занимават само с футбол. Спокойно могат да си го позволят - да се концентрират изцяло във футбола и да им стига. Но те искат да помагат като цяло на спорта в България, искат да стимулират българския спорт. И най-важното - правят го с желание”, заяви Стефан Китов.
Той има и своя обоснован отговор на въпроса “Защо се получи толкова голяма времева дупка с липса на постижения за българския тенис на маса?”.
“Когато се смени системата, много изявени състезатели като Даниела Гергелчева отидоха да живеят на Запад. Гергелчева, Иван Стоянов, Мариано Луков, Стефан Стефанов и други състезатели на добро ниво на тенис на маса заминаха да живеят зад граница.
Когато приключиха състезателната си дейност, техните деца станаха шампиони - кой на Италия, кой на Франция. Тоест
наследството на тези големи имена
на българския тенисна маса
отиде другаде
В индивидуалните спортове като нашия, за да станеш по-добър, трябва да се биеш с по-добри. А след като тези наши състезатели заминаха, у нас тази конкуренция вече я нямаше. Затова имахме и пауза на резултатите. Трудно се прави състезател на високо международно ниво, ако на национално няма конкуренция.”
След 1989 г. други двама елитни и много перспективни състезатели си тръгват от България - Костадин Ленгеров, шампион на Европа до 15 г.. На 15 г. и 9 месеца го осиновяват формално в Австрия. Той става два пъти европейски шампион на старша възраст, но за Австрия.
Шампионът ни за мъже до 17 и 18 г. - Мартин Братанов, отива да играе за Белгия. Става световен вицешампион на първенство в Осака през 2001 г. след седем победи и само една загуба от китаеца Ма Лин на финала. Той е единственият българин с медал от световно първенство по тенис на маса, но за друга държава. Сега е старши треньор на националния отбор на Белгия.
Мариано Луков пък е в 16-ицата на индивидуално в света, което в тениса на маса се приема за изключително постижение за европеец, при положение че в топ 16 обикновено има най-много четирима-петима представители на Стария континент.
“Но нещата вече започнаха да се стабилизират. Младите надежди започнаха “да се качват на гърба” на по-опитните. Вече има наслагване на поколения. Затова я има и вярата, че ще стигнем отново онези резултати, които сме имали и преди!” С тези думи завърши шефът на българския тенис на маса.
Колелото се върти. Топчето също.
С вдъхновение и подкрепа няма невъзможни неща!
