Повярвах на треньора си и станах шампион, казва първият от Рио
Ружди Ружди е роден на 14 април 1991 г. в град Глоджево, на 35 км от Разград. На 17-годишна възраст претърпява тежка катастрофа, заради която се придвижва в инвалидна количка. 8 години след най-тежкия момент в живота си, усилията му са възнаградени с олимпийска титла на параолимпийските игри в Рио, където поставя световен и параолимпийски рекорд в тласкането на гюле. Три пъти европейски шампион от Щадсканал, Суонзи и Гросето и севотвен шампион от Катар 2015 г.
- Ружди, осъзна ли вече, че си носител на олимпийска титла?-
Като че ли започнах да осъзнавам какво се е случило. Честно казано обаче все още обаче не зная къде се намирам.
- Помниш ли какво ти мина през главата, като слушаше химна на олимпийския стадион?
- Не зная как съм излязъл за награждаването и дори как ми връчиха медала. Всичко беше като на сън, но бях много щастлив наистина.
- Притеснява ли те големият медиен интерес към теб от 16 септември насам?
- Знам, че е за хубаво. Повече хора ще научат за мен, но журналистите трябва да знаят, че съм много притеснителен.
- Изненада ли се от себе си в първия опит, като тласна 12,33 м.?
- Не бих казал. Правил съм близък до този резултат. Веднъж успях да тласна 12,30 м, но в повечето случаи съм пращал гюлето на 11,90 - 12 м. На състезание обаче адреналинът си казва думата. Или по-скоро при мен е така. Знаех си, че съм в състояние да постигна този резултат, а и много исках, честно казано. След първия опит си казах „Добре, но трябва да е още по-добре”. Не успях обаче да подобря първия.
- Преди състезанието ми беше казал, че целта ти е да се справиш добре. Какво имаше предвид обаче?
- Да подобря личния си резултат и да взема медал. Винаги мисля за личното си постижение. Успея ли и се успокоявам, че съм свършил нещо. Мога и да не взема медал, но пък състезанието е било успешно.
- От кога не си се прибирал вкъщи?
- От 20 февруари. Оттогава съм в Павел баня на лагер. Първо се подготвяхме за Европейското първенство за хора с увреждания по лека атлетика в Гросето. След него пак се върнахме в Павел баня и започнахме тренировките за параолимпийските игри.
- Не ти ли е трудно да прекарваш толкова време далече от дома?
- Възприемам тези лагери все едно съм на работа в чужбина. Хубавото е, че близките ми имат възможност да дойдат и да ме видят.
- Какво стои зад тази олимпийска титла?
- В продължение на 7 години усилено съм работил за това. За олимпийски медал си мисля от самото начало. Не ме интересувало мястото. Просто ми се искаше да имам олимпийски медал. От нулата съм започнал този спорт. Моят треньор Радостин Тодоров ме е научил абсолютно на всичко. Беше ми казал, че ако го слушам и ако се раздавам на 100 процента, ще имам напредък и ще ме направи един от най-добрите. Помня думите му, че съм талантлив, но трябва много работа. И през тези години съм се стремял всичко да изпълнявам и упражненията, и хвърлянията. И имаше резултат. Повярвах му. Той вижда нещата напред. Досега каквото е казал, винаги се е случвало. Повярвах на треньора ми и станах шампион.
- А кой освен треньорът ти също има принос за златния медал?
- Майка ми е винаги с мен на лагери. Много ми помага и на тренировки носи гюлето. Чичо Тошо, бащата на треньора ми и на Даниела Тодорова, идва всеки понеделник в Павел баня да ми помага за щангите, тъй като тренирам с големи тежести. Идва след работа от Казанлък. Много съм му благодарен. Мустафа Юсеинов винаги ми е бил подкрепа. През зимата, когато съм в залата, пък ми помагат братовчед ми Мехмед и приятелите му. Сам не мога да се справя. Тренировката през зимата я правя в Глоджево, но треньорът ми ме гледа на камера и ми казва какво да правя. Така че ми е нужна чужда помощ. Тренировките са от два часа и половина до четири часа.
- Предполагам, че зад блясъка на този медал има много контузии, рани и лишения...
- Зимната подговка е най-трудната, защото се работи с много тежести и сложни упражнения. Като спортисти с увреждания ние вече сме контузии, а при тренировките пък постоянно получавам рани от облегалката на стола. Дори в момента имам. Никога не са ме спирали да тренирам обаче.
- Тренираш на една поляна в Павел баня, а пък успя да изкачиш олимпийския връх...
- От самото начало тренирам на тази поляна в Павел баня. Свикнал съм и не ми прави впечатление. Възприемам си я като стадион. Като седна на стола, си представям метрите. Зная колко съм тласнал.
- Имаш вече пълна колекция от медали.. Стигнал си върха, а отсега нататък?
- Това че съм стигнал върха, не ме успокява. Продължавам напред. Догодина има Световно първенство, след това ще има Европейско. Бих искал в Токио да затвърдя олимпийската титла, макар че още е много рано да се правят планове за там. Да се надявам, че дотогава всичко ще е наред, защото все пак говорим за след четири години. Месец преди тези параолимпийски игри получих конутзия на китката и започнах да правя процедури.
- Как започна всичко с параолимпийския спорт?
- След катастрофата, която преживях, дори не знаех, че в количка можеш да тренираш лека атлетика. Когато за първи път отидох на санаториум в Павел баня видях Даниела Тодорова да тренира на поляната. Майка ми каза, че тя е медалистка от параолимпиадата в Пекин. Станахме приятели. Интересно ми беше. Пробвах и се запалих.
- Какво ще кажеш на хора, които са преживяли някакъв инцидент и са загубили надежда?
- Да не се предават. Направят ли го, няма да могат да излязат от дупката. Когато животът не е свършил, не трябва да се отказваш от него. Надежда има. Човек трябва да е положителен и усмихнат. На мен много са ми помагали близките. Родителите ми, както и семействата на лелите ми Леман и Хюсние никога не са ме оставяли.
- Дни преди тръгнете за Рио обявиха премиите ви. Доволен ли си от размера им?
- Не мисля, че беше справедливо решение. Ние, параолимпийците, не се ядосваме, че ни дават по-малко. Просто не можем да разберем защо е така и защо е толкова голяма разликата с премиите на здравите спортисти. Ние по-малко ли тренираме от тях? Гадно се чувстваш като спортист, като знаеш всичките усилия, които се полагат. Неприятно ми беше, но нищо не мога да направя.
- Какво ще направиш като се върнеш в България?
- Искам да се прибера в Глоджево. Да видя баба, семейството, приятелите. Не вярвам, че ще имам много почивка. Веднага ще се започне със зимната тренировка.
