"Моят любим спортен момент": Интервюта с Краля Пеле и Магьосника Хеленио Херера

https://www.24chasa.bg/sport/article/8382308 www.24chasa.bg
Румен Пайташев с Краля на футбола Пеле

От Румен Пайташев

В моята повече от 40-годишна журналистическа практика съм преживял почти всичко, свързано с футбола – стотици мачове, драми, посещения на непознати земи. Но моите любими моменти са свързани и с повече от 200 лични интервюта, които съм взел от най-големите футболисти, треньори и ръководители в света. Но две от тях са ми най-ценни, защото съм единственият български журналист, правил интервюта с тях – с Краля Пеле и Магьосника Хеленио Херера. Сега ще ви разкажа как съм стигнал до тях...


На Мондиал 90 в Италия ден преди четвъртфинала Аржентина – Югославия във Флоренция разбирам, че Пеле ще присъства на празненство в града. Намирам мястото, но необичайното спокойствие ме смущава. Дълго време се лутам без успех в някакви полутъмни лабиринти и накрая стигам до човек, който може да ми даде някакво обяснение. Той обаче ми казва, че след отпадането на Бразилия проектираното тържество е пропаднало. Във Флоренция търся хотела, в който Пеле е отседнал и накрая убедено ми съобщават, че Краля е в хотел „Х” (вече не му помня името). Тръгвам с градския транспорт и слизам на последната спирка, след която вече може да се върви само пеш. Часът минава 23.00 и след около 15-ина минути имам усещането, че вече излизам извън града. Влизам в аптека, открила се пред очите ми, и моля за телефонна връзка с въпросния хотел. От рецепцията ми отговарят, че ще ме свържат с Пеле. Изтръпнал от напрежение, чувам басов мъжки глас в слушалката и питам дали разговарям с Пеле. „Не, не съм Пеле, аз се казвам Беле и мнозина са ме бъркали с този прочут футболист” – прокънтява от отсрещната страна на жицата. Затварям телефона с усещането, че малшансът постоянно ме преследва.
Четири дни преди финала Германия (тогава все още ФРГ) – Аржентина пристигам в Рим. „Сега или никога!” – си казвам убедено. Бързо разбирам, че Пеле има апартамент в хотел „Екселсиор”. Вечерта съм на рецепцията и питам за Пеле. Вече няма грешка – Краля е в този хотел, но в момента отсъства. Вече минава 22 часа, когато Пеле изненадващо се появява във фоайето в ослепително бял костюм и със светкавична бързина се отправя към асансьора. Разполагам само със секунди, докато се отвори вратата – отправям му молбата си, но той поклаща отрицателно глава, тъй като го чакали за вечеря. А после безшумната паст на асансьора го скрива от очите ми – сякаш един мираж се появи и изчезна!


Идва заветният 8 юли 1990 г. – денят на финала. Това е вече последният ми шанс! В хотел „Екселсиор” гъмжи от влизащи и излизащи височайши особи, но никоя от тях не ме интересува. Пред очите ми е само Пеле! Импресариото Елио Ваяна разбира ситуацията ми, но по часове ми казва претрупания график на Пеле. Все пак оставя отворена „вратичка”, като се договаряме да се видим около 16 часа. После той потвърждава готовността си да „работи за мен”, но казва: „Вие знаете – това е Пеле, до когото за подобни разговори имат достъп само световноизвестни издания и телевизионни компании.” Пеле имаше ангажимент около 16.30 часа и Ваяна ми обеща, че около 17.30 лично ще ангажира Пеле за мен. Скоро Пеле слиза, следват поздравления с „блестящи” госпожи и господа и заминава „по задачи”. А през това време се появяват президентите на ФИФА и МОК Хавеланж и Самаранч – сякаш аристократичният елит този следобед си е дал среща в хотел „Екселсиор”.


Часът наближава 17.30, а аз почти ще изям с поглед влизащите през въртящата се врата на входа. И ето го върховния миг – Пеле се задава, но аз с ужас съзирам, че около него не се вижда „моят спасител” Ваяна. Краля с бърза крачка се отправя към асансьора, а той за беда пристига веднага. Още миг – и вратата ще се затвори, отнасяйки със себе си и последната ми надежда. Правя последен отчаян опит и питам за Ваяна и уговорката. Тогава Пеле задържа вратата: „Да, сеньор Ваяна ми каза за вас. Но кога да стане това?” Отговарям му, че съм готов по всяко време на денонощието и той ми прави знак да почакам, натискайки бутона. Само след минута един от придружаващите го, който прилича повече на разсилен, слиза по стълбите, намигва ми и тайно ме вика с пръст, за да не разберат слухтящите наоколо журналисти. Качваме се с асансьора и спираме пред апартамента на Пеле. Сега пред мен стои не Крал, суперзвезда или милионер, а просто един добър човек: „Разберете ме и мен! Аз съм само един, а вие сте стотици и е невъзможно да изпълня желанията на всички. Но вие бяхте толкова настойчив, упорит и търпелив, че не можах да откажа.” Влизаме в покоите на Краля, той си хвърля сакото, разхлабва вратовръзката и започваме на английски... Пеле поглежда часовника си – сякаш за миг са изминали цели 15 минути. Дава ми автограф и се прегръщаме за снимка. Излизам от хотела като в унес – до началото на финала остават два часа, но аз вече се чувствам като световен шампион. Мечтата ми е постигната!


...4 май 1997 г. Чудесна неделна слънчева утрин, когато пристигам с влака във Венеция. Целта ми обаче не са красотите на този уникален град, а легендарният треньор Хеленио Херера, прочул се като “Магьосника” на “Интер”. Няколко дни преди това той бе навършил 81 години. Почти знам адреса му от списание “Франс футбол” - някъде около прочутия мост “Понте Риалто”. Трудно ме упътват, но все пак стигам до външната врата. Над единия от звънците е изписано Helios Herrera. Натискам бутона - никой не ми отговаря, но чувам характерния звук и влизам вътре. Тръгвам нагоре, като се взирам в табелките, но неговото име го няма. Точно тогава се появява една жена, която с удоволствие ми показва вратата, на която не пише нищо. Натискам звънеца и - на прага стои големият Хеленио Херера, който сам приживе казва, че е най-великият треньор в света. Учуден е от посещението ми, но ми предлага да вляза. Започваме непринуден разговор и той изненадан разбира, че съм предприел дълго пътуване с влак, за да го открия. Поздравява ме за куража и с удоволствие започваме интервюто, което трае... цял час. Дава ми автографи и го моля да се снимаме, но тъй като няма никой в къщата, трябва да излезем навън. Изведнъж той изчезва, за да се върне с бутилка бяло вино и две чаши. Сипва по малко и се чукаме за здраве. Как нямаше кой да ни снима в този миг! Показва ми антрето, което е своеобразен музей на Херера - снимки, награди, купи, дипломи. Единият шкаф на цяла стена е бил аптека, но отдавна е трансформиран като футболен. После правим снимки за спомен на фона на “Понте Риалто” и се разделяме. Цял час треперя от вълнение след срещата ми с Херера. Уви, Господ реши да го прибере точно след половин година. Почувствах се така, сякаш бе починал мой близък човек. Това бе може би последното интервю на “Магьосника”...

---
Разкажи любимия си спортен момент. Изпрати история на president@basj.bg. Сподели я в социалните мрежи и предизвикай човек, който искаш да разкаже своя любим спортен момент.
#МоятЛюбимСпортенМомент #ОстаниСиВкъщи