- Александър Стаменов сега е в “Колорадо Рампейдж”
- Знае, че няма бърз път до мечтата НХЛ - готов е да върви напред със спорт и учение
Алекс в страната на неограничените възможности. Едно българско момче преследва голямата си хокейна мечта в САЩ. Но не - това не е история за търсенето на лесния, бързия успех. Това е история за талант, трудолюбие и любов. Любов към хокея. История за реализма, който може с пълна сила да се крие в съзнанието на 17-годишно момче, убедено, че трябва да извърви много дълъг път, за да се доближи до мечтата си. А ако е достатъчно добър, да я прегърне. Това е историята на Александър Стаменов.
Роден на 31 януари 2006 г. Първо вперил поглед във футболната топка, но влюбил се в хокейната шайба, стика и леда. Да, с помощ от съдбата (и от баща си), но влюбил се от пръв поглед и за цял живот.
“Бях на 5, когато приятели на баща ми му предложили да отида на тренировка по хокей на лед. Микулаш Фурнаджиев, който до ден днешен ми точи кънките, и Калин Цанев казали на баща ми да ме заведе на тренировка на “Червена звезда” в Зимния дворец - да видя какво е хокей, да видя дали ще ми хареса. Лично аз тогава много исках да тренирам футбол, но баща ми беше твърдо против. Отидох на хокей на лед.
Въобще не исках
да вляза на
леда,
защото бях много скептичен към спорта. Баща ми ми обеща една играчка, ако стигна от единия край на леда до другия, без да се подпирам. Това беше първият ми реален спомен - как отидох да края. А вечерта, когато отидохме при баба ми, си получих новата играчка”, разказва с усмивка Александър Стаменов.
“Но истината е, че когато стигнах до края на мантинелата, бях забравил за играчката. Мислех си само колко е забавно. Гледах как другите деца, които вече можеха да пързалят, бутат треньора - забавляваха се, играеха някаква игра на леда. Исках да се включа, но не можех да пързалям. Както преди това бях скептичен, така буквално от пръв поглед се влюбих в хокея”, допълва той.
Тренира в “Червена звезда”, докато клубът не прекратява дейността на детската си школа. Мести се в НСА. Докато не идва следващият важен момент по пътя му. Треньорът на ЦСКА Кирил Ходулов го кани да играе за “червените” на международен турнир в Словакия. “Дисциплината, сплотеността на отбора ме грабнаха. Видях нещо съвсем различно, атмосфера като в семейство. Това буквално ме грабна и се преместих в ЦСКА”, разказва Алекс.
Стаменов започва да се развива сериозно и да изпъква. А мозайката от събития и (не)случайни срещи започва да се нарежда.
Младежът вече е готов да бъде “хвърлен” при мъжете. “Тренер Ходулов ме покани да играя за мъжкия отбор на ЦСКА. Тренирах с тях, което ми помогна много. Дойде световното първенство до 20 г. Треньор на нашия национален отбор е американецът Дерек Айслер. Той видя, че имам потенциал. Хареса ме, каза да продължавам да работя здраво, похвали тренер Ходулов и му благодари.
Три месеца по-късно дойде световното първенство да 18 г. Тренер Айслер видя колко съм напреднал за това време от тренировки с мъжкия отбор на ЦСКА. Тогава ме пита дали искам да играя извън България. Разбира се, че исках. И той ми предложи да играя за “Колорадо Рампейдж” в Щатите.
Изпратиха видеа на треньорите, те ме харесаха. Последваха месеци в административни неща, много работа имаше, докато всичко се случи, но всичко си заслужаваше. В началото на август 2022 г. заминах за Америка”, описва Алекс хокейното си пътуване в 11-те години от стъпването на леда до прелитането на океана заради любимия спорт.
Би било лесно и много хубаво още след дебютния му сезон в “Колорадо” да започнем да говорим за онази голяма мечта - Националната хокейна лига, за лигата на необикновените в хокея. Но Алекс изненадва и със зрялост. Знае, че лесно няма. Няма нужда и от заблуди. А от много работа. Начертал е пред себе си не “бърз”, а “достатъчен, па макар и дълъг” път. И ако го е извървял правилно - да се доближи колкото си е заслужил до мечтата.
“Първо искам две години да играя там - до 18 г. След това евентуално да играя в Северноамериканската лига, Дивизия 1 до 20 г., която е една от най-добрите лиги в Щатите. След това евентуално Дивизия 1 колежански хокей. Искам да си продължа и образованието, и хокея на доста високо ниво. И вече след това - професионален хокей. Но да сме живи и здрави. И ако съм го заслужил, ще стигна дотам”, казва Стаменов.
Вече има предложения да играе в Северноамериканската хокейна лига до 20 г., но смята, че не трябва да прескача стъпала по стълбицата на развитието си: "Много 16-годишни, които получават предложения, отивайки там, не получават достатъчно време на леда, тъй като са малки. Предпочитам да изиграя още две години до 18 под ръководството на Брет Кларк, който е треньор на отбора ни до 18. Той е играл 14 години в НХЛ. Много добър треньор e. Отборът ни до 18 г. ще играе сред четирите най-добри отбора в щатите, което е много сериозно постижение. Искам да тренирам под ръководството на този човек и да следвам пътя си."
В Колорадо е израснал много. Но и е осъзнал колко много още му трябва. “За тази една година в САЩ видях адски много хокей, но и видях колко много трябва да усъвършенствам. Научих много неща - повечето бяха нови за мен. Тепърва трябва да ги овладявам до перфекционизъм и да ги превръщам в рутина и инстинкт, а не да се налага да ги мисля, за да ги правя”, споделя Александър.
“Смятам, че трябва да работя доста върху детайли от играта. Да поработя доста върху психиката, да съумявам по-лесно да се справям с напрежението. Извън леда - да се старая и училището да върви много добре.
Да вляза в хубав колеж
със стипендия и да мога
да играя хокей на високо ниво”,
допълва той.
Очевидно е, че не му е достатъчно да се развива като спортист: “Първо е хокеят, но образованието е веднага след него в приоритетите ми”.
"Уча по българската програма на американско училище. Учех хибридно, което ми позволяваше и да ходя на тренировки, и да си поддържам образованието. Ходех присъствено два дни в седмицата, а през останалото време пишех домашни онлайн", разказва той
Всъщност Алекс се вписва отлично в разбирането за хокея в САЩ, в лайтмотива при изграждането на играчи на топниво там: “Няма как да си добър хокеист, без да си добър гражданин”.
Всяка седмица от училището дават информация в хокейния клуб как се справят състезателите извън леда. Резултатите там не са с оценки, а се измерват в проценти.
Ако имаш под 70%
на даден предмет,
изобщо не влизаш на леда
На пързалката има и учебна зала. И ако не си се справил добре в училище, забравяш за леда и хокея и влизаш в залата на пързалката.
Вече ви е ясно, че Алекс ще работи успоредно със спорта да става и по-добър човек. Но какъв хокеист е той? “Играя защитник, ляв защитник. Обичам много да държа шайбата, да помагам на нашите нападатели, да им помагам, да изнасям атаката, въобще аз да водя играта, да я контролирам. А също така - да направя всичко и за вратаря си. Слагам си тялото пред шайбата, боря се тя да стои далече от вратата ни и да стига до вратата на съперника”, отвръща Стаменов.
“Като малък винаги исках да съм като Овечкин, исках да съм голаджия. Но когато повече осъзнах каква ми е ролята като играч - като защитник, като плеймейкър, любимците ми вече бяха хокеисти с такива функции. Такива в момента са
Кейл Макар от “Колорадо Авеланш” и
Ерик Карлсон от “Сан Хосе Шаркс”,
които са двама изключителни защитници, състезатели, които сега са на върха на Националната хокейна лига като защитници. Пускам си техни мачове, гледам как играят и се опитвам да разпознавам действията им, да се опитвам да играя като тях”, разказва той.
Разбира се, откривал е и в България хокеисти, които го мотивират: “Сред примерите ми, когато започнах да израствам, беше Иван Ходулов. Той ме вдъхновяваше много, когато го гледах като малък. Спомням си едно световно първенство. Видях го как играе и питах баща ми: “Кой е този?” Каза ми: “Това е Иван Ходулов, синът на Кирил Ходулов”. Бях много впечатлен. Гледах го и си казвах: “Искам да съм на топниво като него”. Впоследствие, като се оказах в един отбор с него, когато имах възможност да тренираме заедно с него, разбирам какво е нужно, за да се развивам и да бъда като него. Той е един от главните ми мотиватори и ментори.”
Всъщност уроци по мотивация и дисциплина взема още от малък от баща си, когато се научава да кара ски - друго любимо занимание и до днес. Но по-важни си остават изградените качества от характера.
В Колорадо живее в приемно семейство.Целта е всички спортисти да се развиват в семейна среда, вместо да живеят на общежитие. “Момчета, които идват от други щати, също живеят в приемни семейства. Хората, с които живея, са страхотни. Приемният баща доскоро беше полковник в НОРАД (б.а. - Северноамериканското военновъздушно-космическо командване). Сега се пенсионира и ще започва друга работа. Майката е мениджър на пързалката на отбора. Имат три деца. Големият играе до 18 г. в моя отбор, догодина ще заминава да играе до 20 г. Дъщерята е фигуристка. Малкият син не се занимава със спорт, но е изключително момче, много умно”, разказва Александър.
"В самото семейство не бяха чували за България, но покрай спорта си ни знаят. Някои от фигуристките знаеха. Главната треньорка на фигуристките беше идвала десет години поред в България за състезания.
“Разказах на приемното ми семейство за страната ни, за живота, за хората. Разказах им колко е красива България. Показвах им много снимки. Всъщност в Колорадо е подобно - имат голяма планина до града. Разликата е, че там всичко е по-разделено. И понеже е по-нависоко, нямат толкова широколистни дървета, няма зелена трева. Полупустиня е. В семейството определено харесаха красотите на България”, продължава Стаменов.
Провел е и българска кулинарна “тренировки” в американското си приемно семейство. “Опитаха да ми направят боб чорба. Е, не им се получи съвсем”, казва с широка усмивка Алекс. “Но мусаката и баницата наистина ги направиха отлично. Много им хареса и на тях. Бяхме направили три тави мусака и за две вечери си отидоха”, допълва талантливият български хокеист.
Опитвам леко да го провокирам с въпрос, прескачайки пак по-скоро в сферата на мечтите. “Представи си, че израстеш сериозно в следващите години и получиш предложение да играеш не просто на високо клубно ниво, но и в национален отбор, където хокеят е на много по-високо ниво. Ако от това зависи бъдещето ти на професионално клубно ниво, ще приемеш ли?”
“Не. За мен българският герб
е нещото, което не мога да
изоставя никога,
каквото и да се случи. За мен винаги е удоволствие да сложа българския герб на гърдите си, да слушам химна преди всеки мач. Дори някой ден да получа американско гражданство и да ме поканят да играя за национален отбор на САЩ, аз никога не бих сложил чужд флаг вместо българския”, отговаря Александър.
Толкова много реализъм има в преследването на мечтата, че замалко да не остане време за въпроса за мечтата: След Александър Георгиев ще има ли друг Александър - не просто с български корени, а с българското знаме срещу името му, в НХЛ?
“Надявам се. Силно се надявам. Мисля, че е съвсем възможно, но дотогава има доста време. Остава ми да свърша много работа. Много тренировки. И вяра”, отговаря Стаменов.
Сам пожелава да каже няколко пъти “благодаря” на хората, които най-много вярват в него. “Благодаря на моите родители, че предприеха този риск да замина в Америка. Благодаря им за всички средства, които изразходиха за моето развитие, за самото мое пътуване до Щатите. Специално благодаря на майка ми, понеже тя много трудно се убеди да отида в Америка, но все пак се престраши и се съгласи. С баща ми беше друго. Като му казах, вика: “Хайде, тръгвай”. (Смее се.) На майка ми ѝ трябваше повече време да се убеди, че това е правилното. Искам да благодаря на тренер Кирил Ходулов за подготовката. На тренер Иван Ходулов - също. На Дерек Айслер - за свързването ми с Щатите, за това реално да имам тази възможност”, казва Александър Стаменов.
Сега той е вперил поглед в развитието си сред най-добрите. В работата, водеща към възможността да играе с най-добрите. Но дали поне веднъж не му е минала през главата мисълта, че трябва да обвини онази играчка от баща му, която го е тикнала към хокея вместо към футбола?
Отговорът казва всичко: “Никога не съм съжалявал, че избрах хокея като моя спорт. Мога да стоя по цял ден на леда, да тренирам по цял ден. И всеки ден ще е най-хубавият ден в живота ми!”
