Порасналите заедно деца благодарят на “бащата” на традицията Кирил Ходулов
“По време на целия полет от САЩ до България в главата ми беше основно едно, нонстоп си мислех кога ми е следващата тренировка с ЦСКА.” Това разказва с усмивка едно 17-годишно момче, прелетяло през океана, за да работи и расте сред най-добрите в преследване на дългосрочната си мечта - българин да играе в Националната хокейна лига. Името му е Александър Стаменов. Роденият на 31 януари 2006 г. Алекс преди година преминава в “Колорадо Рампейдж”. Въпреки че е вперил поглед към тежкия път напред през различните американски лиги при подрастващите към лигата на хокейните великани, първата му работа, щом прелита обратно до България, е да се отправи към Зимния дворец. Там го чака хокейното му семейство - ЦСКА.
Не, това не е изолиран пример. Това е традиция. Семейна традиция.
Денис Пейчев играе трета година в Чехия, в местния “Лев Слани”. Стефан Пиротски е в Унгария, във “Вашаш”. Те са родени през 2005 г., в момента също на 17 г. Завърнали са се у нас по същата причина - националният отбор на България до 18 г., на който предстои световно първенство в дивизия II, група В (от 27 март до 2 април в Зимния дворец в София). Къде ли ги откриваме, докато лагер-сборът на националите все още не е започнал? Там, където и Алекс. При “хокейното си семейство”, на тренировка на ЦСКА.
Срещаме се в Зимния дворец в София. Там са заедно с трима от
хокейните
си братя,
приятели, продължаващи развитието си в ЦСКА - Калоян Стоянов (набор 2005) и родените през 2006 г. Алекс Иванов и Калин Георгиев.
И не, “семейната традиция” не започва и с тези момчета, тя е част от духа на отбора, част от идеята и ценностите, закодирани в четирите букви на “червения” хокеен клуб - ЦСКА.
“ЦСКА наистина е семейство. Когато наши състезатели, заминали да играят в чужбина, се връщат в България, те винаги идват да тренират с ЦСКА. Това си ни е традиция, създадена през годините и от другите поколения, по-големи от тях”, разказва треньорът и основен вдъхновител за създаване на традицията Кирил Ходулов.
Може би помага и фактът, че за него клубът не е второ семейство, а буквално част от неговото. Тук като състезател се изгражда и синът му Иван Ходулов. А и към днешна дата първите и най-важни уроци - за пързалянето на леда, децата и младежите с блясък в очите и амбиции за развитие получават от жената, с която тренер Ходулов се е научил как се гради здраво семейство - републиканската шампионка по фигурно пързаляне Жаклин Вълчева. В ЦСКА всички са техни деца. А дори да отидат да се развиват на по-високо ниво зад граница, винаги се връщат у дома. За да предадат нататък “семейния дух”.
Така е и с Георги Благоев (набор 1997), играл в Словакия и Канада. Така е и с Алекс Стоилов (набор 2000), играл в словашката Екстралига. Така е и с Калоян Вачков (набор 2001), играл в шведската елитна лига до 18 г. Така е и със самия Иван Ходулов (набор 1994), който още 16-годишен заминава за Словакия и играе в шампионата до 18 г., а веднага след това и до 20 г., впоследствие играл в Русия, Литва, Канада, САЩ и Швеция. И винаги връщащ се да предава знанията. Както всъщност и в момента в ролята на помощник-треньор.
Ето защо тази среща на момчетата, излезли от ЦСКА, пак на леда заедно с приятелите им от клуба, всъщност се оказва не просто приятна изненада, а прекрасна традиция.
"Въпреки по-малкото мачове и по-малкото опит, който са набрали състезателите в нашия клуб спрямо момчетата, които вече са заминали да играят в чужбина, дори и на тренировките, които в момента правим заедно, те показват, че са абсолютно равностойни на своите съотборници. Всички тези момчета играха заедно в карпатската лига. Може би и от там в повечето от тях изплува тази амбиция да продължат да играят навън. Не всеки има тази възможност, разбира се - опира и до други фактори, за да заминат да играят в чужбина. Но тези момчета са страхотно поколение.
Момчетата, които останаха в ЦСКА, тази година тренираха много усилено, играха в мъжкото първенство, натрупаха много опит покрай по-големите в отбора.
Аз съм много щастлив, когато момчетата, заминали за чужбина, се връщат. Заедно сме, а това мотивира и по-малките в отбора, от набори 2007 и 2008. Хубаво е, че традицията продължава. Защото пък тези момчета тогава виждаха как излезлите в чужбина момчета се връщат да тренират с ЦСКА. Приемствеността продължава и няма по-хубаво от това", споделя Кирил Ходулов.
“Това, че момчетата се връщат в ЦСКА, е много приятен момент. Познаваме се от много малки, всички сме започнали на по 5-6 години, заедно сме от дълго време. Когато се върнат, все едно се събираш със стари приятели. На всичкото отгоре всички заедно правим нещо, което много обичаме и което ни е страст”, разказва вратарят на ЦСКА Калоян Стоянов, който вече е титуляр дори в националния отбор до 20 г.
"Много приятно е да видиш колко са израснали реално. Докато играя тук и виждам едно ниво на хокей, когато се върнат, виждам съвсем различно ниво от онова, което съм видял от тях миналата година, когато пак са се върнали тук, спрямо българското първенство. Топли ми душата”, допълва той.
“Изчаквам да завърша училище, след което да замина да играя в чужбина. Не мога да прогнозирам как ще се развият нещата след това, но имам амбицията да се развивам до най-високото според възможностите ми ниво”, казва той. Дали у него живее искрицата надежда един ден в Националната хокейна лига след имащия български корени Александър Георгиев да играе и вратар, срещу чието име да стои знамето на България, Калоян отговаря: “В най-смелите ми мечти - да”.
“Много ме радва, че мога да видя с очите си и да усетя тази създадена традиция момчетата, излезли да играят в чужбина, да се прибират отново тук, да сме отново заедно. Имаме много да си говорим - как е в чужбина, какво се е случвало тук, в България. Те ни разказват нови неща, които са научили навън. Могат
да ме научат
мен, а аз от
своя страна да
предам нататък
и да науча другите момчета, с които тренираме”, казва Калин Георгиев.
“Като семейство се израства по-лесно. С удоволствие и аз бих отишъл впоследствие в чужбина, ако ми се отвори такава възможност. А ще е истинска чест заедно с това наше семейство да вляза и аз в националния отбор и да продължим да израстваме заедно и там”, допълва той.
“Хокеят за мен е всичко. Всъщност се стремя да отдавам еднаква значимост и на хокея, и на училището, но бих казал, че спортът все пак има преимущество и е малко по-важен”, казва още Калин Георгиев.
“ЦСКА е второто ми семейство, в този отбор съм от 5-годишен. Чувствам се себе си, когато съм на леда, в ЦСКА, с другите момчета от семейството. Хокеят като цяло е част от моето ежедневие”, споделя Алекс Иванов.
“Когато Денис, Стефан и Александър се върнат, съм много радостен, защото имам възможността да играя срещу тях, да видя много от онова, което са научили те, и самият аз да науча нещо. Получавам и допълнителна мотивация да ги настигна. Възможността да се изправя срещу по-силни момчета, срещу по-голяма конкуренция е много полезна за мен”, допълва Алекс. И изразява надежда и той да има възможността да играе с тези и другите заслужили момчета със знамето на България върху гърдите си.
“Винаги е страхотно, когато се върнеш. Връщаш се при своето семейство. Това са момчетата, с които си играл като малък. Идват и други момчета, играещи в чужбина, събираме се, тренираме. Тренировките протичат по по-различен начин, защото момчетата, които са останали тук, тренират по-усилено, те се опитват да правят неща, които ние правим. Има повече темпо в тренировките, те се стараят повече, имат по-голяма мотивация”, казва играещият в Чехия Денис Пейчев.
“През тези три години се промених много - видях много мачове, много добри, различни треньори. Но
ходиш, където
ходиш, твоят
отбор винаги
си остава
твоят отбор
Това е ЦСКА”, добавя Денис.
“Когато се прибера в ЦСКА, имам подкрепа от всички - всеки гледа да помогне на другия. Всички сме едно - един за всички, всички за един", казва Стефан Пиротски.
“Научих много в годините в чужбина. Научих, че нищо не става лесно. Трябва да тренираш повече от другите, винаги трябва да си повече от тях, минимум два пъти повече”, допълва играещият в Унгария български талант. И не крие амбициите си: “Мисля да стигна най-високото ниво в хокея”.
“Искам да успея в хокея, да стигна до професионално ниво. Но колкото и да е добър хокеят в Щатите, колкото и да е от друго измерение, когато се върна тук, просто няма по-хубаво чувство от това да играя с момчетата, с които съм израснал”, казва играещият от една година в “Колорадо Рампейдж” Александър Стаменов.
“В Щатите, макар и само за един сезон, научих адски много. Научих системи, тактики, научих се да пързалям по-добре. Въобще - виждам играта по коренно различен начин. Имам представа какво се случва на леда. Имам мечти, но не и нереални амбиции за бързо постигане, защото знам колко много работа ме чака и колко е дълъг пътят”, допълни защитникът на “Колорадо”.
На въпрос с намигване дали е забелязал приятелите му от ЦСКА да го гледат по-различно, откакто е “американец”, първо вместо него отговаря Алекс Иванов: “Не. Той винаги си е един от нас. Винаги сме едно”. “Чувствам се адски щастлив. Тук е семейството ми, както казват момчетата”, потвърждава Александър Стаменов.
Питам шестте момчета какво биха искали да се чуе най-силно от този разговор. А първите два отговора са: “Че наистина сме семейство”, “Че има страхотен треньор, който работи за създаването на това семейство”. И пращат разговора в посока “благодарност към треньора”.
“Той ни е като бащата на семейството”, казва Денис.
“Щях да се отказвам, но именно той ме върна”, допълва го Стефан
“Ако не беше той, нямаше да съм в Америка. Ако не ми даваше да тренирам с мъжкия отбор, ако не ми беше показал пътя”, продължава Александър Стаменов. Всъщност по-рано той играе в НСА. “Тренер Ходулов ме извика да помогна на отбора на един турнир в Словакия. Дисциплината, сплотеността на отбора ме грабнаха. Видях нещо съвсем различно, наистина като семейство. Това буквално ме грабна и се преместих в ЦСКА”, допълва той.
“Със Стефан заминахме по-рано двамата заедно за чужбина. Тренерът ни подготвяше много. Отделно от общите тренировки, винаги отделя време за личното ни израстване, правили сме индивидуални тренировки, занимавал се е с нас на леда, обяснявал ни е. Когато на леда е отбор от 20 души, не може да обърнеш внимание на всеки индивидуално. Но за него треньорството не е просто в рамките на тренировката, затова ни е като баща на хокейното ни семейство. И не е специално отношение към едни или други играчи - това е подходът му към всички”, обобщава Денис.
Учудващо или не, но млади български спортисти са спечелени от треньора си и заради дисциплината.
Именно тя и уважението са в основата на семейството, за което се разказва в тази история. Но всъщност тези момчета са орисани да продължават заедно, повече от половината им живот дотук са заедно.
Като малки се
събират в двора
на 81-о училище
в “Младост” и
играят с ролери
“Слагахме една врата, чупехме стикове, често играехме по 8 часа”, спомнят си го като днес. В онези времена с ролерите - в игрите в училищния двор се включват и родители. Сякаш от малки тези момчета са усетили, че хокеят може да бъде семейство. А че и на практика е такова, доказателство намират в онези четири букви и всичко, което се крие зад тях - ЦСКА.
