"Моят любим спортен момент": Спомен от Америка. И от Япония

https://www.24chasa.bg/sport/article/8364763 www.24chasa.bg
Максим и Албена в Америка

През 2006 г. ми предстоеше да пътувам за Ню Йорк за US Open. Един ден Стефан Чолаков (тогава бяхме в един отбор, после той показа, че може да се справи професионално и като мениджър и директор на националния по волейбол за мъже) между другото подхвърли: "Когато заминеш за САЩ, защо не отскочиш да направиш един репортаж за Албена и Максим?"


По принцип съм леко недоверчив, когато ми дават идея за нещо, и отговорих, че може и да помисля по въпроса. После прецених, че си заслужава поне да опитам две в едно - тенис и фигурно пързаляне. Тогава споменатите Албена и Максим (Денкова и Стависки по паспорт) тренираха с легендите Наталия Линичук и Генадий Карпоносов в Нюарк, Делауеър. Това (да го кажем градче) е по жп линията Ню Йорк - Бостън.
Вече в NY, един ден взех метрото за Penn statiоn и се качих на Amtrak. Според наставленията на Албена трябваше да сляза в Уилмингтън, където ще ме чака Максим с кола. На излизане от гарата първото нещо, което ми направи впечатление, бе липсата на преден номер на автомобила. Стависки ми обясни, че това е нещо нормално за САЩ, а някои дори слагат снимка на мястото за регистрационна табела.


Трудно е да се опише как ми се зарадва Албена. С нея се запознах съвсем случайно. До пролетта на 2000 г. за нея и Максим пишехме в колонката за резултати в "24 часа". Но се случи сакатлъкът на световното в Ница, когато на тренировка американецът made in USSR Пьотър Чернишов разряза кънката си крака на нашата фигуристка. (Доста години по-късно бяха двойка в тв шоу в Русия). Тъй като поназнайвам французки (да са живи и здрави в алианса, Френската и СУ), аз трябваше да говоря с нея в болницата. После я посрещах в инвалидна количка на аерогарата, с Пламен Тодоров (сигурно още снима някъде отгоре, R.I.P., Батка) я посетихме у дома и т.н.
Това, което леко ме изненада в Нюарк, бе жилището на фигуристите. Там почти нямаше мебели и стопаните позираха пред моята снимаща сапунерка върху плюшени играчки на пода. Но се получи добре и аз въпреки че обърках влака, се върнах в Националния тенис център в Ню Йорк, където Иван Чешанков и Йордан Божинов още коментираха за Eurosport.


Година по-късно нещата бяха по-различни. Токио, на другия край на света. Световно, а Албена и Максим бяха спечелили титлата в Калгари. Нашият отбор очакваше нова титла. И тя дойде. А лично няма да забравя как по време на химна, когато Денкова и Стависки грееха със златните медали, Ива от БТА се разплака до мен.


Поляхме титлата със... саке. Просто в заведението не се продаваха течности с по-високо октаново число. А не мога да забравя и как при всяко влизане на пързалките любезната и безкомпромисна охрана козируваше на лекаря на нашия отбор. Така и не открих причината. Може би им изглеждаше най-сериозен от цялата дружинка.


За мен най-странното усещане в Токио бе в деня на финала при мъжете. Пътувахме с автобуса от хотела за журналисти към залата. По принцип с Милена (тогава в "Труд") вземахме разстоянието пеша. Но този път се възползвахме от транспорта. Край мен си говореха французойките и тази от "Екип" обясняваше, че ако Бриан Жубер стане шампион, ще трябва да напълни 2 страници (тогава голям формат) от най-продавания вестник в страната. Помислих си дали и на мен няма да ми се случи същото.


След волната при танцовите двойки Албена и Максим не пестяха времето си, за да говорят с всеки от българските медии.
И напълних 2 страници.

---
Разкажи любимия си спортен момент. Изпрати история на president@basj.bg. Сподели я в социалните мрежи и предизвикай човек, който искаш да разкаже своя любим спортен момент.

#МоятЛюбимСпортенМомент #ОстаниСиВкъщи