Таню Киряков е роден на 2 март 1963 г. в Русе. Учи в тамошното спортно училище “Майор Атанас Узунов” и тренира футбол. Започва с баща си да се занимава със стрелба в VIII клас, когато се мести в друго училище.
Завършва механотехникум “Юрий Гагарин”. Любимият му предмет е чертането и има висока оценка. Харесва също историята и литературата. Специалността му е студена обработка на металите.
Изгрява на летните олимпийски игри в Сеул през 1988 г., където печели златен медал на пистолет от 10 м.
Участва на летните олимпийски игри в Барселона през 1992 г. Класира се за финала с много висок резултат. Но пистолетът му се оказва дефектен, мерникът се измества и остава извън медалите.
На летните олимпийски игри в Атланта през 1996 г. заема трето място.
Златен медал печели и на летните олимпийски игри в Сидни през 2000 г. в дисциплина пистолет на 50 м.
На летните олимпийски игри в Атина през 2004 г. е четвърти в стрелбата с въздушен пистолет и седми с малокалибрен пистолет на 50 м.
На летните олимпийски игри в Пекин през 2008 г. само една точка раздели 45-годишния тогава българин от финала в дисциплината 10 метра.
Таню Киряков беше депутат в 42-ото народно събрание от гражданската квота на Коалиция за България.
- Разговорът в тази рубрика по принцип е за миналото, но не мога да се сдържа да не започна с най-актуалното. Какво научи за година и нещо в парламента, което не беше научил за почти 40 години в спорта?
- (Смее се.) Научих, че хора, които никога не са били спортисти, дават акъл как
да се прави спорт. И второ, тази държава няма да се оправи, лично за мен, докато не се премахне цялата тази злоба и завист. Защото “този богат, онзи беден, третият едикакъв си и тоя има, оня няма” е най-големият бич на тази държава.
Не ти ли прави впечатление, че в колективните спортове ние имаме един-единствен наистина голям успех - четвъртото място на световното по футбол през 1994 г. Олимпийските ни шампиони са все в индивидуални дисциплини. Та това е най-големият ми урок. Не бих си позволил никога да те уча как да напишеш една статия. Защото не знам. Сигурно и правописни грешки ще направя. Така че на мен да ми обясняват как да се прави спорт хора, които сигурно са били освободени от физическо в училище - съжалявам.
- Ти си човекът, който е символ на българския спортен преход от социализъм към демокрация. Стана олимпийски шампион през 1988 г., след това - през 2000 г. Коя система е по-добра?
- Онази вечер дъщеря ми се ровеше в интернет и ми откри, че имам профил във фейсбук. Не мой, разбира се. Някой го е направил, сложил една снимка - малко като вампир изглеждам, ама няма значение, не е важно. Там имаше едно старо интервю, казал съм тогава и пак съм готов да повторя:
Станах олимпийски шампион и носител на световната купа в онзи “лош” строй - комунизъм, социализъм, кой както иска да го нарича. В ничието време - след 1990 г., взех медал в Атланта, два пъти носител на световната купа, медалите на европейски първенства въобще не ги броя. При “върлия” капитализъм след това, не мога да го нарека по друг начин, защото такъв не е съществувал дори и в Съединените щати, някаква изродена форма, в която липсва основата, наречена средна класа, пак станах олимпийски шампион в Сидни през 2000 г.
Така че съм нещо като динозаврите, само че съм издържал всички периоди - и ледниковия, и Тунгуския метеорит, и глобалното затопляне.
- Аз също съм тренирал като ученик спортна стрелба и мога да се закълна, че сигурно няма по-скучен спорт за трениране. Ти си импулсивен човек, не те свърта на едно място. Как избра стрелбата?
- Не си прав, че е скучен, но това е друг въпрос. Аз като че ли по рождение съм си такъв един вглъбен. Случвало се е приятели да дойдат на гости, гледаме телевизия и аз изведнъж застивам, дишането ми затихва и те започват да се чудят дали не съм заспал. Винаги ме проверяват. Като карам кола, е същото. Концентрирам се уникално, казвали са ми, че и като дете съм бил такъв. Явно по някакъв начин съумявам да изключа всичко странично, а това доста помага в този спорт. А как избрах стрелбата е лесно да отговоря - заради баща ми. Той предложи да опитаме и ме закара на стрелбището в Русе. Ще отворя една скоба - днес сигурно никой не знае чия собственост е то. Стрелбището, на което е израснал двукратен олимпийски шампион, е неясно за какво се използва.
- Там грабна пистолета?
- Всъщност пушката. Ще ви се стори странно, но първите ми изстрели не бяха с пистолет. Няма да забравя първите си три изстрела. Направих ги, изкомандваха “стоп” и после чух в далечината как коментират: Ами ние повече от това няма как да искаме! Що не го накараш да тренира?
- Значи те спечели от самото начало?
- Не. Хич не исках даже. Не ми беше интересно, търсех нещо с повече движения, разни колективни игри. Освен това страшно харесвах да хвърлям малка топка.
В училище имаше един рекорд - 80 и кусур метра, а аз я хвърлих на 92 метра или нещо такова. Не знам дали има статистика подобрен ли е този мой рекорд.
- Съмнявам се някой роден след 1990 г. да знае какво е “хвърляне на малка топка”.
- Дъщеря ми е '94-и набор и като споменах шведска стена и медицинска топка, ме попита какво е това. Така че това не искам и да го коментирам.
- Кога разбра, че това със стрелбата става сериозно?
- Бях в спортното училище, специалност “Футбол”, но после се махнах и се върнах в старото - “Братя Миладинови”. Започнах да тренирам в клуба при баща ми, минах през всички видове първенства. Даже първото той го правеше вътре в клуба между неговите състезатели. Първия път ме биха няколко човека и аз си казах: Чакай сега! Аз ли съм най-некадърният, че всички да ме побеждават? И се амбицирах, стана ми интересно. Лека-полека започнах да се усещам кой какви мошеничества прави, как пробва да мами. Ти знаеш ли например защо по мое време, не знам как е сега, много стрелци си пускаха дълъг нокът на малкия пръст?
- Не.
- Чак след седем-осем години разбрах. Като вземат мишената след серията изстрели,
с нокътя леко чоплят дупката от изстрела и я правят малко по-голяма. Така, ако е деветка, но близо до десетката, да стане истинска десетка. (Смее се.) А аз си мислех, че е някаква мода.
- Ти мамил ли си така?
- Така не. А и май въобще не съм мамил. Хитрувал съм, но това е различно. Примерно обръщал съм сачмата на обратно. Така се получава по-голяма пробойна и машината изчислява повече точки. Имах един треньор, Любчо Попов, той бягаше надалеч, като видеше, че правя така. Казваше: Ти си луд, ти си луд!, и не искаше да има нищо общо.
- Помниш ли първата си победа?
- Да. Даже не беше и на републиканско първенство или дори на градско, а на състезание на ОСО - Организация за съдействие на отбраната. По-рано се казваше ОВТПН - Организация за военна и техническа подготовка на населението, ама беше много дълго име и го съкратиха. Помня, че бяхме в Търговище и победих с резултат, който баща ми каза, че е най-доброто ми постижение. И първите 30 лева, които взех като премия.
- Коя година стана това?
- 1979-а трябва да е било. Бил съм тогава на 15-16 години. Започнах през 1977 г., първото ми състезание беше в Силистра, където не стрелях добре. Следващата година дойде това състезание на ОСО в Търговище, където станах първи. Оттогава всъщност ми тръгна да стрелям за резултат, да го търся.
- А в чужбина кога излезе за първи път?
- През 1981 г. в Атина. Станах балкански шампион.
- Имаш ли някакви впечатления от тогава? Макар че спортистите малко неща виждат извън летището, хотела и залата или стадиона.
- Има нещо такова. Единственият път в цялата ми кариера - и преди 1990 г., и след това, беше през 2000 г. в Тайланд. Стрелях на световната купа и след това домакините ни поканиха да останем за една седмица. Понякога на олимпиада сме ходили седмица по-рано, за да се аклиматизираме, и остава малко свободно време между тренировките. Иначе наистина и досега си е така: хотел - стрелбище - хотел. Най-много да отскочиш до близкия супермаркет, за да си купиш нещо за ядене.
- Забраняваха ли ви да щъкате напред-назад, когато бяхте в чужбина?
- Мен не са ме ограничавали особено. Да, имаше винаги с нас човек от службите, не знам дали точно от Държавна сигурност, или от някъде другаде. Сред тях имаше и интелигентни, имаше и откровено тъпички. На мен не ми пречеше - такава е била политиката тогава. Аз, ако бях искал, щях да избягам.
- Водеха ли разговори с теб на тази тема преди пътувания?
- Да, разбира се. Когато определяха човека, който трябваше да пътува със съответната група спортисти, той идваше и провеждаше инструктаж. На мен ми беше много забавно. Спомням си веднъж една колежка си забрави паспорта в хотела в Норвегия. Човекът от службите не знаеше английски, затова аз хванах едно такси, отидохме до хотела, помолих таксито да ме изчака на служебния вход, взех паспорта и се върнахме на летището. Онзи даже и не разбра. Така че ако съм искал да избягам, съм можел да го направя. Но този специално човек от службите не беше читав, надменен. Тогава се смяташе, че спортистите са глезеници някакви, трябва да бъдат мачкани и унижавани. Явно той не можеше да се реализира по никакъв друг начин и му избиваше там.
- Първата ти олимпийска титла в Сеул през 1988 г. е част от най-големия български успех. Тогава нашите спортисти печелят 10 златни медала. Очакваше ли се чак такъв триумф?
- Не знам моя успех дали са го очаквали, или е бил изненада. Аз знам едно и не спирам да го повтарям и на моите състезатели сега. За мен не е важно дали си първи, дали си спечелил златния медал. Стрелбата е измерим спорт, няма съмнения след края кой е победил. И затова ти трябва да си концентриран да покажеш най-добрия си резултат. И ако го направиш, идват и титлите.
А през 1988 г. аз имах добри резултати. Е, наистина не предполагах, че ще надвиша средния си резултат точно в Сеул, но така се получи. На малокалибрен пистолет направих 566 т., а средният ми беше 560. Психолози, които работеха с нас, после казаха, че това не било правено преди това. А на пневматичния пистолет средният ми резултат съвпадна с този, който ми донесе титлата. Има и още нещо - за мен беше все едно дали съм на финал, или преди това в сериите. За много състезатели не беше така и не е случайно, че американецът, който водеше с 5 точки преди финала, се провали.
Аз нямах амбиция да стана олимпийски шампион, исках да покажа резултат.
- Но резултатът донесе златният медал, нали така?
- Да, но аз не го усещам по този начин, докато стрелям. И световния рекорд в Хирошима, който поставих, пак така го чувствах. Имам един приятел руснак - Борис Кокарев, той постоянно ме разпитваше. Почувства ли това, почувства ли онова... Седях и го гледах и накрая му казах: Абе, да ти кажа, нищо не чувствах. Валеше един ситен дъжд, мрачно беше, но при пълно безветрие. Направо лабораторни условия за стрелба.
- В Сеул освен титлите имаше и тъмна страна за България. Как се коментираше там допинг скандалът с щангистите ни? Все пак снеха отбора от участие.
- Още тогава се говореше, че е имало сделка между СССР и България да бъдат
разделени златните медали в щангите. И евала му на Иван Абаджиев тогава, защото той за мен реално даде да се разбере, че той е подготвил състезателите си и няма как да ги накара да станат втори. Това би било кощунство, подигравка със самия спортист. А що се отнася до допинга, аз имам малко по-различно виждане, някои биха го нарекли революционно.
- Какво точно?
- Аз съм против тази тотална война, която обяви МОК. Това онзи измислен герой Жак Рох го въведе и се надявам сега наследникът му Томас Бах да промени нещата. Защо го казвам? В момента спортът е бизнес. Бен Джонсън как го хванаха - не подписа договор с едните, подписа с другите и хоп - хванаха го. Ако е така, по-добре го оставете на мира тоя допинг. Всеки сам си решава. Аз, като не ме карат насила, няма да вземам дрога, нали? С допинга е същото. Ти сам си решаваш колко да си навредиш на здравето и колко да си помогнеш. И нещо много важно. Добре, забраняваш допинга. Но тогава трябва да подгониш не състезателите, а фирмите производители. Но тогава спира кранчето и МОК няма откъде да изкара едни големи пари.
- Посрещнаха ви като герои от Сеул, имахте прием при Тодор Живков. Какви са ти впечатленията от него?
- Едно си спомням от този прием. Бяхме десет олимпийски шампиони, осем ги направиха “Герой на социалистическия труд”. Аз и боксьорчето, Ивайло, Ивайло...
- ...Маринов.
- Маринов, да. Ама как му беше другото име?
- Исмаил Мустафов.
- Точно така, Исмаил Мустафов. С него ни бяха сложили на отделна маса, смятам, че е ясно защо. Тогава Тодор Живков влезе и попита защо сме отделно от другите, не сме ли и ние олимпийски шампиони. И ни преместиха.
- Не говориш често за това, но тежало ли ти е през години?
- Кое?
- Това с произхода, с преименуването?
- Не. Къде живеем? В България. Аз възприемам начина, както се прави в Америка. Първо, всеки сам прави своя избор къде да живее. Второ, не искам тук да стават етнически неразбории. Аз съм против и това, че някой се вдигнал през 1990 г. и сега трябва да гласува и да решава моята съдба на място, където го е нямало 25 г. и най-вероятно никога няма да го има. Върни се тук да живееш с 200 лв. на месец, пък тогава давай акъл как да се управлява.
- Не звучи сериозно да те питам дали в Сидни е било по-лесно от Сеул, но някак си по-делнично дойде втората ти олимпийска титла?
- Делнично мина за другите. Аз гледам само да си свърша работата. А в Сидни всъщност не мина толкова гладко, имаше доста разправии. Пак трябва да благодаря на покойния Славков. Не ме интересува другите какво говорят за него. Аз знам, че когато казваше: Така ще стане, ставаше. Имаше едни игри тогава, моят треньор да не пътува, едни треньори да спят в тези хотели, другите - в онези... Знаеш как е.
- Кое ти е най-екзотичното преживяване извън стрелбата?
- Покрай титлата в Сидни е. Дойдоха някакви българи там, водеше ги един - Денчо Денев. Разбрали, че хобито ми е риболов, и решили да ми организират. Това беше в началото, аз ги помолих да е след състезанието. Не се скриха, дойдоха, питаха ме къде искам. Аз откъде да знам, никога не съм ловил риба в Австралия, казвам: Вие където кажете, езера, реки. Те викат:
Няма проблем, само трябва с теб да носиш едни противосерумни ваксини, 18-20 на брой, за змии. Знаех, че има такива гадини, ама ни я познавам тая змия, ни другата. Как ще разбера кой серум да си бия? Казах им: Я забравете тоя риболов, те останаха много учудени. Викам си: Ако не ми бяха казали, нямаше да има проблем. Ама сега за рибите ли да мисля, или за змиите?