Иван Вуцов на 75 години!
Роден е на 14 декември 1939 г. в Габрово. Започва да играе в местния “Янтра”, после, докато е в казармата, носи екипа на пловдивския “Ботев”. През 1960 г. преминава в “Левски”, където остава до 1969 г., за да завърши кариерата си в “Академик” .
След това е треньор - първо два пъти в “Левски”, където става шампион, взема купата и стига 1/4-финал за купата на УЕФА, а после и на националния отбор. Извежда го до световните финали в Мексико и историческо първо излизане от предварителната група. Водил е също “Спартак” (Вн), “Спартак” (Пл), “Славия”, “Локо” (Пд), “Арис”, “Хайдук” (Сплит).
Пенсионира се през 2004 г. като изпълнителен директор на БФС.
- Голям юбилей, г-н Вуцов. 75 години не са шега работа...
- Първо... (Смее се.) Аз съм приятно изненадан от себе си, че можах да доживея тия години. Не вярвах, че това може да стане с тоя мой динамичен и напрегнат живот. С това физическо натоварване, което имах, с напрежението около мен - аз празен ден почти не съм имал, от седмица в седмица, от мач на мач. а когато човек гради стабилността във физиката, а и психиката си, това напрежение неминуемо се отразява. Затова съм доволен и радостен от този юбилей.
- Изкарахте целия социализъм, сега уверено крачите през демокрацията. В чия полза е сравнението на сегашното време и когато, да речем, сте били на 15 г.?
- Какво сравнение да направя? Тогава животът беше - да не кажа беден, но ограничен. Рамкиран в едни правила, от които трудно можеше да се излезе. Тогава на инициативните хора, както и на тези с творческа мисъл самият строй не им позволяваше да излизат извън тези рамки. Така беше и за футболистите. Аз един-два пъти имах голямото желание да изляза в чужбина, каниха ме, макар и тук наблизо, в Турция, но беше невъзможно това да се реализира. За нас си беше една несбъдната мечта, но не мога да кажа, че го чувствам като голям пропуск в моя живот. Щастлив съм и съм благодарен, че имах възможност да играя в един отбор, който се ползваше с доверието, уважението и най-вече любовта на хората - “Левски” (София). Не съм бил най-силният играч, нито най-важният, но бях една от сериозните брънки в него с действията си и с отношението си. И още по-радостното е, че след това в този клуб минах и през всички други функции - бях началник на футбола в дружеството, после и старши треньор, достигнах и до националния отбор.
- Малцина знаят, че сте имали много интересни набори в казармата, която сте карали в “Ботев” (Пловдив).
- Наистина е така. Аз бях пратен войник от “Янтра” (Габрово), където започнах кариерата си като млад футболист, в “Ботев” (Пловдив). Там намерих много добри играчи - Георги Чакъров, лека му пръст, Иван Сотиров - Албанеца, Мишо Кожухаров, Бодуров, да не изреждам всички. А през втората ми година се потопих в съвместния живот с едно левскарско ядро - Христо Илиев-Патрата, Сашо Костов, Димо Печеников. Хора, които ме спечелиха за каузата на “синия” клуб. Аз тогава се развивах прогресивно, това не е нескромно да го кажа, и те прецениха, че ще съм от полза за “Левски”. Това са хората, заради които отидох на “Герена”.
- Само с футболисти ли сте служили тогава?
- А, не. Бях набор и изкарах доста време заедно с едни трима, които бяха от артистичния клон, спяхме заедно в ДНА-то (Дом на народната армия - б. а.) - певецът Емил Димитров, Климент Денчев, който рисуваше и пееше след това по "Лека нощ, деца", и артистът Иван Денчев. Много добри спомени имам от тях. Заедно се хранехме, в едно помещение спяхме, споделяхме, така да се каже, военните неволи. Бяха прекрасни момчета, особено Емил и Климбо, тях си ги спомням най-ясно. Вече са покойници, Бог да ги прости. Запазихме най-добри спомени един за друг. Като дойдох в София след това, се виждахме, спомняхме си войниклъка.
- Тогава трудно се преминаваше от един клуб в друг. Как преминахте в “Левски”?
- По онова време действаха сурови закони и правилата за преминаването от един клуб в друг бяха много строги. Никой не се интересуваше особено от мнението и желанието на самите играчи, а и на повечето отбори. Само двата военизирани отбора - ЦСКА, защото армията беше много силна, а и този на МВР, особено когато после стана “Левски-Спартак”, създаваха добри условия за спортуване. Но все пак тогава нямаше договори като сега - свършва договорът, и си свободен агент да ходиш, където си искаш. Ако някой е вземал
пари за трансфер, то е било, както казваме сега, “на черно”, под масата. По-оскъдно беше всичко.
- Как успяхте да се отскубнете от “Ботев”? Сигурно са искали да ви задържат?
- Помогна ми това, че в “Ботев” отидох от отбор, който играеше в “Б” група - “Янтра” (Габрово). А тогава беше, че като си играл веднъж в “А” група, не си длъжен да се връщаш в “Б”. Така че аз си избрах “Левски”, споменах вече заради кого. Но не мина без перипетии.
- Какви?
- Десет дни изкарах в ареста, след като разбраха, че се махам. “Ботев” все пак също беше отбор на войската и там нямаше хър-мър. Много ме обичаше, а и аз го обичах, Бог да го прости, бай Георги Генов, старши треньорът. Шивача му викаха. Също и бай Стефан Паунов, помощникът му. Почти след всяка тренировка оставаха с мен, за да работим допълнително. Те двамата вярваха, че аз ще остана в “Ботев”, аз отначало също мислех, че там ми е мястото. Но като дойдоха Патрата и Сашо втората година, реших, че ще е “Левски”. Заради това ми решение ме пратиха в дисциплинарна рота. Спортистите бяхме 6-7 човека, имаше и други. Това е 1960 г., градоустройствената реформа на Пловдив. Строихме панаира, разни стари къщи в центъра трябваше да се бутат, градинки направихме, центъра около Джумаята... Доста поработихме, но не си го спомням с лошо.
- Макар да не може да се сравнява с днешни дни, но и тогава футболистите бяха на почит. Имахте ли някакви привилегии?
- Зевзеците от моето поколение подхвърляха една приказка: Родихме се късно за партизани и рано за футболисти. Има нещо вярно в нея. Но и когато играехме ние, си имаше предимства в това да си футболист. Не ни бяха лоши заплатите, нямаше проблеми да получим жилище в София, което иначе си беше трудна работа. После ги закупихме тия апартаменти, като се позамогнахме. Но най-хубавото лично за мен беше, когато усетих какво е това “Левски”, когато почувствах любовта на хората към този отбор.
- Казваха ли му тогава вече Отбора на народа?
- Да. Противопоставяха го на ЦСКА, защото ние нямахме силова организация зад гърба си. Нито МНО, нито МВР, нито Трудови войски, някак си самосиндикални си бяхме. Тогава София, а и градовете в цялата страна се деляха на райони. Не можеше да живееш в един район, пък да играеш в друг. Всеки район си имаше отбор.
- Казвате, че Патрата, Сашо Костов и Димо Печеников са ви спечелили за каузата “Левски”. Но там ставате приятели с един човек, който е идол на всички левскари, а и на повечето българи...
- Говориш за Гунди. С него се сближихме още докато аз бях в “Ботев”, а той в “Левски”, но играехме в юношеския национален отбор под ръководството на един прекрасен треньор, за съжаление, също покойник - Коце Георгиев. Той после пое “Левски” и също беше в основата на привличането ми там. С Георги Аспарухов си допаднахме, даже имаше период, в който семействата ни бяха много близки. Моята съпруга става кума на сина му Андрей и така нататък. Когато той загина, аз вече бях в “Академик”, но въпреки това си останахме близки приятели. Затова аз изстрадах много жестоко раздялата с него. Неговата кончина беше трагедия - и моя лична, и за всички, които обичаха футбола.
- Сравняват погребението му с това на цар Борис III.
- Не мога да кажа, защото не съм бил на погребението на царя, само съм чувал. Но това на Гунди беше нещо величаво, не знам дали ще има друго такова. Даже когато хората се прощаваха с разни партийни и държавни ръководители, липсваше тази спонтанност, съпричастност, уважение, почит към тези хора - Аспарухов и Котков.
- Органите не бяха май много доволни от тази всенародна скръб?
- Е, така е. Имаше един генерал Минев, май вече е покойник, затова не искам да му ровя костите. Но той много нехубави неща свърши тогава. Помня как ме извика мен и тъста на Гунди - архитект Марков, бащата на Величка Аспарухова. Столичното МВР тогава беше на “Малко Търново”, където са стълбичките. Държа се много грубо с нас, защото предстояха 40 дни от смъртта и трябваше да има помен. Той беше пратил хора от милицията да късат некролозите на Гунди из цяла София, за да не разберат хората. Според него на помена щяла да се събере изметта на София, щели да кощунстват... Факт е, че на погребението имаше инциденти, бяха стъпкани гробове, бутнати плочи, но това не беше нарочно, а защото хората искаха да се сбогуват с Гунди. А властите не направиха стройна организация, при която всички хора да минат и да отдадат почит пред ковчезите. Съкратиха траурната церемония на стадиона, не казаха какво следва и хората се юрнаха към гробищата. Стана истинско стълпотворение там. Това съвпадна и с друга трагедия - същия ден загинаха и трима съветски космонавти и властите малко ревнуваха, че вниманието е изцяло към футболистите. Глупава работа. Но архитект Марков се държа много достойно пред този генерал Минев тогава. Каза: Аз съм комунист и политзатворник, но с мен и през фашистко така не са се държали. Направо го смачка! И тогава Минев обърна другия бруст и каза, че там се събирали гамените на София и вършели поразии.
- Не ставате ли треньор много млад?
- Вярно е това. Не се хваля, но се опитвах да внимавам, когато работех с големите треньори като футболист. А те в моята кариера не бяха никак малко - в клуба и в националния отбор. От големите специалисти в България по онова време май само с Крум Милев не съм работил, което не ми пречи да го уважавам дълбоко. Освен това някак напипах начина за общуване с играчите, което също много ми помогна, особено в началото. Първата година с “Левски” по чудо не станахме шампиони. Последните мачове бяха в Сливен и Благоевград. Загубихме ги, а по едно време водехме четири точки на ЦСКА. След това ме изпратиха на специализация в чужбина, за което бях много благодарен на ръководството. Получих възможност да се докосна до футбол от наистина световна класа, да попия от работата на специалисти като Удо Латек, Гюла Лорант, Вуядин Бошков.
- Как се приемаха техните методи в България?
- Доста голяма съпротива срещнах, когато започнах да ги налагам. Или поне да се опитвам. Но аз успях да прокарам едно освежаване на състава и взех нови играчи, които ми вярваха. Между тях имаше много добри футболисти - Иван Тишански, Киро Миланов, Йордан Йорданов, да не ги изреждам всички. И в тях имаше съпротива, но аз успях да се наложа. Така на моменти стигнахме до впечатляващи постижения, особено в европейските турнири. Няма да забравя мачовете с “Аякс” и “Барселона”, по-късно с “Реал” (Мадрид), а и с “Дуисбург”. Тогава те бяха втори в Германия - страната световен шампион.
- През 60-те и 70-те години българските запалянковци бяха разглезени с четири поредни участия на световни финали. После дойдоха две пропуснати и вие поехте националния отбор. Имаше ли задължителни очаквания за класиране?
- Имаше. Когато поех националния отбор, тръгвахме в европейските квалификации за Франция' 84. Започнахме ги зле, но ги завършихме оптимистично, преди всичко като игра. По чудо не се класирахме в последната секунда срещу Югославия и загубихме 2:3 в един легендарен мач в Сплит. Тогава се опитах да направя пълна промяна в отбора. Когато дойдох, заварих един гръбнак само от играчи на ЦСКА.
- Да, в мача срещу ФРГ през декември 1980 г. в титулярния състав имаше 9-има от ЦСКА.
- Точно така. Но аз видях потенциал и в играчи от други отбори, дадох им път и направихме един боеспособен състав.
- Имаше ли страх у вас от онзи велик френски отбор, европейски шампион, с който играхме квалификациите за Мексико' 86?
- Виж, много силен отбор беше. Само полузащитата като кажа, и всичко става ясно: Платини, Женжини, Жирес и Тигана. Топхалфовете на футболна Европа. Но ние ги неутрализирахме, два гола им вкарахме в София, но което е по-важно, мисля, че ги надиграхме.
- Какво не постигнахте като треньор на националния отбор?
- Първа победа на световно първенство. Там попаднахме в тежка група, в един “сандвич” между актуалния световен шампион Италия и бъдещия Аржентина. Бяхме много близко до целта, реално беше да бием Южна Корея. Определено си проиграхме шансовете. Имаше и обективни причини, не че се оправдавам. Времето ни изненада, падна един невероятен дъжд преди мача, задушно беше. Вкарахме гол, пропуснахме две-три положения и те ни изравниха. Не успяхме да вземем първа победа и затова през 1994 г. толкова се радвах на нашите, които не само взеха първа победа но и стигнаха чак до полуфинал в САЩ.
- Доста подигравки отнесохте с прословутото “пакетно придвижване”. Как ги понесохте?
- Израза аз го измислих и наистина ми се надсмиваха. Но смятам, че именно това ни донесе успехите. Не че са ми се надсмивали, а самият начин на прегрупиране на терена. Някои твои колеги тогава, които бяха далече от футбола, наистина ме взеха на подбив, но това беше нещо, заимствано от най-добрите треньори в света. И сега се вижда, че всяка една линия - защита, полузащита, се движи в една линия, когато атакува или се отбранява. Аз даже с въжета ги връзвах, за да им обясня точно какво искам.
Ние тогава - в средата на 80-те години, имахме добри футболисти, но нямахме изявен реализатор, типичен голмайстор като Меси, като Роналдо сега. Затова се налагаше да заложим на добрата организация в средата на терена и на взаимната помощ между играчите - всички да се браним и всички да нападаме. Един пример - в мача на откриването с Италия гола за 1:1 вкара Наско Сираков, който беше на хартия десен бек.
- Защо ви демонизираха в последните години, преди да излезете в пенсия? Тогава бяхте директор в БФС, но ви наричаха Кръстника, Сивия кардинал...
- Аз имах щастието и нещастието, както щеш, така го разбирай, да работя в БФС с един президент - Иван Славков, който ми беше делегирал пълните права за чисто футболните решения. И аз ги вземах, даже често не го и питах. Не правехме събрания, както сега се събира Изпълкомът, колективният орган. Вярно е - повече глави по-добре мислят, но аз имах самочувствието на знаещ човек, а и се съветвах с много хора, които са ми били треньори и ръководители.
- Последен въпрос. Кои три момента от тези години бихте избрали като най-запомнящи се и определящи кариерата и живота ви във футбола?
- Първият е, когато “Левски” победи ЦСКА със 7:2. Това донесе голяма радост и остави у мен невероятни спомени. Вторият е победата над Белгия във Флоренция и класирането за световното първенство в Англия, а третият - класирането на Мексико' 86, когато бях треньор на националния отбор.
