Втората част от интервюто с легендарния Красимир Балъков по повод 20 г. от бенефиса му е посветена на пътя му като футболист.
- Да се върнем към началото - “Етър”. Как тръгнахте във футбола и как се пробива в тази доказана школа, която после вкара 4-5 човека в националния отбор?
- В днешно време се казва, че ако видиш едно момче на 14-15 г. с талант, това не означава, че ще стане футболист. Трябва да се изчака да мине пубертета, да стане на 17-18, да се види тогава дали се развива по същия начин.
Аз от 10-годишна възраст, а също Трифон Иванов, Илиян Киряков, Цанко Цветанов, всички сме тръгнали от малки по футболния път. Минали сме през спортно училище. Заедно тренираме, заедно учим. С един треньор или максимум двама сме минали през всички възрасти, целия цикъл.
Преминахме през всички национални гарнитури и стигнахме до мъжкия отбор. Сега това не е възможно. Цялата динамика в изграждането на футболистите се измени - оформянето им като такива, поддържането, развитието.
Много стигат до някакво ниво на 16 г. и изчезват, други обратното. Трети въобще не пробиват. Нещо се къса в самата нишка. Както аз от 10-годишен вървя по футболния път и вдигам нивото си, играх в чужбина, с националния отбор съм имал успехи. Сега по този начин не се градят играчи в България. Промениха се и условията за работа.
Едно време на Запад имаха по-добри терени, но в другите компоненти нямаха кой знае какво повече. В традиционните за футбола ни градове винаги имаше треньори, емблематични треньори, които правят футболисти от до. И оттам го поема вече мъжкият тим.
Сега всичко се разлива.
Въртят треньори по различните възрасти, така не се поема по една линия и нещата не вървят. Аз съм пристигал на тренировка час, та и два по-рано. Нямал ли съм ангажимент да уча, отивам.
Обличал съм какво ли не. Навън пече, а аз съм с пуловер, защото съм нямал друго. Обаче желанието да съм там, да бия във вратата, да загрея - винаги го е имало.
- Беше ли катаклизмът голям при преминаването в “Спортинг” (Лисабон)? Случи се през 1990 г. - смяна на държава, смяна на система.
- Не, тогава установих, че имаме близък манталитет. Само разстоянието бе проблем. В Португалия дълги години е имало диктатура при Салазар. Та също като при нас по време на комунизма не са смеели да говорят за някои неща. Но все пак те се бяха отворили по-рано от нас и това си личеше.
Първите 2-3 седмици ми беше малко тежко, защото за първи път излизаш в чужбина, и то на другия край на Европа. Благодарен съм до ден днешен на треньора Трендафил Терзийски, който работеше тогава там, че ме пое и бързо ме вкара в ситуацията.
- Как свикнахте с Германия след трансфера в “Щутгарт”?
- Определено имаше разлика. В Португалия всичко е по-лежерно, няма някакви строги правила за футболистите, когато идват на тренировка или си тръгват. Те са тотално обгрижени. Галят те с перце, а ти трябва да даваш всичко от себе си.
В Германия вариантът е друг. Има строг ред и правила и те трябва да се спазват, а и да даваш всичко от себе си. Различен манталитет. Първия месец имах леки проблеми. Благодарение на Джоване Елбер и Фреди Бобич, с които се разбирах на португалски и сръбски, успях бързо да вляза в час. Всичко си дойде на мястото.
Иначе още първата седмица след тренировка си хвърлих на пода в съблекалнята екипа и бутонките. Връщам се следобед, те си седят там. Джоване ми вика: “Бала, тук не е Португалия.” Обясни ми, че трябва да си измия сам бутонките, да ги закача на специално място да изсъхнат. Дрехите пък се пъхат в торба.
Имаше един домакин, типичен германец. Не както у нас си представяме да ти бъде слуга. Работи, но изисква от теб да спазваш правилата. Ако не, прави една физиономия и те подминава. Разбрах, че трябва да го спечеля по някакъв начин. На втория ден след тренировката съм сложил измитите бутонки където трябва, а мокрият екип съм пъхнал в торбата сгънат.
Това беше забелязано от домакина, който прояви типичен германски хумор. По принцип за втората тренировка екипът стои в един шкаф, всеки си има място. Вземаш оттам дрехите и вече в съблекалнята се преобличаш. Отивам аз и гледам, че моя екип го няма.
Ядосах се, всичко бях направил както трябва. Отивам да потърся домакина и минавайки през съблекалнята, гледам, че той ми оставил нещата на моето място. Демек искаше да покаже, че му харесва това, което бях направил. Скоро станахме приятели и можех да си позволя някои неща, но трябваше време.
- Никога не сте се славили, като конфликтна личност. С треньора Ралф Рангник, който наскоро дори бе мениджър на “Манчестър Юнайтед”, обаче явно не мелехте в “Щутгарт”. Каква бе причината?
- Не е бил само Ралф Рангник, но искам да подчертая, че с всички треньори, с които някога съм имал конфликт, съм в отлични отношения. Това са били моментни ситуации.
Такава бе ситуацията и с Карлош Кейрош в “Спортинг”, с когото ситуацията дори бе още по-сериозна. В един момент започна да ме пуска да играя като дясно крило, а Луиш Фиго - в центъра. Нарочно го правеше и по време на мач ни обръщаше.
Знаехме, че това ще се случи, но положението започна да дразни. Наистина не бих се определил като конфликтна личност, но в един момент ми писна. Отидох при треньора и казах: “Г-н Кейрош, вдясно не е моята позиция, ако искате да ме слагате пак там, по добре ме оставете на пейката.” “Добре, изслушах те”, беше отговорът му.
Играем вкъщи със “Салгейрош”, посредствен отбор по принцип. Гледам състава, няма ме вътре. Звездата - на пейката. Викам си - попаднах на треньор. Господ обаче гледа. “Салгейрош” направиха здраво “катеначо” отзад. Наближава 70-ата мин и е 0:0, а ни беше важно да бием. Публиката още преди това започна да скандира моето име. Колкото повече го правеше, треньорът толкова повече пускаше други да загряват. Аз стоя на пейката.
В един момент ми каза да загрявам. 5 минути след това ме вика и казва: “Слушай сега, от теб искам да ходиш да търсиш топката, да е вземаш от централните защитници и да я изнасяш.” Иска да съм по-далече от вратата на противника, където на мен ми е силата.
Викам си на акъла: “Ти ме пусни, пък ще видим къде ще съм аз.” Влизам на терена. Започнах да изпълнявам указанията, но вече нямаше много време. Към края след едно центриране топката дойде пред наказателното поле и аз я пратих през хората във вратата за 1:0. Така свърши мачът.
Обзе ме такава еуфория. Адреналинът ми влезе в главата. Помислих си, че 100 процента ще направя някоя глупост. Моят мениджър Душан Буковац знаеше, че няма да играя, и бе дошъл да ме чака, за да не направя простотия. Така и стана.
Окъпах се по най-бързия начин и без да бъда определен да ходя на пресконференция, минах покрай моя мениджър, който напразно се опита да ме спре, и бум - влизам в залата при медиите. Там ме гледат странно, тъй като не ме очакват.
Казах на репортерите да извикат, ако има други отвън, да ги викнат, защото ще дам пресконференция. Веднага ме лапнаха като топъл хляб. Те са наясно, че нещо се е случило, след като съм оставен резерва.
Казах им: “Вижте сега, има 2 варианта. Или Карлош Кейрош си тръгва, или аз си тръгвам.
Нямам психологически възможност и потенциал да играя при този треньор.” Почнаха да ме разпитват за причините. Обяснявам, няма кой да ме спре. Типично по младежки нареждам. Без да се замисля изобщо за последствията.
Някой беше информирал Кейрош. Влиза той за пресконференция, гробна тишина.Той попитал какво се е случило, да не е умрял някой. Един репортер му обяснил, че съм наприказвал едни… Кейрош е много интелигентен човек.
Казал: “На Балъков работата му е да играе и да вкарва голове, а не да дава пресконференция. Всички идват на стадиона и плащат билети, за да може да му плащаме заплатата.”
Отидохме при президента на “Спортинг” Соуза Синтра. Аз, където и да съм бил, президентите винаги много са ме обичали. Човекът каза да се разберем помежду си, защото сме му много важни. Кейрош бе категоричен, че няма какво да се разбираме. Той е треньорът и той решава кой къде да играе.
Съгласих се, за да потушим огъня. Знаеше се, че Кейрош ще отива в Америка като главен мениджър на местната лига при много добри условия. На негово място дойде Боби Робсън, лека му пръст.
Година или 2 по-късно се видяхме в Ню Йорк с Кейрош. Обсъдихме случилото се. Той ми каза, че също има вина. Аз обаче бях категоричен, че грешката е моя, защото нямам право да реагирам така на треньорско решение, а камо ли да приказвам после такива глупости.
Обясних обаче, че съм бил много афектиран. Стиснахме си ръцете. Даже Кейрош, когато беше помощник на Алекс Фергюсън в “Манчестър Юнайтед”, потърси моето мнение при трансфера на Димитър Бербатов. Два пъти ми се обаждаше, искаше да помогна. Каквото можах, направих. Та имам много добри отношения с Кейрош.
- Какво се случи с Ралф Рангник?
- Конфликтът с него бе по друга причина - не за позиция. При разговор ми каза, че съм на еди-колко си години, а противникът се фиксира върху мен. Тогава мен ме пазиха винаги персонално. Такава бе практиката - на най-важните фигури в другия отбор да се слага пазач.
“Като играем срещу големите отбори, няма проблем. Но при мачове с по-малките те те хващат персонално и се затварят. Така че понякога срещу по-малките отбори може да не започваш мачовете”, ми обясни Рангник. Бях сащисан.
“На мен ми плащат, за да играя във всички мачове. Ти си треньорът, ти носиш отговорност, ако не играя”, бе отговорът ми. Той да ме подготвил, за това сме говорили. При Рангник се превърна и в практика, дойде ли 65-ата мин, ме сменяше. Аз си знаех, че на таблото ще светне номер 10 и трябваше да излизам. Закон.
Искаше да ми покаже, че съм на години и не мога да правя това, което другите вършат - да бягам между линиите и т.н. Не знаех защо, но нещо му скърцах в спиците. По-късно разбрах - просто такъв му беше моделът на работа. Затова му викаха професор Рангник.
Той е един от най добре организираните и компетентни в тактическо отношение треньори. Следваше неотклонно своята схема и ако не пасваш, става много сложно за теб.
Аз нямаше как да се променя вече на тази възраст, за съжаление. Стигало се е и до глоби.
Играем у дома срещу “Мюнхен 1860” на Даниел Боримиров. Резултатът е 2:2 и той пак ме сменя. Не издържах.
Започнах да ругая. Камерата ми хвана думите и на базата на това ме глобиха. Получих последно предупреждение, че мога да бъда изгонен. Което нямаше как да стане, но ме заплашиха.
Напрежението определено растеше. При поредна смяна на един мач в яда си леко скъсах своята фланелка. Заради това Рангник ме разжалва като капитан. Сякаш подлагаше на изпитание нервите ми и по този начин ме провокираше да направя някоя глупост.
Направих, но не от калибъра на тази в Лисабон. Та това са двата казуса, които са ме изкарвали извън баланс в кариерата. В живота неминуемо се стига до подобни ситуации. Сега от позицията си на треньор напълно разбирам и Рангник. Той има философия, която иска да пренесе на терена и това е негов приоритет.
В последната част от интервюто Балъков говори за националния отбор и успеха му в САЩ през 1994 г., както и за отношенията си с Христо Стоичков и за пътя си като треньор.
