24 години (и малко) в “24 часа” или защо папата не ходи в Азербайджан?

https://www.24chasa.bg/sport/article/6815965 www.24chasa.bg

Всъщност интересът ми към “24 часа” започна, преди да е излязъл първият му брой.

През 1991 г. бях студент в Софийския университет и се изхранвах главно с продажбата на футболни сувенири - шалчета, фланелки, списания, плакати, значки и други подобни.

По тази причина си пишех с несметно количество футболни фенове от всевъзможни чужбини. Един от тях - живееше във френския град Монпелие, колекционираше... ежедневници. Всъщност само първите им страници.

Тогава (1991 г.) живеех на “Раковски” срещу районното и площад “Славейков” ми беше подръка, та познавах повечето продавачи на изникващите тогава като гъби след дъжд вестникарски сергии.

Всъщност, по онова време вестниците се появяваха с не по-малка скорост. Един от продавачите ми разказа, че предстои да излезе нов всекидневник следващата седмица, а негов познат му дал да види нулевия брой. Примолих му се и той ми го подари, след което четирите странички формат А3 отпътуваха за Монпелие, където вероятно са и до днес.

Но вестникът ми хареса и дори написах дипломна работа за него. По-точно за чуждиците в съвременния български език, но върху материал от в. “24 часа”.

За целта изчетох още веднъж абсолютно всички броеве и извадих от текстовете всички чуждици. Даже стигнах до гениалния (вероятно само според мен) извод за “депейоризация на турцизмите”, защото по онова време във вестника беше често срещана практика дори в заглавие да се използва “кюмюр” вместо “въглища”, “зор” вместо “усилие” или “аскер” вместо “войници”. Както по-късно разбрах, главно за да се избягват повторения или да се спести някой друг знак в заглавието.

Години по-късно ме напушва смях, когато се сетя как попитах един колега от университета дали все пак да не отида в редакцията на “24 часа” и да разговарям с някого за дипломната ми работа. Той ми отговори: “Мани ги тези. Големи надувки са, ще те отрежат.” И аз се отказах.

И след като завърших “Българска филология”, продължих да си купувам “24 часа” всеки ден. Докато в един декемврийски ден в края на 1993 г. не прочетох в колонката на една от спортните страници обява, че се търсят спортни репортери. Отидох в Полиграфическия, предложих се и ме взеха. И така вече 24 години и три месеца. По трудов договор - 24 години и два месеца, защото се водя на работа от 1 февруари 1994 г.

Заради случая с екстрадирането

ми посветиха “Малък Иванчо”

За 24 години (и малко) имам толкова много истории, че сигурно трябва да започна да издавам отделен вестник.

Но все пак няколко от тях са особени, защото са уникални, тоест не са се случвали на никого другиго от редакцията.

Примерно, никой не е бил екстрадиран по време на изпълнение на редакционния си дълг. На мен ми се случи през 2004 г. Вината донякъде е и моя, но все пак историята е поучителна.

Въпреки изключително положителните статии за Христо Стоичков

вестникът винаги

е имал с него

сложни отношения

Те тръгват от 1992 г., но ескалираха заради историята с данъците му. След европейското първенство в Португалия той стана треньор на националния отбор и му предстояха световни квалификации. Тогава за мачовете тимът пътуваше главно с президентския самолет. По необяснени и до днес причини ми беше отказан достъп до него, въпреки че това си се плащаше.

Първият отказ беше за световната квалификация в Рейкявик срещу актуалния днес футболен хит Исландия. Тогава все още нямаше ранен эполет до Франкфурт, та маршрутът ми беше София - Мюнхен в 6 сутринта, после час престой, после Мюнхен - Франкфурт, там още 6 часа престой и накрая Франкфурт - Рейкявик. Кацнах на острова в късния следобед и бързах за официалната тренировка ден преди мача.

На изхода след паспортния контрол обаче ме пресрещнаха двама здравеняци в униформи, всеки по 1,90 м висок, и ме помолиха учтиво, но твърдо да ги последвам. Откараха ме в една стая и наредиха да си отворя куфара. После дойдоха едни опаковани с маски, все едно може да съм пръснал “Новичок”, и взеха да мажат с четчици по багажа. След тях доведоха едно куче, което сигурно поне 15 минути душеше по багажа и по мен. Накрая ми благодариха и ме пуснаха.

Цялата операция я ръководеше една жена в униформа. На излизане я мернах и я попитах защо е било всичко това. Все пак аз съм журналист, имах в паспорта си шенгенска, американска, британска, швейцарска, мексиканска, японска, корейска виза, че дори от Ямайка и Барбадос. Исландката поясни, че това е рутинна процедура, защото маршрутът ми им се сторил подозрителен. Аз репликирах: “То друг начин нямаше, трябваше да се светнете!” Но нейният отговор ме остави безмълвен: “Още по обяд кацна един голям самолет директно от България с футболисти и журналисти. Ние нямаме обяснение защо сте избрали толкова дълъг и обиколен маршрут, вместо да се качите на него.”

Това обаче бяха бели кахъри в сравнение със случилото се след два месеца. Националите имаха приятелски мач в Баку. Аз, естествено, пак бях персона нон грата, та си направих пътуването през Истанбул.

Късно вечерта отлетях за Баку, където на летището трябваше да си изкарам виза. Въобще бях забравил, че Азербайджан и Армения все още са в нещо като война заради конфликта в Нагорни Карабах.

Подадох си паспорта, очите на митничаря станаха колкото новите двулевки - големи и кръгли, и

той започна да вика:

“Армян, армян!”

Веднага дотърчаха негови колеги, както и гранични полицаи. Взеха ми всички документи, вкараха в една стая, нещо като килия, и след известно време ми съобщиха, че ще ме екстрадират като заплаха за националната им сигурност. Не помогнаха обясненията ми, че съм роден в България, баща ми е роден в България, неговият баща също е роден в България, а прадядо ми е загинал като офицер от българската армия в Междусъюзническата война. Само един от азерите, който говореше доста приличен руски, ми намекна, че за мен даже е по-добре.

Разбира се, нямах никаква възможност да се обадя по телефона, да не говорим, че беше към 4 сутринта. За мой късмет същият самолет тръгваше обратно за Истанбул, та ме натовариха в него.

Това беше обаче само първо действие от драмата. Оказа се, че според международните закони за екстрадиция аз трябва да бъда върнат по същия маршрут и със същите авиолинии. В Истанбул самолет нямаше, затова прекарах една нощ в изолатора за екстрадирани. Там имаше още един българин - младо момче, български турчин от Шумен, когото хванали, че прави дюнери без работна виза. Цяла седмица чакаше свободно място в самолета за Амстердам и го хранеха по три пъти на ден с менюто на холандските авиолинии. В същото време вече бях успял да се обадя в България и тогавашният главен редактор Венелина

Гочева беше вдигнала

цялото външно

министерство на крак. Дойдоха да ме видят първо консулът, а после и генералният консул, а ако бях останал още един ден, сигурно и посланикът щеше да дойде от Анкара. Дори успя да уреди все пак да пътувам за мача в Баку, но нямаше подходящ самолет.

В крайна сметка на другата сутрин се прибрах в България. а след няколко дни ми беше посветен текст под всекидневната карикатура “Малкият Иванчо” на Ивайло Нинов (който е във вестника дори преди мен). Текстът гласеше: “Защо папата не ходи в Азербайджан? За да не стане Папа зян!”

Но пък друга командировка от “24 часа” ме срещна с бъдещата ми съпруга Калина. Това стана на 10 000 км от България, колкото и да е чудно, а именно в мексикански град Морелия през 2001 г., когато националите биха 2:0 в приятелски мач.

Е, вярно е, че не станахме веднага гаджета, а после дълго я карахме на телефонна любов от двете страни на океана. Но все пак през май 2010 г. на последна страница излезе заглавието “24 часа” ожени спортния си министър”.

Абонамент за печатен или електронен "24 часа", както и за другите издания на Медийна група България.

ПОСЛЕДНО ОТ последно от 24 Часа

Нелепо припознаване става причина за смъртта на сириеца Локман Ибрахим. Според криминалисти наемникът, изпратен от хора на ВИС-2, е трябвало да убие брат му Бахзад, сочат от МВР за един от босовете на контрабандните канали у нас. Самата екзекуция е извършена късно вечерта на 19 юли 2004 г. Куршумите застигат 37-годишния сириец с български паспорт

Богдан и Янко с обща кръвоносна система, единият е добре, другият - в кома Борислав РАДОСЛАВОВ Сиамските близнаци са под ключ в социален дом в Бургас. До тях не се допуска никой друг освен семейството и всякаква информация за състоянието им е забранена. Това показа проверка на "България Днес". Богдан и Янко се родиха през август 2016 г.

Нова серия финансови проблеми и дела заплашват богатството на Ветко Арабаджиев, показа проверка на "България Днес". След обвиненията за пране на пари и последвалия запор на част от богатството му за олигарха са се присетили от НАП и руският гражданин Семьор Данилюк. Заради неплатени дългове и данъчни задължения приходната агенция и чужденецът са