Димитър Кузманов: Избрах да играя тенис на инат

https://www.24chasa.bg/sport/article/8156648 www.24chasa.bg

Димитър Кузманов привлече вниманието на целия свят с впечатляващите си мачове на първия в историята турнир ATP Сup, на който отборът по тенис на България зае 9-ото място.

- Australian Open завърши, а не толкова отдавна ти бе на крачка от участие в Мелбърн. Ще припомниш ли какво се случи?

- Да, получи се доста злополучно. Започнах годината като №246, което ми даваше право на участие в квалификациите, а моята голяма мечта е да играя на турнир от “Големият шлем”. Мечтата си остава още. Няма да крия, че това ми се отрази доста тежко психологически, тъй като през 2018-а, която бе най-успешна за мен, все едно бях играл напразно. Международната федерация и АТП се изпокараха, имаха конфликт, който се отрази и на мен, защото аз се оказах потърпевш. Смениха точкуването, съответно доста точки ми отпаднаха и от 240-о аз се озовах на 340-о място. 100 позиции назад, а това е страшно много. Точно това ми попречи да взема участие в Австралия, а после ми се отрази като цяло през годината,

- През какво минава сега участието ти на “Големият шлем”? “Ролан Гарос” например?

- Тъй като “Ролан Гарос” е най-силният турнир от “Големият шлем”, ще трябва да бъда поне сред първите 220, за да се случи. Сега започнах годината по прекрасен начин, нямам да защитавам и толкова много точки през този сезон, защото през миналата почти 5 месеца бях извън кортовете. Ако съм здрав през цялата година, мога да се боря за всеки от турнирите.

- През половината от миналата година гледаше отстрани как другите играят. Какво се случи?

- Точно така. 4 месеца и половина изобщо не участвах в турнири. Проблемите започнаха още през февруари и продължиха през годината. Голямата контузия се получи през юли на “Чалънджър” в Тампере, където си усуках коляно.

Имах

разкъсвания

на две

от сухожилията

над капачката

и много сериозно възпаление. Започнах лечение с физиотерапия и много инжекции. Не се налагаше операция, макар че бяхме говорили с най-добрите лекари в Испания и Германия. За травма като моята операция нямаше да помогне. Лечението включваше и страшно много упражнения. Но направихме грешка. По-точно аз, защото сам решавам дали ще играя, или не, и си познавам тялото. Първият ми мач бе срещу Южна Африка (2 мача), в които се чувствах добре и реших да започна пак с турнирите. А мускулатурата ми не бе подготвена за това натоварване и повторих контузията. Още месец и половина, почти два, принудителна пауза. Но всичко завърши добре и сезонът приключи прекрасно за мен.

- С две титли.

- Да, полуфинал, четвъртфинал и дойде началото на годината. На практика нямах пауза.

- С Григор Димитров и другите в отбора сте девети в света. Колко време ще те топли този спомен?

- Цял живот. Това е нещо, което остава. И сега ако спрем всички да играем тенис,

това ни остава

във визитките и

в историята,

защото това бе първо издание на турнира и сме девети в света в най-конкурентния спорт.

- Много ли е голяма разликата между звездите и вас?

- Напротив. Много е добре, че се получи така и цяла България видя. Защото много хора не само в тенис средите, но и в спорта въобще си мислят, че когато си 320-и в света на тениса, едва ли не си никой. А ти си име, просто самият спорт е толкова труден, системата за точкуване е много сложна, че хората, които не са толкова запознати, не могат да си дадат сметка. Затова бе хубаво, че хората видяха, че няма разлика. Аз го знам и просто всеки път се убеждавам в това, но сега всички видяха, че е така. Нещо повече, ние можехме да стигнем много напред.

- Отново започна подготовка в Барселона. Каква е причината да тренираш там?

- Извадих изключителен късмет да се запозная там с един от най-добрите кондиционни треньори в света - Хавиер Капитан, който е работил с най-големите имена - Джокович, Надал, Федерер, с Григор 6 години, Шарапова. Аржентинец е, а аз имах пак късмет, защото той работеше и с един от най-добрите треньори в света - Хосе Перлас. Те са екип, а Перлас е треньор на Душан Лайович.

- Перлас е бивш треньор на Давид Ферер.

- Да, също на Хуан Карлос Фереро, Алберт Коста, има 3 титла от “Големият шлем” с играчи от Испания, 2 пъти купа “Дейвис”. Преди бе с Фабио Фонини. Така бе през първата ми година в Барселона, в следващите 4 вече с Лайович, който ми е много добър приятел. Изключително добро стечение на обстоятелствата за мен, защото работим заедно двамата в индивидуалната подготовка в Барселона с треньорите.

- Колко време още ще си говорим за песента на Камелия, на която празнуваха в съблекалнята на Сърбия на ATP Cup?

- Дълго време. Веднага след като бяха качили клипчето в мрежите, се чух с тях, защото сме много добри приятели. С всички с изключение на Джокович, защото не го познавам лично. С Троицки, Лайович, Цацич, който е играчът за двойки. Още им пускам Камелия в социалните мрежи от време на време. Много е интересно, защото всички сърби обичат тази песен и не я пуснаха само да поздравят българите, както си мислят много хора. Били са в по-особено състояние, пили са по някоя чаша шампанско. Не, тези сърби, които познавам, слушат тази песен от 15 г.

- Имаше ли вероятност да се занимаваш с друго, а не с тенис? С футбол?

- Да, до 8-годишна възраст тренирах и тенис, и футбол.

И футболът ми

е голяма страст

и нещо, което много обичам. В един момент обаче трябваше да направя избор с какво да продължа. Тъй като ходех и на училище, за родителите ми бе трудно, графикът бе много натоварен. Майка ми категорично не искаше да играя тенис и през годините съм се замислял защо съм избрал този спорт, тъй като всъщност никой не е повлиял на решението ми.

- Питам заради майка ти Дора Рангелова, която е бивша национална състезателка, сега капитан за “Фед къп”.

- Точно по тази причина майка ми не искаше аз да играя тенис, защото знае колко труден спорт е. Изисква много лишения, пътувания, индивидуален спорт е. Аз пък много пъти съм се замислял през годините, че може би като дете на инат съм решил да играя тенис точно защото майка ми не искаше да го правя. Но не съжалявам, защото съм сигурен, че това, което ми дава тенисът, нямаше да го получа от футбола.

- Баща ти Савко е далече от спорта, с различна професия (пилот на хеликоптер), дава ли ти нещо допълнително?

- Той ми дава подкрепа. Неговият баща, моят дядо, Бог да го прости, бе свързан много със спорта. Повече от 30 години бе главен счетоводител на тогавашното АФД “Тракия” с футболния отбор, със Стефка Костадинова, дори Гунди. Всички спортисти, които са били в казармата, военизирани в Пловдив, са минали през него. Баща ми не е свързан със спорта директно, но пък подкрепата му е много голяма.

- В хеликоптер качвал ли си се?

- Да, много отдавна.

- Ти си голям фен на “Локомотив”, а той - на “Ботев”. Как поддържате равновесието?

- О, много е трудно.

Това е забранена

тема между нас

Гледаме да се избягва, тъй като аз съм изключително емоционален. Той е много по-умерен, идва и на мачове на “Локо”. Когато станахме шампиони, аз бях на 11 години, той бе човекът, който ме водеше по мачове, той ме заведе на шампионското шествие. Но аз съм много краен и съм забранил да се говори на тази тема, тъй като много се засягам.

- Какво стана след победата на “Локо” над “Ботев” на финала за купата на България?

- Можеш да си представиш. Аз казах, че единият отбор е на повече от 100 години, другият наближава 90, а може би докато съм жив, това няма да се повтори. Казах, че няма да им прощавам до края на живота си и няма да спра да ги бъзикам.

- Участваш в социални проекти, има ли някаква специална причина да го правиш?

- Не, просто обичам да го правя, защото дава смисъл. Никога не отказвам, макар че графикът ми е много натоварен. По-скоро отлагам нещата във времето. Може в някое училище да ме изчакат 2-3 месеца, но ще си спазя обещанието и ще отида. Желанията на хората към мен стават все по-големи с времето, защото и аз ставам по-известен. Но намирам време за това, защото винаги казвам, че това, което правя на корта, го правя, защото

искам да бъда

пример

За деца, за хора в неравностойно положение, за каузи и така нататък. Да бъда пример, който хората да следват и да виждат някаква сила в мен.

- Избираш ли в какво да се включиш? Едва ли чакаш някой да ти се обади, за да отидеш само за да му направиш реклама.

- Така е. Подбирам, защото получавам толкова много съобщения, някои от които са изключително крайни. От хора, които се нуждаят от помощ, защото имат починали близки, изобщо не е лесно. Не мога да чета всичко, но има хора, които ми помагат в организацията. Но желанията са много и в различни сфери. Когато се прибирам в България, би трябвало да си почивам, а ангажиментите изискват време и енергия, усилия да отида някъде. Но не го правя насила, не вземам пари и не получавам облаги. Правя го, защото го обичам.

- Предстоят две важни състезания през този сезон - купа "Дейвис" и Sofia Open. Какво очакваш?

- С оглед на това как започна годината, нямам търпение да вида как ще се развие. Първо е мачът с Коста Рика през март. За мен е много важен, тъй като съм на една победа от влизане в историята на българския тенис като играч с най-много спечелени мачове за националния отбор в компанията на имена, които за мен са не само идоли, а и големи личности. От друга гледна точка, при победа срещу Коста Рика ще имаме шанс за бараж за изкачване в световна група. Ако пък сме домакини, искат да направят мача в "Арена Армеец" преди Sofia Open. Това ще е още по-специално и се надявам нещата да се развият по този начин, защото смятам, че хората в България искат да ни видят тук след това, което постигнахме в Австралия. Мисля, че еуфорията ще е голяма, както и подкрепата. Много искам това да се случи, защото по време на участието ни в Австралия, на десетки хиляди километри от България, енергията и подкрепата на хората тук са били много големи и те са били щастливи, а това прави щастлив и мен. Ако това се случи в "Арена Армеец" преди Sofia Open, за мен ще е още една сбъдната мечта. Това не се случва на всички.

- Очакванията към теб вече са по-големи. Имаш ли притеснения, че може да не ги оправдаеш?

- Не. Винаги съм казвал, че за мен е важно това, което аз мисля, и това, което мислят хората около мен - близките ми, семейството ми, хората, с които работя. Нямам контрол върху очакванията на хората. Това никога не ме е притеснявало и никога не съм си мислил какво би станало, ако аз стигна до определено ниво в тениса. Водя битка само със себе си, с моите очаквания, с моите страхове. Така че това не ме притеснява.

- Имаш приятелка. Това променя ли нещата?

- Променя ги. Но ще кажа повече само ако реша. Но ги променя много. Това е допълнителна сила, допълнителна мотивация и подкрепа за мен, която ми дава сила и ме тласка да продължавам напред. И на корта, и в живота.