Болт тича с над 40 км/ч максимална скорост, в плуването най-добре е под вода
Феновете обичат спортовете, където има метър и хронометър, защото така се елиминира съдийският фактор, който вреди на футбол, художествена гимнастика и още един куп дисциплини, където решението не вземаш сам, а зависиш от някой друг.
В атлетиката, плуването и щангите си сам срещу измерването. Така се радват героите. Най-бързите, най-смелите, най-сръчните.
На световното в Лондон падна само един рекорд, и то в дисциплина, която бе въведена за първи път в историята - 50 километра спортно ходене за жени. В нея се бяха записали 7 (седем) състезателки, като до финала достигнаха само 4 (четири). Една бе дисквалифицирана, а две не издържаха до финала и се отказаха.
Заради това рекордите станаха обект и на тотална атака от страна на шефа на европейската федерация Свен-Арне Хансен, който не се е отказал от идеята си да ги заличи. Или поне тези от края на миналия век. Но това може да нанесе и непоправими
щети на спорта, като се хвърли неизтриваемо петно върху спортисти, които никога не са прегрешавали в кариерата си. И само заради това, че са били на върха преди повече от 20 години, трябва да бъдат наказани.
Подобно нещо бе пробвано в щангите, когато бяха сменени категориите и изтрити всички рекорди, като бе обяснено, че и това е борба с допинга. И се стигна до положението да бъдат хванати почти всички медалисти от последните две олимпиади.
Спортът има нужда от реклама и рекордът е точно това, което е необходимо. Като кажеш, че Юсеин Болт бяга 100 метра със средна скорост от 38,18 км/ч, вече е достойно за възхищение. Защото в София има улици, върху които са поставени ограничения от 30 км/ч, а сега се обмисля и такова за булеварди с велоалеи. Или с други думи, ако реши да направи състезание в София, на финала може да го чака катаджията и да му къса фиша с глобата. Максималната му, която бе засечена в Берлин, 44,72 км/ч, което го прави опасен в половин България според действащия закон за движение по пътищата.
Тези 9,58 сек, които са световен рекорд, обаче вкарват и мъжете в същия коловоз, в който от години е женският спринт. В момента няма спринтьор, който да може да слезе стабилно под 9,8 сек, а да не говорим да доближи постижението на ямаеца.
Световният рекорд при жените на 100 метра догодина на 16 юли става точно на 30 години. Защото едва ли някоя ще намери сили в себе си да стигне до 10,49 сек, колкото направи Флорънс Грифит-Джойнър в Индианаполис.
Всъщност проблемът при дамите е тотален, защото всички постижения от 100 до 800 метра се държат от атлетки, които са бягали през миналия век. Грифит-Джойнър държи и рекорда на 200 метра с 21,34 сек. На 400 най-бърза е Марита Кох от бившата Германска демократична република с 47,60 сек от 1985 г. А на 800 метра най-доброто постижение е на първата Кастер Семеня в спорта - Ярмила Кратохвилова от Чехословакия, която има 1:53,28 мин от 1983 г. Днес спокойно това време ще се конкурира за финал при мъжете на голямо първенство.
Болт все пак успя да налее някакви сили в спринта, докато в хвърлянията положението е направо катастрофално. Всички рекорди - и при мъжете, и при жените, се държат от атлети на бившия социалистически блок и то от държави, които вече не съществуват. ГДР, СССР и Чехословакия са лидери в тези дисциплини и скоро няма да има кой да ги измести.
При копието бе сменен центърът на тежестта, за да се спре Ян Железни, който редовно пращаше уреда на над 100 метра и вече трябваше специално за него да се прави някакъв по-голям стадион.
Заради това е много по-вероятно да се въведат нови уреди, отколкото да се изтрият рекордите на бившите соцстрани.
Но при женския чук Анита Влодарчик направи рекорда си през миналата година.
Надморската височина няма значение. Доста години в атлетиката се вярваше, че за скоковете ти трябва и надморска височина. Това бе заради постижението на Боб Биймън от олимпиадата в Мексико през 1968 г., което бе подобрено от Майк Пауъл и доведено до 8,91 м след близо 30 години.
Това обаче се оказа напълно погрешно. Преди дни бе направен трап на 3032 метра надморска височина и нищо не се получи.
При скоковете става въпрос главно за техника и физика.
Да вземем пример с рекорда на неповторимата Стефка Костадинова от 209 см. Вярно е, че е поставен преди 30 години без няколко дни. Но това не го прави непробиваем.
Защото през последните години винаги е имало атлетка, която скача около него. Примери достатъчно. Бланка Власич, Кайша Берквист, днес Мария Кучина-Ласицкене. Всички те са поставяли летвата на 210 см.
Но им липсва нещо, което при Стефка е било налице. Битката. В Рим точно войната срещу Тамара Бикова води до върховото постижение. Бикова приключва с 205 см. Двете са гума до гума почти до предния световен рекорд.
Днес всичко приключва около 200 см. Закото в сектора остава една. Който е над 2 метра печели. И след това се разконцентира тотално.
Преди години треньорът на Стефка Николай Петров бе категоричен, че Бланка Власич никога няма да постигне рекорд в кариерата си и бе напълно прав.
“Тя остава сама в сектора много рано. И тогава в главата нахлува само ламбада и танци. За да направиш рекорд ти трябва съсредоточеност до последния момент. Такова отдаване, като на Стефка. Да имаш цел и да я преследваш. Заради това сега няма как да се достигне нейното постижение. И това е единствената причина. Нищо друго. Имат таланта, имат техниката, но нямат психиката на Стефка”, категоричен бе той.
Подобно е и мнението на Джонатан Едуардс, който вече повече от четвърт век държи постижението на троен скок от 18,29 м. “Знам, че ще се появи този, който да го подобри. Но трябва още малко съсредоточеност и техника. И моите резултати паднаха, когато наруших техниката си”, обясни той преди световното в Лондон.
Разликата в скоростта при различните стилове в плуването е доста сериозна. Заради това кроулът остава най-бързия и това няма как да се промени.
Световният рекорд на 50 метра е невероятните 20,91 сек на бразилеца Сезар Сиело от 2009 г.
Това се трансформира в скромните 8,60 км/ч. Което като сравнение с тези над 30 на Юсеин Болт си е направо пълзене.
И колкото повече се увеличава дистанцията, толкова повече се намалява скоростта. Тя пада на 7,67 км/ч при Сиело на 100 метра при неговите 46,91 сек. При Пол Бидерман, който държи постиженията на 200 и 400 метра свободен стил с 1:42,00 мин и 3:40,07 мин тя отива на 7,06 и 6,52 км/ч.
При жените най-доброто постижение в кроула на 50 метра е 22,93 сек на холандката Раноми Кромовиджожо и бе поставено само преди дни на 7 август по време на световната купа в Берлин (Германия).
Останалите стилове в плуването са значително по-бавни от кроула. Най-зле е брустът. Световният рекорд на 50 метра е на англичанина Адам Пити от 25,95 сек, което прави само 6,95 км/ч.
След кроула най-бързо се плува бътерфлай. И колкото учудващо да звучи, там най-бърз не е легендарният Майкъл Фелпс, чийто рекорд от олимпийски титли ще остане завинаги, ако не стане чудо.
Най-бърз в този стил е испанецът Рафаел Муньос, който плува 50 метра за 22,43 сек, или със средна скорост от 8,03 км/ч.
На гръб постижението е на англичанина Лайъм Танкок е 24,04 сек или 7,49 км/ч.
Но най-бързо си остава плуването под вода. Заради това в нормалното се обръща толкова голямо внимание на подводната част. Точно това е ахилесовата пета на нашия Антъни Иванов, който можеше да направи още по-голям пробив, но му липсва точно това.
Официално световният рекорд на 50 метра под вода е феноменалните 15 сек, които са записани от испанеца Маурицио Фернандеш през миналата година. Това прави средна скорост от 11,99 км/ч.
Вдигането на тежести си остава еталон за спорт, който трябва да определен най-силния човек на планетата.
При него има коефициент “Синклер”, който се определя от двубоя на даден състезател спрямо личното му тегло.
По този показател завинаги №1 остава роденият в кърджалийското село Птичар Наим Сюлейманоглу.
На 20 септември 1988 година той печели олимпийската титла в категория до 60 килограма с невероятните 342,5 килограма в двубоя, но за Турция. Това е с 30 повече от втория Стефан Топуров. Това означава, че той е единственият, който минава границата от 500 точки по системата “Синклер”, като постижението му е оценено на 504.
Стрелбата пък е тази, която показва точността на човека. Перфектните резултати през последните години доведоха до много по-сериозни размествания в регламента на този спорт, като се въведоха и десети от точката.
Преди, поне в квалификациите по няколко човека правеха перфектен резултат и трябваше да се разделят медалите.
Времето за подобна промяна съвсем скоро ще дойде и при атлетиката, като поне в спринтовете ще трябва да се въведат хилядните.
Първата стъпка в тази посока бе направена в Лондон, като при равен резултат се обявяваше и разликата в милисекунди.
А на 200 метра при мъжете бронзовият медал бе решен точно от една. Хилядна.
ШВЕД И АМЕРИКАНЕЦ НАСКАЧАТ СОБСТВЕНИЯ СИ РЪСТ С ЦЕЛИ 59 СМ
Световните рекорди в скока на височина са известни на всеки. 245 сантиметра на кубинеца Хавиер Сотомайор от 27 юли 1993 година в Саламанка. И, разбира се, невероятните 209 сантиметра на родната прима Стефка Костадинова от световното първенство в Рим. На 30 август стават точно 30 години от скока, който остава завинаги в историята. Това е абсолютен рекорд по продължителност в тази дисциплина.
Двамата са и най-добрите във вечната класация по медали, като имат една олимпийска и две световни титли на открито. Към актива на Сотомайор трябва да се добавят още сребро от олимпиада, още едно от първенство на планетата на открито, 4 титли и 1 второ място от световни в зала, 2 победи и бронз от Панамарикански игри и една титла от световни студентски игри.
На Костадинова също се добавя едно сребро от олимпиада, рекордните 5 световни титли от първенства в зала, една европейска на открито и четири плюс сребърен медал от континентално първенство на закрито. Или общо 13 златни и 2 сребърни медала от големи първенства, което скоро едва ли ще бъде постигнато от някой друг. С рекорд или без него. Тя има най-много скокове над 2 метра.
Но има класация, в която Сотомайор и Костадинова не присъстват сред най-добрите десет, колкото и сензационно да звучи. И тя е за тези, които са скочили най-много над собствения си ръст.
При Стефка това са 29 сантиметра разлика до 209. При кубинеца са точно 50 при неговия ръст от 195 см.
Най-голямата разлика в историята са записали двама при мъжете. Това са американецът Франклин Джейкъбс и шведът Щефан Холм.
Името на Джейкъбс е почти непознато на мнозина, но все пак той има записан и световен рекорд. Това са тези 232 сантиметра, с които той записва разлика от 59 от собствения си ръст. На всичко отгоре има толкова слаба техника, че дори кръщават стила му Джейкъбс слоуп, защото няма нищо общо с известния Фосбъри флоп, който прави революция в дисциплината. Рекорда си поставя в легендарната нюйоркска зала “Медисън Скуеър Гардън” по време на турнира “Милроуз Геймс”, който и до днес събира елита в атлетиката. Франклин е само на 21 години и още учи в колеж.
Още на следващия ден обаче постижението му е подобрено от съветския скачач Владимир Яшченко. След това двамата се изправят един срещу друг в двустранна среща между САЩ и СССР и завършват с еднакво постижение.
Бойкотът, който президентът Джими Картър обявява на олимпийските игри в Москва през 1980 г., се оказва фатален за Джейкъбс.
“Бях бесен, че мечтите ми бяха разбити. Можеше да се върна за игрите в Лос Анджелис, но бях прекалено наивен. Все едно пропаднах в пропаст”, обяснява той. Така американецът изчезва от сцената на световната атлетика.
Холм е доста по-известно име. Той стана олимпийски шампион на игрите в Атина с 236 см. Това бе с 2 повече от Мат Хемингуей (САЩ) и Ярослав Баба (Чехия). Отделно има цели 4 световни титли в зала от Лисабон (2001), Бирмингам (2003), Будапеща (2004) и Валенсия (2008).
Холм е бивш футболист, който едва като 16-годишен решава, че е по-добър в атлетиката. Той е един от малкото в историята, които са преодолели границата от 240 см след Хавиер Сотомайор на открито. Другите са Мутаз Еса Баршим (Катар), Богдан Бондаренко (Украйна) и Вячеслав Воронин (Русия). С това постижение Холм прави рекордната разлика с ръста си. В момента известният лекоатлет е член на МОК.
При жените най-голямата разлика в историята на дисциплината е на италианката Антонета ди Мартино. Със скромния ръст от 168 сантиметра тя има постижение от 204.
На световното първенство в Осака тя завърши втора след звездата Бланка Власич (Хърватия) и то само с 2 см, като раздели среброто с Анна Чичерова (Русия) с 203. Това бе първото в историята състезание при жените, в което цели пет скочиха над границата от 200 см. След това Антонета записа и бронз в Дегу. На европейски първенства тя има титла от Париж през 2011 г. и второ място от Бирмингам през 2007.
Ди Мартино бе скачачката, която изтри рекордите на великата Сара Симеони в Италия, но така и не успя да направи нещо значително на олимпийски игри. Причината за това е тежка контузия преди тези в Лондон през 2012 г., която в крайна сметка сложи край на кариерата на Ди Мартино. Преди това в Пекин се провали тотално.
Интересното е, че тя дори не започва като скачачка. Първата дисциплина, която опитва, е копието, а в националния отбор влиза като седмобойка.
Две българки са в топ 10 в скока на височина по разлика със собствения ръст. Най-добра по този показател е президентът на лекоатлетически клуб “Берое” Емилия
Драгиева, която е с 32 сантиметра. С 30 сред първите 10 е и бившата ни световна рекордьорка Людмила Жечева-Андонова. Тя има 30 сантиметра над ръста си.
Рекордът на Стефка Костадинова е най-дългогодиният в историята на скока на височина, откакто се правят измервания. При жените България е на четвърто място по брой състезателки, преодолели над 200 см с 5. Повече от нас има само Русия - 16, САЩ и Германия - по 8, и Украйна - 6.
Освен Костадинова, Елка Драгиева и Людмила Жечева-Андонова над тази летва са скачали още Венелина Венева-Матеева и Светлана Исаева-Лесева.
ШЕСТИМА СА ВДИГАЛИ ТРИ ПЪТИ СОБСТВЕНОТО СИ ТЕГЛО, ПЕТИМА СА БЪЛГАРИ
Във вдигането на тежести гросмайсторската норма е да тласнеш три пъти личното си тегло. Това са правили само седем човека в историята на спорта. И шестима от тях са българи, а само един - представител на КНДР.
Първият е асеноградчанинът Стефан Топуров, който на световното в Москва през 1983 г. тласка 180 килограма в категория до 60 кг. Колкото и учудващо да звучи, той завършва на второ място в състезанието след Юрик Саркисян от СССР заради личното си тегло. Двамата правят по 312,5 кг и са на цели 20 пред третия Гелу Раду от Румъния.
Година по-късно във Варна Торупов прави 185 килограма в същата категория, нещо невиждано до този момент в спорта. Това е по време на алтернативното състезание за олимпийските игри в Лос Анджелис. А в САЩ най-доброто постижение в това движение е на шампиона Шен Вейкиан от 157,5 кг.
След Топуров идва Наим Сюлейманоглу, който е феномен в тази класация. През 1984 г. във Виктория, Австралия за първи път записва точно 3 по 56 килограма, колкото е категорията, в която се състезава, или 168, световен рекорд. Същата година във Варна довежда нещата до 170 и 170,5 кг. И накрая в Сараево, Югославия прави още два световни рекорда от 172,5 и 173, доста над три пъти собственото тегло.
Същото се повтаря и в категория до 60 кг. Наим първо вдига 185,5 в Сараево. С половин килограм подобрява рекорда си в Монте Карло, а в Карлмарксщат, днес Кемниц покорява 187,5 кг. През 1986 г. в София е с нов рекорд от 188.
Като турчин на олимпиадата в Сеул вдига 188,5 и 190 килограма.
Третият в списъка е Нено Терзийски тласка 171 кг в категория до 56 кг в Острава, Чехословакия през 1987 г.
Ангел Генчев прави уникален опит на 202,5 кг в категория до 67,5 кг х на олимпиадата в Сеул, но той след това е заличен заради положителна проба за допинг.
Петият е Халил Мутлу, който е роден в Момчилград. В Тренчин, Чехословакия, през 2001 г. отново в категория до 56 кг тласка 168 кг.
Единственият, който не е свързан с България, е Юн-Чол Ом от КНДР. На олимпиадата в Лондон през 2012 г. той повтаря постижението на Мутлу.
Най-тежката щанга, която е вдигана на официално състезание, са невероятните 266 килограма, които тласка Леонид Тараненко от СССР по време на състезанието в Канбера, Австралия, на 26 ноември 1988 г.
Този рекорд обаче бе изтрит от международната федерация, когато през 1992 година бяха променени категориите и всичко започна отначало, уж като мярка за борба с допинга.
Според специалистите постижението на Тараненко е трябвало да остане, защото свръхтежката категория винаги е била над определено лично тегло, а не под, както е в останалите категории. То обаче е записано в т. нар. исторически рекорди. Там са и 216-те килограма, изхвърлени от Антинио Кръстев в Острава на световното първенство на 13 септември 1987 г. Такава щанга бе вдигната чак след 29 години на олимпиадата в Рио, а световният рекорд в момента е с 1 кг. повече. Постави го Лаша Талахадзе (Грузия) на европейското в Сплит тази година.
В историческите рекорди завинаги остават два на олимпийския ни шампион от Барселона Иван Иванов в категория до 52 кг. Изтласкване от 155,5 кг от световното в Донаушинген, Германия на 27 септември 1991 г. и двубой от 272,5 кг от световното в Атина на 16 септември 1989 г. В категория до 60 кг български остават изтласкването на Нено Терзийски от Острава и двубоят на Наим Сюлейманоглу от Варна през 1984 г. - 300 кг. Наим държи и рекордите в следващата категория, но вече като турчин.
Покойният Михаил Петров има две върхови постижения при 67,5-килограмовите. Той има изтласкване от 200,5 кг на световното в Острава на 8 септември 1987 и двубой от 355 кг от Сеул на 12 май същата година.
В категория до 75 кг всички исторически рекорди са наши Ангел Генчев има изхвърлени 170 кг в Мишхолц (Унгария) на 12 ноември 1987 г. На 12 май същата година Александър Върбанов, който сега е в Канада, тласка недостижимите 215,5 кг, а на 12 май следващата година записва двубой от 382,5 кг.
Олимпийският ни шампион Асен Златев държи рекордите в категория до 82,5 кг от 1987 г. в изхвърлянето - 183 кг от Мелбърн и изтласкването - 225 кг в София, но този в двубоя е за Юрик Варданян от Варна през 1984 г.
И последният исторически рекорд е на Благой Благоев за изхвърляне от 195,5 кг от световната купа във Варна през 1983 г.
От 1920 до 1972 година в щангите е имало трибой. И там имаме три рекорда, които са поставени на олимпийските игри в Мюнхен в последната година от тези състезания. 2-кратният ни златен медалист Нораир Нурикян тласка 157,5 кг в категория до 60 килограма. Младен Кучев записва същата тежест, но в движението “преса” при 67,5-килограмовите. А на 31 август Йордан Биков става олимпийски шампион с трибой от 485 кг.
Но официално най-силният мъж на Земята, поне според “Гинес” е американецът Пол Андерсън. Той е световен и олимпийски шампион при свръхтежките през 1955 и 1956 г. Тогава поставя рекорди в всички движения.
През 1985 г. в книгата на рекордите се появява официално, че Андерсън има задържани 2844 килограма върху гърба си, като обаче не ги е вдигал. Заради това е обявен за най-силния на планетата.
Сега по време на състезанията от веригите “Айрън Мен” има движение дедлифт или тяга, като трябва да се вдигне шангата над коленете. В него официалният рекорд е на литовеца Зидрунас Савицкас, който по време на състезанието, организирано от Арнолд Шварценегер, успява да отлепи 1155 паунда, или 524 кг.
ИВЕТ ЛАЛОВА: СКОРОСТТА ИЗНОСВА ОРГАНИЗМА НАЙ-БЪРЗО
- Какво е скоростта? Работа, талант или просто физиология.
- И трите. Скоростта, ако я намаш зададена от природата като талант и физиология, не можеш да я развиваш, не можеш да я създадеш. Заради това без талант не можеш да станеш спринтьор. Всичко останало се прави. Сила, издръжливост. Това е работа. Но липсва ли ти талантът, физиологията, просто няма как да се получи. Колкото и да тренираш, колкото и да работиш. И най-добрият треньор да вземеш, пак няма да ти се получи.
- Защо тогава тези тъмнокожите, са доста по-талантливи от нас?
- Точно по същата причина. Чисто природно те имат някои плюсове. Те имат ахилеси до колената. Липсва им прасецът. Той е по-малък. Отделно, като прибавим и по-различен център на тежестта отзад, и нещата се получават. Но и те могат да бъдат победени. Доказвала съм го аз, сега го доказва Дафне Шхиперс. Тук идват работата, тренировките. Те компесират природата. Колкото и невъзможно да се вижда това.
- Ти кога за първи път разбра, че имаш скорост и талант за спринт?
- Още в училище. Бях във втори-трети клас. Тогава победих всички момчета от нашия клас на 50 метра. Беше им доста тежко. Тогава може би за първи път осъзнах, че може би съм наследила нещо от мама и татко, които са били спринтьори. Това бе първата ми победа на пистата. И този момент може би е първият, в който се е появила мисълта да започна да се занимавам с лека атлетика, да тренирам.
- Никога ли не си искала да пробваш друга дисциплина?
- Не. Ще си призная, че съм правила скок на дължина. На 12 години все още има детски трибой. И на втория ми опит в скока първият ми треньор Коце Миланов си събра багажа и просто си тръгна от стадиона. Защото бе потресаващо, ама потресаващо слаб и той като бивш състезател в тази дисциплина не можел да гледа подобно нещо. Тогава ми каза, че всъщност това било хубаво. Поне сме разбрали, че въобще не ставам за скакачка, и можело да се съсредоточим върху спринта. Може би моите дисциплини са били 200 и 400 метра. Григор Христов, лека му пръст, имаше една мечта - да ме види как бягам на 400 метра. Баща ми също постоянно се шегува с това.
- Може би все още не е късно.
- Да, може би не е късно. Въпросът е кой ще изтренира и ще направи всичките отсечки на 400 метра. Така, като гледам, поне за момента няма да съм аз. Ако подадете едно рамо, Окей. Започваме ноември месец. Това са страхотни натоварвания. Треньорът, който е работил с моя Роберто Бономи, е бил и на Пиетро Менеа. И с количка за инвалиди го е бутал от финала до старта, за да бяга с млечната киселина, която се е отделила в мускулите му.
- Как се поддържа толкова време скорост?
- Много трудно и ще става още по-трудно. Тя се губи с времето, с годините. Колкото повече се натрупват, толкова по-бавен ставаш. Скоростта е първото нещо, което си отива. Отстъпва мястото си на издържливостта. Заради това повечето спринтьори с течение на времето се насочват към по-дългите дисциплини. Може би затова и аз се насочих повече към 200 метра. Защото там има по-ниска скорост, повече издръжливост. За 100-те метра сама осъзнах, че е трудно да достигна собствените си резултати. Скоростта изморява много, състарява организма. Много е трудно всяка година да си на скорост постоянно. Това се видя най-добре в Лондон с Юсеин Болт. Това е причината той да се представи по този начин. Не можеш толкова години да си на максимум. Организмът просто не ти го позволява.
- Тогава как се получи така, че ти си доста по-бърза сега, отколкото преди? Направи си лични постижения на 200 метра след контузията.
- С правилните тренировки. Затова, че през последните години осъзнах какво ми трябва, какво не ми трябва, върху какво да наблегна. През последните години наблегнах доста повече на качеството, отколкото на количеството. Наистина това дава своите плодове. И това е моят съвет към всички атлети, към всички, които искат да се задържат по-дълго в спорта. Те трябва да се научат да познават тялото си, да познават методиката на тренировките. Да разберат и да осъзнаят всяко едно нещо, всеки един минимален детайл, точно за какво го правят и какво им дава.
Всичко е наука. Но трябва да го разбереш сам. Трябва да знаеш как да се храниш, какво да приемаш, как да почиваш. Защото, дори да се готвиш по програмата на Юсеин Болт, ако не вземеш това, което на теб ти върши работа, просто няма да успееш. Гарантирам го.
- Колко пъти на годината минаваш през пълен физиологически тест?
- Да си призная честно, не съм го правила от години. Правя единствено тези, които са задължителни за сезона. Но не ми трябват, защото вече се познавам толкова добре, че във всеки един момент мога да ти кажа какво ни трябва. Къде ни трябва скорост, къде ни трябва издръжливост. Къде ни куца бягането. Но това идва с опита. Важното е, че продължава да ми носи удоволствие да бягам. И затова не се и отказвам. Съзнавам, че и този момент ще дойде.