Мария Петрова: Кичех се с медалите на братовчед си пред огледалото и си представях, че съм шампионка. Сбъдна се!

https://www.24chasa.bg/sport/article/4348828 www.24chasa.bg

Мария Петрова е родена на 13 ноември 1975 г. в Пловдив. Трикратна абсолютна световна шампионка по художествена гимнастика в три поредни години - постижение, с което е вписана в книгата на “Гинес” заедно с единствената друга в света, която го е постигнала - Мария Гигова. През 2006-а двете българки са избрани и в топ 10 в историята на цялата гимнастика. Мария Петрова е най-титулуваната българска художествена гимнастичка - освен трите абсолютни световни титли и един сребърен медал в многобоя има още 5 златни, 7 сребърни и 3 бронзови медала от световни първенства, двукратна абсолютна европейска шампионка и носителка на сребро и бронз от еврофинали. На универсиадата в Япония през 1995-а завоюва първо място в многобоя и още 4 златни медала на въже, топка, бухалки и лента. 5-а е в многобоя на олимпиадите в Барселона и Атланта. След спортната си кариера не спира да се развива - става международен съдия, вицепрезидент на техническия комитет по художествена гимнастика на европейския съюз и вицепрезидент на българската федерация.

Представяме ви жената, която обича да лети и да преоткрива нови светове, 24-каратовата Мария Петрова, в шампионска изповед пред “24 часа”.

- Мария, какво е да си абсолютен световен шампион по художествена гимнастика? Само човек, който го е постигнал, може да го опише, а новите шампионки от ансамбъла ни едва ли още са го осъзнали...

- Доказателство за твоите качества. Стъпваш на по-високо ниво в живота. Някои врати са по-отворени за теб. Други пък се отварят по-трудно. Но световната титла е връх, отлично стъпало за старт на живота след спортната кариера. Защото ние сме гимнастички и спираме рано със спорта - някои стават световни шампионки, други не успяват. Но шампионките са извоювали новия старт от друго ниво.

- 18-ият ви рожден ден ли е най-незабравим? Бихте ли описали седмицата, преди да навършите пълнолетие, когато се провежда паметното за вас световно първенство в Аликанте? Знаехте ли на кой свят се намирате, когато изпреварихте Екатерина Серебрянская с две десети и станахте абсолютна световна шампионка за първи път?

- Нито съм имала изпращане за абитуриентски бал, нито бал. Повечето ми рождени дни са преминавали по състезания. Ако някой се е сетил да ми подари цвете - и това е. Честно - рождените си дни изобщо не ги помня до 21-годишна, когато се отказах от гимнастиката. Но тренировките и състезанията помня отлично. Аликанте беше началото. Беше страхотно. Слушайки българския химн на стълбичката, изобщо не знаех какво се случва. Когато се върнахме в България и видях радостта в очите на хората, тогава разбрах, че сме направили нещо голямо. Тогава пак имахме период на затишие без успехи в гимнастиката. И през 1993-а станахме и отборно първи, и аз - в многобоя. Така на думи може би звучи лесно, но зад световната титла стоят усилия, упоритост и пълна отдаденост. Особено за да се задържиш на върха. Светът и хората в днешно време са адски забързани. Искат всичко да стане бързо - бърза консумация, бързи скорости, бързи успехи. А всичко изисква да мине по пътя си - усилия, тренировки, целенасоченост. И да стигнеш връх, на който да се задържиш по-дълго време, а не да се качиш на връх, на който да танцуваш само едно лято.

- Какво помните най-ярко от 1993-а – химна, сълзите, феновете, думите на някого?

- Помня, че не можех да изляза от залата. Ето това вече е усещане, че си звезда. Залата беше претъпкана. Феновете скандираха “България” и моето име.

Трябваше да изляза от

залата с бодигардове.

И си казах: уау, ама

вярно се случва

нещо сериозно

Давах автографи. На официалната вечеря отношението вече беше съвсем друго. Страхотно е да бъдеш световен шампион! След това и във Франция не можех да изляза от залите...

- Когато спечелихте в многобоя и през 1994-а в Париж, изпреварвайки Зарипова и Лукяненко с 50 стотни, вече осъзнахте ли, че сте най-добрата?

- Чак сега разбирам колко е било трудно за този, който отговаря за другата част на нашия спорт - треньори, съдии, ръководство. Да направят така, че да те задържат извън тези реалности, които се случват. За да си абстрахиран от всякакви негативи и да дадеш най-доброто. Аз тогава исках толкова много да изиграя съчетанията си и знаех, че съм супердобра. Исках да забавлявам хората и да им покажа колко съм страхотна. Бях сигурна, че ще стана първа, втора мисъл нямаше. А всъщност борбата е била много жестока. Вероятно не съм обръщала внимание, защото с моите конкурентки бяхме приятелки. Винаги се събирахме по стаите - преди и след състезанията. И не съм усещала трудността, която може би е била по съдийските маси.

- Коя беше най-добрата ви приятелка от конкурентките?

- Зарипова. С нея ядяхме сладоледи.

- А какво беше чувството във Виена през 1995-а, когато разделихте златото със Серебрянская, станахте абсолютна световна шампионка за трета година поред и стигнахте Мария Гигова?

- Личната ми цел не беше да стигна нечии успехи или да бъда записана в нечии книги. Тогава не ми вярваха. Имах проблеми с треньори. И в пресата почнаха писания как имам гадже и въобще не мога да бъда приемана на сериозно. Та третата ми титла е най-изстрадана и най-желана, защото исках да докажа, че мога и могат да ми вярват.

- Да разбирам, че третата титла е по-скъпа от първата, тъй като едва ли не ви отписват, защото вече сте отдадена на връзката си с Боби Михайлов, а не на тренировките?

- Да. Аз съм такъв човек, че кажа ли нещо, го правя. Трудно го казвам. Но после няма кой да ме спре. Тогава всъщност той по-скоро ми помагаше, отколкото да ми вреди, защото беше спортист от голямо ниво. И когато съм му се обадила, за да мрънкам - примерно колко е ужасно на лагера в Америка, той казваше: “Ти си там, за да си свършиш работата. И това трябва да направиш. Свършваш го, заминаваш и това е.”

- Всъщност замисляли ли сте се с Боби кой е най-златният сезон на 1994 г. – лятото заради футболния триумф в САЩ, есента заради триумфа на грацията в Париж или зимата заради пламналата любов между вас?

- Никога не сме имали спорове кой е по-велик от другия. Аз тогава футбол не гледах много. Даже баща ми ме дразнеше като малка, защото като имаше футбол, всички мълчахме. Говоря за времето на 80-те. После - ако някой приятел ме заведе случайно. Естествено, през 1994-а след мача с Мексико и аз започнах да гледам световното. Аз се запознах с Борислав, приемайки го като нормален човек. Естествено, беше ми интересно какво си е мислил, като си е сложил кърпата на лицето преди дузпите с Мексико. Цар футбол си е цар футбол. Но кой е по-по-най няма - футболът е най-популярният спорт за мъже, а гимнастиката - за жени.

- Боби призна, че ви е видял за първи път в деня преди да ви запознаят, в статия в “24 часа” с две снимки – неговата и вашата, че ще ви награждават със “Спортен Икар”...

- Да, тогава снимката ми беше много смешна. Слагаха се едни малки снимки. Той изглеждаше по-добре от мен. Щом все пак е забелязал, че ще го награждават с гимнастичка, пак е нещо (Смее се.)

- Кой ви запозна в пловдивската дискотека през декември 1994-а?

- Той беше с приятели след победа с “Ботев”. Аз бях там с приятелки. Просто се запознахме и това е.

- На икарите след няколко дни се виждате пак и както казва той - оттогава сте заедно, но вие кога и къде го видяхте за първи път?

- Когато беше на вратата на “Левски”, докато баща ми гледаше мачове. Беше с жълта блузка. И

ако тогава някой ми

беше казал: “Това ще

е бъдещият ти мъж”,

никога нямаше

да повярвам

- Свърза ви вашият роден град Пловдив, но и спортът – разкажете за първите си спомени от тренировките по художествена гимнастика в “Тракия”...

- Просто съм имала качества за гимнастичка. Когато правеха изпити за малките възрасти - 6-7 години, аз винаги бях изваждана пред всички, без да минавам тестовете. Защото бях най-добра и нямаше нужда да ме изпитват. Когато пораснах, имах проблеми, защото не бях висока. Бях мъничка и ниска, а тогава се търсеха високи момичета. И не попадах в графата за национална състезателка. Баща ми, понеже си е с по-буен характер, се ядоса и ме заведе при Нешка. Поне да я попита: “Виж сега, това момиче става ли за гимнастичка, или да става ученичка?” Тогава Нешка ме прие. Но в детската градина ме харесаха по качествата. Треньорката, която дойде да ме гледа, приличаше на фея. Красива, с руси коси, със сини очи. Аз бях готова да направя каквото пожелае тя. Така попаднах в залата за художествена гимнастика. И оттогава почти не съм излизала от нея.

- Какво помните от първия си сблъсък с Нешка Робева или от някои по-големи конфронтации по-късно?

- Много често бяхме скарани, не си говорехме. Често спяхме в една стая в хотела, за да ме пази да не ям. И аз спях с гръб към нея, за да разбере, че съм сърдита. Нашият свят е много забавен и смешен, да. С Нешка сме имали много сблъсъци. И въпреки всичко в моментите, когато е трябвало да правим нови съчетания и да работим, сме били страхотен тандем.

- Нешка хващала ли ви е да ядете тайно?

- Пословично е, че гимнастичките не трябва да ядат. Истината е, че ние трябва да държим ниски килограми дълго време. А момичетата, когато минават през пубертета, напълняват, променят се. Това е моментът, в който трябва да покажеш, че си способна да стигнеш върхове. Най-вече да си слаба. Затова е толкова трудно на треньорите да се справят с нас и килограмите ни. Затова имаме уникални случки.

Аз съм била на едно

крайче луканка цял

ден. Едно момиче си

го намери в сака

по време на състезание. Леле, какво щастие - да имаш цяло парченце луканка, по-дебеличко, от крайчето. Но това ми помага и сега. Само човек, който не може да контролира себе си, не може да пази килограми и да поддържа външния си вид. Оценявам храната. Мога и да ям, мога и да не ям.

- Колко най-дълго сте гладували?

- Няма най-дълго, то е постоянно. Ядки по цяла седмица.

- Каква е най-голямата или пък най-интересната награда, която сте получавали след свой триумф?

- На първото ми световно първенство в Атина през 1991-а бях на 16 години. Дебютантка, най-малката в отбора. На това състезание не успях да стигна много напред в многобоя, защото изпуснах обръча извън терена. Тогава имаше много проблеми в българския отбор, имаше проблеми между Нешка и Мария. Тежко първенство. Но аз пък, дебютантката, получих първата десетка за цялото първенство. А преди мен играха толкова именити гимнастички - Тимошенко, Скалдина, Мила Маринова, Кристина Шекерова от българския отбор. Излизам, получавам десетка и

някакъв човек от

публиката ми поднесе

огромна икона на

Исус Христос

Човекът беше грък. Този жест ме направи наистина щастлива.

При третата ми световна титла нас ни награждават, а две български певици излязоха на терена и изпяха българска песен за мен. Както тази година за световното в Измир ние правихме екскурзия за наши фенове, така беше и тогава. И певиците Златка и Ирина Ставреви, фенове на гимнастиката, бяха във Виена. При награждаването те излязоха с български носии и

изпяха българска

песен в моя чест.

Това беше против

всякакви правила

и канони. А шеф на гимнастиката беше Юрий Титов. Как са се промъкнали в суматохата, помолили организаторите, те се съгласили... И въпреки че със Серебрянская заедно спечелихме златото в многобоя, те почетоха България.

- Коя е личността, от която сте чували най-запомнящите се думи – похвални или поучителни?

- Когато изпуснах обръча извън терена на първото си световно, Адриана Дунавска каза: “Слушай какво, всичките големи шампионки са минали по този път. Първото е провал, а след това тръгват нагоре.” Помня и думите на братовчед си. Като малка той все ми повтаряше: “Няма да се отказваш. Можеш! Ще стигнеш до върха!” Аз исках да се отказвам хиляди пъти. Повлия ми моята първа треньорка Наталия Муравенова, която ме научи да играя, да бъда артистична и да създавам образи. Но

Нешка пречупи

ината ми

Тя ме научи на дисциплина. Всъщност имам един ярък пример, който няма да забравя - видях колко е лесно да прескочиш ината си и своето его, за да постигнеш повече.

- Колко пъти и защо сте решавали да се откажете от спорта и какво ви е карало да се връщате?

- Безброй пъти. Животът на гимнастичката в националния отбор е адски монотонен, скучен и труден. Имало е случаи, в които не съм искала да заспя вечер, защото знам, че затворя ли очи, нощта ще мине бързо. И сутринта правя абсолютно едно и също. И така всеки ден, всеки ден... Понякога тялото ти не е готово да изпълни това, което е искал треньорът. Трябва да се настроиш, да го накараш. Повторения, повторения, повторения - до припадък. Отделно и учехме - в обедната почивка идваше учител по съответния предмет. Вечер трябваше да се готвиш и да напишеш домашното. Никак не беше лесно, за да поиска едно дете да се откаже.

Единия се върнах, защото Longines ми предложиха договор. За първи път се сключи договор с художествена гимнастичка. Беше чест за мен. Влязох в ролята на модел, беше ми забавно. Набързо забравих трудностите, тъй като се потопих в друг свят. Най-често съм се връщала, защото са ме карали да вярвам, че така ще спася отбора. Обичайно е така - “не можеш да се откажеш, България губи лицето си...”. И съм се връщала, тъй като съм обещавала.

- В крайна сметка приключвате с гимнастиката на 21 г. – мислили ли сте впоследствие, че сте могли да постигнете още?

- Аз бях толкова щастлива, че се отказвам, най-накрая успях! Но и толкова благодарна на всички, които ме убеждаваха да се връщам. Защото първото ми отказване беше след европейската ми титла през 1992 г. Казах си: “Аз вече съм абсолютна европейска шампионка, достигнах върха и мога спокойно да се откажа.”

Проблем ми беше

монотонността

Аз съм такава - обичам разнообразието, обичам да ми е интересно, аз съм любопитна, обичам да изучавам други светове. Ако ги нямаше тези хора - моето семейство, първата ми треньорка, Нешка, нямаше да ме има и такава. Защото аз след това станах световна вицешампионка в Брюксел през 1992-а. И от там се започна тепърва. Иначе аз нямаше да стана световна шампионка, представяте ли си? (Смее се.)

- Коя е гимнастичката, на която се възхищавате – българска или световна? Коя е №1 за всички времена във вашите очи?

- Канаева. Тя доказа, че е безапелационно първа. За времето си просто нямаше конкуренция. Кабаева също - тя придаде нов полъх на руската гимнастика. Даже първо тя, а после Канаева. От българските гимнастички - аз съм отраснала с тях, те са ми били пример за подражание. не успях да хвана времето на Мария Гигова и Илияна, за да ги гледам по телевизията. Но Анелия Раленкова, Диляна Георгиева, Лили Игнатова - те са ми били пример. Играехме си, правехме си състезания в залата. Всяка си представяше, че е някоя гимнастичка, давахме си медали. Мога да кажа, че

осъществих

мечтите си

Братовчед ми Цветан Георгиев беше състезател по гребане и имаше много медали, без да е достигал европейските и световните върхове на кану-каяк. Но аз си вадех медали от неговата кутия, седях на леглото пред огледалото и си представях, че съм някаква шампионка. И всъщност ми се случи.

- Какъв живот открихте след края на кариерата?

- Щастлива съм, че се развивам. Световните титли са само стъпало. Моят живот продължи и след това. Благодарна съм, че ми даде възможност да се развивам като човек и посоки. Завърших НСА, след малко почивка Мария Гигова ни покани - мен, Илияна, Лили, да бъдем вече в ръководството на гимнастиката. Станах национален съдия, след това международен, член на европейския комитет...

- Не се ли хвърлихте в щури удоволствия след златната монотонност? Знам, че сте искали да скачате с парашут, да летите...

- Всичко, което съм искала, го направих. Когато с Борислав живеехме в Англия, не можах да скоча, защото той тогава не ми разреши. Тогава исках да направя скайдайв. Сега вече тук два пъти съм летяла с парапланер от Витоша и веднъж от Сопот, страхотно е. Обичам да летя, да. Предпочитам да летя, отколкото да плувам. От мост никога не бих скочила с бънджи. Но скайдайв бих направила и не ме е страх въобще. В Дубай се учих на тренажор за задържане над въздушната струя - страхотно е. Такъв адреналин.

Естествено, аз

съм майка и

съпруга и трябва

да внимавам

Но ако човек иска нещо в този живот, трябва да го пробва.

- Как върви любовта между дъщеря ви Елинор и спорта? Да чакаме ли успехи в тениса или в друга област?

- Бъдещето ще покаже. Ние никога не сме я уговаряли, че искаме да стане голяма тенисистка. Тя просто иска да се занимава с тенис. Но аз съм щастлива, че имам дете като нея.

- Нищо че избяга от гимнастиката...

- Нищо, да. Исках да бъде по-елегантна, със стойка, защото гимнастиката наистина дава финес и грация. Нещо, което другите спортове не дават. Но изборът си е избор. А аз съм горда, че имам такова дете.

- Колко голям е успехът, че Мария Петрова и Мария Гигова са включени в топ 10 изобщо на всички гимнастици в историята?

- Това е признание за страната. В топ 10 гимнастици на света са две българки. Тази малка страна с толкова талантливи хора. Да си вярваме и гордеем с това, което имаме!

- Мария Гигова печели третата си абсолютна световна титла през 1973-а, след което отнема точно 20 години до старта на вашето тройно покоряване на световния връх - с уточнението, че между вас двете триумфират Анелия Раленкова, Диляна Георгиева и Бианка Панова. През 2015-а стават 20 г. от последната ваша и българска титла. Колко трудно е България да се сдобие с нова златна Мария?

- Ние сме малка страна с много талантливи хора. И трябва да знаем, че тези успехи, които носи спортът ни, наистина са изстрадани и трудни. И можем само да се гордеем с тях. Но ние имаме нещо повече. Можеш да станеш веднъж световен шампион, но да станеш три пъти поред, трябва да имаш нещо. Ние, българите, имаме харизма. Много пъти съм се чудела

какво

българските

гимнастички имат

повече? Това са -

емоцията,

харизмата,

да влизаш в образи

и да завладяваш

публиката

Не само с перфектността на тялото и играта с някакъв уред, а излъчването, енергията, която носи. Емоцията колкото помага, толкова и пречи. Но когато успееш да я овладееш, това е просто бум.

- Вече приветствахте Михаела Маевска, Ренета Камберова, Християна Тодорова, Цветелина Найденова и Цветелина Стоянова с добре дошли в клуба на световните шампиони. Но какво значи абсолютната титла на ансамбъла ни – първа за България след 18 г., за цялата ни художествена гимнастика?

- Може да ви звучи високопарно, но аз се надявам, че тази титла е само началото за нещо още по-голямо. Зад нея стои много труд. Не само от гимнастичките, но и от треньори, методисти, ръководство. В тези трудни времена, честно да ви кажа, аз просто не можех да повярвам. Беше толкова хубаво. Да видя българското знаме най-високо над другите, за мен беше такава гордост и удовлетворение. Защото аз знам колко можем, просто ни е трудно да се съберем и организираме поради различни фактори. Та зад титлата стои труд не само в залата, труд като напасване на характери, начин на работа... казват - кога пак ще имаме и индивидуална титла? Ами ще имаме. Ние работим в тази насока. Кога ще стане, не зависи само от нас, защото нас ни оценява светът. Трябва целият свят да каже - да, тези са най-добрите.

- Като вицепрезидент на федерацията как приемате думите на президента Илияна Раева, че вече всичко под златен медал ще е провал?

- Аз също смятам, че първото място е първо място. Но, за да стигнеш до него, всяка стъпка е важна. Сега идва още по-сложното - да се задържиш на върха, е още по-трудно и от това да го достигнеш. Но искрено вярвам, че това е началото.

- Често говорим за съдийско ощетяване. Като лицензиран съдия и тесен специалист в художествената гимнастика бихте ли разкрили най-новите тенденции в съдийството? Какво се толерира, какво се поощрява? Има ли малки детайли, които остават скрити за пристрастното зрителско око?

- Аз

не понасям

думата

“ощетяване”.

За мен това е

оправдание

Тя тръгна в период, в който ние не бяхме достатъчно добри. За да те оценят съдиите като най-добрия, значи си такъв в техните очи. Те са 24 съдии, а в момента и повече. Всички те, представлявайки своята страна, за да изберат тебе, значи си наистина най-добър в техните очи. Когато са те ощетили, сигурно по някоя брънка нещо се е объркало, нещо не върви.

От световното първенство в Патра през 1997 г. президентът на международната федерация Бруно Гранди започна борба срещу некоректното съдийство и изразяването на лични пристрастия в оценките на съдиите. Много трудно се управлява човек и неговите емоции и пристрастия, но той се опитва да го прави вече 17 години. Дори сега, гледайки световното в Измир и виждайки грешката на рускините, бях убедена, че повече от 8,3 не могат да вземат. Защото там са Бруно Гранди и ръководството на международната федерация и те няма да го позволят. И не защото има борба Западът срещу Изтока или пък България срещу Русия. Въобще конкуренцията в момента е толкова жестока, границите са толкова близки, че изобщо не може да се говори за това. Въпросът е, че гимнастиката губи лицето си пред света, губи своите фенове, ако не се направят тези промени и съдийството не бъде коректно. Гимнастиката не е като футбола. Той е с лесни и разбираеми правила.

Нашите правила

са много повече

страници от

футболните,

спортът ни е по-сложен за разбиране. От позицията ми на вицепрезидент на европейския комитет по гимнастика на всички симпозиуми съм вземала отношение за едно - да, трудностите са си трудности, това, което тялото изпълнява, но грешката не трябва да се толерира. Публиката разбира първо това, тя вижда грешката. Не може гимнастичка, изпуснала уред, да вземе златен медал. Абсурдно. Ансамбълът ни попадна в точното време и бяхме най-добрите.

Вижте още снимки от златната кариера на Мария Петрова

Абонамент за печатен или електронен "24 часа", както и за другите издания на Медийна група България.

ПОСЛЕДНО ОТ последно от 24 Часа

Обичаш с мен да залиташ, загатва новата звезда Sarah Един от тарторите на ЦСКА и националния отбор по футбол Николай Бодуров стана скрит герой в песен. Фолкфурията Sarah посвети първото си хитово парче "Любов или не" на защитника, научи "България Днес" от свои източници. Сексапилната блондинка е най-новата звезда в телевизията на Митко Пайнера -

Капитанът на "Берое" Мартин Райнов е сред най-опитните футболисти в тима, въпреки че е на 26 години. Той ще изведе с лентата своя отбор в мача с "Левски" утре. Двата отбора и ЦСКА-София спорят за квотите за Лига Европа. Райнов бе пред трансфер при "сините" през лятото, но той пропадна в последния момент.

Иван Златарев играл представления пред изумени лекари Бащата на кака Лара - актьорът Иван Златарев, е претърпял инсулт! 79-годишният артист бил приет преди дни в Трета градска болница в столицата. За радост мозъчният удар бил исхемичен, което не навредило по никакъв начин на говора и ума му. За изумление на кака Лара и на лекарите ударът не