Иван Вуцов е роден на 14 декември 1939 г. в Габрово.
Започва футболната си кариера в родния град, но като войник отива в “Ботев” (Пловдив), където дебютира в “А” група. След края на казармата избира да продължи в “Левски”.
При “сините” остава 9 сезона и печели два пъти титлата на страната. В този период има 24 мача за мъжкия национален отбор, в това число и на световното първенство в Англия през 1966 г. Приключва кариерата си в “Академик” (София).
След това става първо председател на футболния “Левски-Спартак”, а после и негов треньор. И в тези си длъжности става шампион - през 1974 и 1979 г.
С Иван Вуцов са свързани някои от най-славните моменти от участието на “Левски” в европейските клубни турнири, чиято 50-а годишнина се празнува днес. Той е играл в първия мач на “сините” срещу шведския “Юргорден” през 1965 г.
През сезон 1975-1976 г. под негово ръководство “Левски” става първият български отбор, стигнал четвъртфинал в турнира за купата на УЕФА, като отстранява последователно турския “Ескишехир”, “Дуисбург” (Германия) и легендарния холандски гранд “Аякс”. В четвъртфинала пък “сините” вкарват 5 гола в реванша на “Барселона”, в чийто състав е Йохан Кройф.
Именно във връзка с юбилея “24 часа” потърси за интервю Иван Вуцов, който е голям приятел на вестника и автор в него с рубриката “Футболни отзВУЦи”.
- Ти си един от хората, взели участие в първия мач на “Левски” в европейските турнири. Усещахте ли, че давате началото на нещо голямо?
- За “Левски” това беше първото участие в турнира, защото не беше ставал шампион повече от десет години. Междувременно УЕФА създаде това съревнование, което в днешни дни се превърна в Шампионската лига. Естествено, бяха изпълнени с амбиция и желание да се представим възможно най-достойно.
- Знаехте ли нещо за първия си съперник - шведския “Юргорден”?
- Тогава в турнира за КЕШ играеха наистина само шампионите на страните си, не като сега. Падна ни се един отбор, който се ползваше с добро име, но доста неизвестен за нас.
Със сигурност не беше
най-силният съперник,
който можеше да срещнем, но пък фактът, че е станал шампион на една сравнително позната с футбола си страна като Швеция, беше достатъчен. Все пак смятахме, че “Юргорден” не би трябвало да ни затрудни.
- Защо паднахте в първия мач тогава?
- Стана малко случайно. Трябваше да завършим наравно, което беше добър турнирен резултат, даже поведохме много рано чрез Георги Соколов. Изравниха ни малко преди почивката, а през второто полувреме ни вкараха един малко случаен гол след наша груба грешка. В реванша ги смачкахме с 6:0.
- Какво запомни от този първи мач?
- Извън спортно-техническата страна интересното беше, че в скандинавските страни беше забранено да се внася алкохол. Предната година в Швеция бяха ходили играчите на “Локо” (Сф). Те ни казаха, че там много се търси коняк. Затова всички футболисти се запасиха с по няколко бутилки с надеждата да ги продадем там. На летището обаче ни направиха проверка и ни взеха всичко. То бутилката не е игла, че да я мушнеш някъде и да не я забележат. Ръководството едва успя да изпроси от митничарите да ни разрешат по една бутилка. Един от нашите - вратарят Боби Александров, беше скрил втора бутилка в един от чорапите си. Нашият доктор, който превеждаше, обаче го издаде: Боре, по една казаха. (Смее се.)
- А за самия мач?
- Игра се в ранния следобед, понеже беше като сега, есенно време. Съперниците бяха много здрави физически, но без особени технически умения. Имаха един полузащитник - пълничък, да не кажа дебел. При един удар той и Патрата (Христо Илиев - б.а.) засрещнаха топката и тя се спука. Ама наистина. Наложи се да я сменят. За първи път ми се случваше такова нещо.
- След “Юргорден” идва “Бенфика”, двукратен носител на КЕШ към това време. Бяхте ли респектирани от съперника?
- Естествено, че знаехме какъв отбор са португалците. В София завършихме 2:2, все те повеждаха, а Еузебио ни вкара и двата гола, а ние изравнявахме. Имаше невероятно много хора на “Герена”. Още не бяха сложили пейки зад вратите, само насипи и хората бяха насядали по земята, стояха и прави. Това беше първото му препълване още преди да е готов изцяло. Не бяха направени съблекалните под сектор “В” и се събличахме отзад, в една къща. Преди нея пък за съблекалня ползвахме една друга, полуразрушена. Добре, че
тогава не се искаше
лиценз за мачове от
европейските турнири,
защото никой нямаше да ни го даде, в това съм повече от сигурен. Парно нямаше, затова бяха сложили печка. Тя представляваше един варел и от горната му страна слагаха пясък. Португалците направиха скица, искаха да си купуват такава печка, да си я носят у тях, за да показват като куриоз с какво сме ги топлили. След години чух същото нещо, когато “Байерн” (Мюнхен) игра в Дупница срещу “Марек”.
- Като обречени ли отидохте в Лисабон?
- Не, главно заради Георги Аспарухов. На реванша в Португалия Гунди беше във върхова форма. Треньор на “Бенфика” беше прочутият Бела Гутман. Негова е фразата, че Аспарухов е едно черно змийче, което може да ухапе всеки отбор. Гунди стана един от малцината нападатели по онова време, успял да вкара два гола на “Бенфика” на собствения им стадион. Паднахме 3:2 и напуснахме турнира. Помня, че в този мач на Иван Здравков му се събу обувката. Симоес я взе и я хвърли извън терена. Иван се ядоса, взе я и го замери с нея.
- Очевидно Аспарухов си е заслужил уважението на португалците.
- Да, така е. Когато след години “Бенфика” отново дойде в България за някакъв мач, ръководителите на клуба
поискаха да отидат
на гроба на Гунди
Това само по себе си е един голям жест на признание.
- Вярно ли е, че от “Милан” са искали да го купят?
- Играхме с “Милан” през 1967 г. за купата на носителите на национални купи. В София завършихме 1:1, а в Милано паднахме 5:1. Това беше големият “Милан”, той после спечели и самия трофей след победа на финала с 2:0 срещу “Хамбургер”. В състава си този отбор имаше много звезди – Джани Ривера, Шнелингер, Сормани, Хамрин, Трапатони. В реванша главно психически не издържахме, на полувремето беше 2:1, но след почивката рухнахме, предадохме се. Излезе ни прякорът Петко Миланов тогава. Това обаче не попречи на великия треньор Нерео Роко да каже, че Георги Аспарухов е център-нападателят на неговите мечти. Нищо чудно и да са правили опити да го купят, но тогава беше невъзможно.
- Ставаш треньор на “Левски” през 1975 г. Очакваше ли уникалното представяне в Европа?
- Мисля, че то беше красноречиво за силата на отбора ни през този сезон. Стигнахме много далече - чак на 1/4-финал за купата на УЕФА, което преди това български отбор не беше правил. Най-напред елиминирахме турския “Ескишехир” с две победи. Бихме ги 3:0 у дома и 4:1 като гости. Следващия съперник - германския “Дуисбург”, отстранихме много трудно. Паднахме 2:3 в първия мач, а в реванша бихме 2:1 и продължихме. Но беше тежък, труден мач, за който имахме подкрепата на 60 000 наши привърженици на стадиона. Срещу “Ескишехир” играхме на “Герена” и имаше 15 000 зрители. За “Дуисбург” се преместихме обаче на “Васил Левски”.
- Нататък обаче няма слаби съперници.
- Тегли се жребият за следващия кръг и за наше щастие - или нещастие - се паднахме с трикратния европейски шампион “Аякс”. Като ги видях какво представляват, ми настръхна косата. Балансиран, много добър отбор, макар вече да ги нямаше Кройф и Неескенс. Те вече играеха в “Барселона” и по-късно осъзнахме какви шеги си прави съдбата с нас. Но и без тях “Аякс” разполагаше с Бари Хулсхоф, с Крол, Сурбиер, вратаря Шрийвърс, нападателите Дусбаба и Геелс.
- Как мина първият мач в Амстердам?
- Холандците живееха с мисълта, че ще са финалисти в този турнир, а може би и ще го спечелят. Поведоха ни 1:0 и аз направих смяна, пуснах още един нападател, въпреки че преди това отричах нападателната игра. В игра влезе Войнов. Стана 2:0, но пет минути преди края именно той вкара почетния и много важен гол.
- Имаше ли еуфория за реванша в София?
- Преди втория мач беше създадена обстановка да се направи всичко, но да победим. След две седмици стадион “Васил Левски” щеше да се пръсне по шевовете. Според мен за първи път на мач на “Левски” имаше толкова много зрители. Тогава беше и по-голям, събираше 70 хил. Поведохме 1:0 чрез Панов, но Геелс изравни. Почти веднага след това Панов отново вкара и мачът се закучи. Свърши редовното време и започнаха продълженията. Както започнаха, така и свършиха, за да настъпи кулминацията - изпълнението на дузпите. Какво напрежение у мен, у играчите, у публиката! Каква фиеста, ако победиш, но и
каква гробна тишина, ако се
провалиш в самия край,
когато крайният успех е толкова близо! Започна изпълнението на дузпите, първите шест - по три от всеки отбор, бяха вкарани без грешка. Нашата четвърта дузпа я би Краси Борисов - гол! За тях излезе Хелинг и не издържа на напрежението, прати топката над вратата. Последната дузпа за нас отиде да я бие Данчо Йорданов. Гол и стадионът избухна. Факли, огньове, тържества неистови. Мачът се игра на 26 ноември и победата ни означаваше, че за първи път български отбор щеше да участва и през пролетта в турнира за купата на УЕФА.
- Имахте ли очаквания докъде може да стигнете?
- Тогава турнирът беше много силен и от 8-те четвъртфиналиста имаше освен нас само 2 отбора, които не бяха световна класа - полския “Стал” и “Динамо” (Дрезден) от ГДР. Останалите бяха “Барселона”, който ни се падна, “Хамбургер”, “Милан”, “Ливърпул”, който впоследствие спечели купата, и “Брюж”. Той пък игра на финала.
- Уплаши ли ви съперникът?
- Приехме жребия без много притеснения, защото нямаше как сами да си изберем съперник. Каквото - това. Имахме повече време, за да разузнаем съперника, защото испанското първенство на практика няма зимна пауза.
- Къде беше първият мач?
- В Барселона. Може би използвахме донякъде скандалите в техния лагер, защото играта ни беше така организирана, отборът ни беше така построен на терена, че почти до края на първото полувреме резултатът беше 0:0. В 38-ата минута настъпи кулминационният момент на мача, а може би и на представянето ни в четвъртфиналите. Тогава именно с кристална яснота разбрах нещо, с което съм се сблъсквал и нататък в качеството си на треньор и ръководител. Става въпрос за
фактора съдийство, при който големите
отбори винаги са предпочитани
пред по-малките. Срещу нас бе отсъдена дузпа за нарушение на Стефан Аладжов. Първо, той беше извън наказателното поле, при това някъде около ъгъла, а не директно срещу вратата. Рексач проби и Стефан го пресрещна, а той имаше едно много добро обръщане, след което с вдигнат високо крак избиваше топката. Същото направи и сега, а топката го удари в рамото, после в крака и излезе.
Какво беше нашето учудване, когато съдията вкара цялата работа в наказателното поле, и второ - отсъди игра с ръка. Неескенс вкара дузпата за 1:0, а преди да бие, и след това последва невероятен протест от страна на нашите играчи. Те положиха много усилия, които можеха да бъдат възнаградени с 0:0 на полувремето, към което вървеше и работата. Щяхме да отдъхнем, да поговорим.
Сега, дали щяхме да удържим равен - едва ли, защото те бяха изключително силен отбор. Най-лошото беше, че и след като Неескенс вкара дузпата и играчите на “Барселона” се прибраха на тяхната половина, някои от нашите футболисти продължиха да спорят с помощника на главния съдия, от чиято страна беше ситуацията с измисленото нарушение.
Главният се изтегли, защото беше гузен, и свири център. Половината наш отбор беше около страничния съдия още, “Барселона” отне топката, организира атака в разредената откъм играчи наша половина и Марсиал вкара гол за 2:0. Излязохме за второто полувреме отново пределно мобилизирани.
Нямахме чисти голови положения, но и при тях липсваха много такива. Но играчите на “Барселона” демонстрираха нещо, което днес е особено силна черта на английските отбори и изобщо е белег на професионализъм - борбата до последния съдийски сигнал. В 80-ата и 90-ата минута ни вкараха още два гола чрез Асенси и Ередия.
- Едва ли при този резултат очакванията са били големи?
- Реваншът беше само след две седмици в София. Българската общественост научи по какъв начин сме загубили и че при този съперник и този резултат нямаме шансове за класиране на полуфинала.
Стадион “Васил Левски” отново беше препълнен със 70 000 зрители. Вече нямаше какво да губим, затова се ориентирахме към непрестанни атаки от първия съдийски сигнал. Може да се каже, че пуснах шестима нападатели - Воин Войнов, Киро Миланов, Данчо Йорданов, Стефан Павлов, Павел Панов и Емо Спасов.
Може би заради резултата от първия мач ни бяха подценили малко, та още в осмата минута поведохме 1:0. Павел Панов проби от дясната страна и вкара със силен шут с левия крак. След още само две минути Данчо Йорданов направи 2:0. Стадионът изригна, а нашият отбор продължи да атакува яростно.
Може би тук малко сбъркахме, вероятно трябваше да отстъпим малко, за изчакаме друг такъв удобен момент за нанасяне на удар. Футболистите обаче решиха, че могат да използват объркването на съперника и да го елиминират едва ли не още през първото полувреме.
А това не беше и толкова невъзможно, след като някъде в 13-ата или 14-ата минута Киро Миланов излезе очи в очи с вратаря Мора и не успя да вкара. Може би при 3:0 след четвърт час игра “Барселона” щеше да рухне. Аз гледах играта на нашия отбор,
възхищавах се и не
вярвах на очите си
И в най-хубавите си сънища не съм си представял такава игра от наша страна и че можем да объркаме по този начин този велик отбор с Кройф и Неескенс в състава си, а и препълнен с още класни футболисти. Преценявайки трезво и реално нещата, бях убеден, че тези играчи ще успеят да излязат от неприятната ситуация. Че не може само ние да ги натискаме, да им вкараме още голове, а че и те ще успеят да ни ухапят с някое попадение.
- Така ли стана?
- За съжаление, да. При това отново към края на полувремето. Нашата врата беше откъм езерото “Ариана” и при ъглов удар от страната на официалната трибуна ние изчистихме топката.
Съдията обаче нареди повторение на корнера заради стоящи близо наши хора, някои от играчите започнаха отново да се разправят, испанците го изпълниха и направиха 2:1. Това попадение ни подейства отрезвяващо и разбрахме, че не можем да елиминираме “Барселона”. Въпреки това бяхме изпълнени с решимост да играем добре и поне да ги победим.
Малко преди почивката ни изравниха, а след това за по-малко от двайсет минути се стигна до 4:3 за тях. В последните няколко минути обаче проявихме невероятен характер и с голове на Данчо Йорданов и Павел Панов от дузпа победихме 5:4.
