През 1931 година националният ни отбор по футбол постига сериозен успех. Печели в София турнира за купата на БОК, който е нещо като неофициално балканско първенство.
Българите побеждават с 5:1 Турция, след което надиграват с 3:2 Югославия - съперници, които сме смятали за непобедими до този момент. Особено драматичен е мачът със сърбите, които обръщаме от 0:2 до 20-ата минута след попадения на Михаил Лозанов-Танка, Любомир Ангелов-Старото и Асен Панчев.
Точно тази година за първи път в историята германец води България. Името му е Ото Файст, като неговата специалност е леката атлетика.
Файст е роден на 11 март 1903 година в Карлсруе. Започва да тренира в местния клуб “Финикс” и бързо става един от най-добрите спринтьори в Германия. С щафетата на “Феникс” е шампион през 1926 година и дори прави неофициален европейски рекорд. Влиза и в националния отбор. Паралелно със спортната си кариера учи и в Германския институт за физическа култура в Берлин при имперския треньор Ото Минк. Там бяга за “Шарлотенбург”, като отново печели медали от първенството. Според сина му е първият немец, който отива на състезание в Париж след края на Първата световна война. Завършва спортни науки през 1929 година.
Първото му треньорско място във футбола е във “Висбаден”. След това получава офертата от Българската национална спортна федерация и я приема.
Записва две загуби от Югославия с 0:1 в Белград и с 2:5 от Румъния в Букурещ през април и май на 1931 година, като тези мачове са част от първия турнир за Балканската купа.
На 17 май обаче се случва чудо. В София гостува вариант на италианския национален отбор, един от най-силните в света в този момент, в който личат имената на играчи на “Рома”, “Ювентус” и “Наполи”. За радост на над 20 000 зрители, на стадион “Юнак”. България на Ото Файст не губи. В 33-ата минута Родолфо Фолк от “Рома” открива, но само три по-късно Танка изравнява. Нашите повеждат с попадение на капитана си Велчо Стоянов от “Славия”, а гостите стигат до равенството чак в 81-ата минута, когато бележи Артуро Чини от “Рома”.
След това идва купата на БОК, а на 25 октомври бием и Гърция в София, за да бъде триумфът пълен. Така през тази година под ръководството на Файст не успяваме да бием само румънците, което си е невероятен успех.
Но така и завършва треньорството на Файст в България и той се прибира в Германия. Започва да работи в “Кьолн”, след което последователно се появява във “Ватеншайд”, “Хонтроп”, “Дуисбург”, “Гютерсло” и “Арминия” (Билефелд).
В началото на сезон 1937/1938 година Файст е начело на “Рот-Вайс” (Оберхаузен) и според специалистите прави невероятен отбор, който е спрян единствено от серия контузии в края на сезона.
Така за Файст се отварят вратите на великия “Шалке 04”, един от най-силните клубове в Германия по това време. И атлетът сменя не кого да е, а легендарния Ханс Шмид-Бумбос - човек с 8 титли в кариерата си, 4 като играч и още толкова като треньор. Той е извел тима до шампионската титла.
Изборът се оказва перфектен. Още в първия сезон Файст извежда отбора до финал, като пада от “Нюрнберг” след продължения в преиграването. В редовното време и в двете срещи резултатът е 3:3.
След това обаче тимът от Гелзеркирхен става шампион, като разбива с 9:0 “Адмира” (Виена). Австрия е анексирана от хитлеристка Германия и местните клубове играят в немското първенство. През 1940 година идва втората титла на Файст след 1:0 над “Дрезденер”. На следващата година тимът отново е финалист, но губи драматично с 3:4 от “Рапид” (Виена). Така този отбор е един от малкото в историята на футбола, които печелят титлата на различни държави. И през 1942 година Ото Файст влиза в историята на “Шалке”, като побеждава с 2:0 “Фърст Виена” и става единственият с три титли за този клуб. Всъщност след Файст отборът от Гелзеркирхен записва само още една титла в историята си през 1958 година.
Файст обаче се оказва и заклет привърженик на Адолф Хитлер. Още на 1 май 1933 година той се записва в неговата партия. През януари 1942 година
става доброволец във Вермахта, като е пуснат в отпуск, за да води отбора си във финала на първенството.
След това бишият ни национален селекционер се оказва в Полша, като Луфтвафе го прави и треньор на краковския “Молдерс” и този отбор печели два пъти купата на генерал-губернатора под негово ръководство. От Полша заминава за източния фронт.
Официалните военни архиви сочат, че Ото Файст е загинал на 1 февруари 1945 година на фронта. Това обаче вероятно е датата, на която той попада в съветски плен, защото съпругата му получава писмо с дата от март същата година, в което той
пише за “вярата в нашата крайна победа”. Първоначално е в лагера “Естелхорст”, който се намира на германска територия в провинция Силезия.
След това е преместен в този, който е до град Ковал, днес в Украйна. През февруари 1946 година там избухва епидемия от тиф и много пленници губят живота си. Сред тях е и Ото Файст.
Семейството му получава известие за смъртта му чак през 1948 година от съветските власти.
Точно последното му писмо кара най-големия му син Манфред да напише преди 5 години книгата “Писмо до Малин”, както се казва правнучката на Ото Файст.
В нея той се опитва да опише как един нормален човек може да стане привърженик на човеконенавистна идеология.
В нея той публикува всичките му писма от фронта и преди това, които го показват като напълно нормален човек и едно от йезуитски свещеник от Ретлингхаузен, който се срещнал с Ото във военнопленническия лагер. В него се обяснява, че в края на живота си Файст все пак разбира каква грешка е направил.
Така приключва животът на един от най-интересните национални селекционери, които сме имали.