ТЕОДОР БОРИСОВ
Когато на един спортен журналист бъде зададен въпрос за любимия му момент, свързан с неговата професия, читателят ще очаква да прочете нещо изключително интересно от кухнята на големите шампионати. За съжаление за 13 години в занаята не успях да отразя от мястото на събитието нито едно издание на олимпийски игри, световно, европейско първенство или дори финал в евротурнирите. Просто за подобни форуми не е определящо да си навътре в материята, а да бъдеш обезпечен финансово от своята медия или спонсор. В такъв случай единственото, което ти остава е да следиш събитията по телевизията, обикновено в редакционна обстановка и дадената спортна проява се задържа в съзнанието ти само на оперативно ниво. В такъв случай с какво мога да заслужа вашия интерес?
Още в началото на професионалния ми път чух от колега пренебрежителното подмятане, че занимаващите се с международен футбол не говорели с живи хора. Ако следваме наложилата се в медиите схема на превод и безкритично копиране на новини и материали за водещите европейски първенства, това по същество е така. По света обаче съществува и друг начин на работа, който считам за правилен. Вече няколко години платформи като „Copa90“ и руската „Невиданный футбол“ бележат сериозен успех, залагайки на ексклузивно съдържание. Историята на съответния клуб, играч или местния футбол като цяло е разказана от мястото на събитието, като целта на кратките документални филми е да покажат както конкретния обект от най-популярния спорт, така и историята, културата и традициите на съответната страна.
Именно това е и предпочитаният от мен маниер на работа. Обикновено интересната история е добре скрита под пластовете на ежедневния информационен поток и се изискват умения и усет, за да може да я доловиш. Дори и най-добрият разказ обаче не може да се сравни с живите впечатления. Едно е да слушаш за „лютото балканско дерби“ Партизан - Цървена звезда, а съвсем друго е да си присъствал на него 4 пъти и да може да го сравниш с посетените вече големи сблъсъци в Хърватия, Босна, Словения и Турция. Ако не си бил на същото място, където и журналиста на „World soccer“, трудно би разбрал защо отборът на унгарското малцинство в Словакия Дунайска стреда е удостоен с 6 страници в един от броевете на изданието.
Понякога историята идва при мен, без да се налага да я търся. През 2015 г. по време на дебютното домакинство на Радник Сурдулица в сръбския елит срещу Войводина в журналистическата ложа нахлу странно изглеждащ господин. След половинчасова комуникация в хода на мача и справка в интернет се оказа, че разговарям с Щефан Шлай – човек, посветил близо 40 години от живота си на това да обикаля световните стадиони. Или граундхопър, както е модерно да се казва. Планът му е ясен – 7 месеца в годината обикаля Европа, 5 стои по улиците на Рим и търси благодетели (с други думи - проси). Пътува на автостоп и затова първите 3 места в Рекордите на Гинес в тази категория се заемат от него. С моите спътници му помогнахме да стигне до София, откъдето на следващия ден му предстоеше пътуване за дербито Пирин - Славия. Оставям на математиците да изчислят каква е вероятността български спортен журналист и немски футболен пътешественик да се озоват по едно и също време в сръбски град с население малко над 11 000 души.
С хер Шлай обаче си приличаме по едно – от любов към играта (в моя случай и професията) сме готови на всичко. Вероятно в очите на средностатистическия човек ще се види ненормално да вървиш 7 км. пеша по околовръстното на Букурещ, за да стигнеш за мач от румънската Лига IV или да осъмнеш на гарата в Крушевац, чакайки автобуса за Белград с фенове на Партизан. Ако човек обаче иска нещо много силно, то непременно ще се случи.
Усетът ми да се самокомандировам за мачове с българско участие в чужбина обикновено не ме е залъгвал. Пред очите ми Валентин Илиев отбеляза 2 гола за Стяуа в дербито с Динамо Букурещ, Валери Божинов вдигна единствения трофей в кариерата си (Купата на Сърбия), а Георги Миланов триумфира с Купата на Унгария. На стадиона в Грьонинген интервюто ми с Николай Михайлов бе прекъснато от негов сръбски съотборник в Твенте, който се изненада, че български журналист е дошъл специално за тази среща и проведохме разговор като стари приятели. Въпросният играч е Душан Тадич, който понастоящем е недостъпен за простосмъртните в качеството си на звезда на Аякс.
В повечето случаи спомените ми от тези пътувания са добри. Страхил Попов ми показа отвътре базата на тогавашния му тим Касъмпаша, достъпът до която е строго ограничен. Ивайло Петев ме покани на тренировка на Динамо Загреб, а разговорът ни се водеше в треньорската му стая. А откриването на реновирания „Техелне поле“ в Братислава с дербито Слован - Спартак Търнава вероятно нямаше да е толкова вълнуващо, ако Васил Божиков не бе капитан на домакините. Разбира се, имаше и такива играчи, които не се интересуват колко километра си изминал, за да се срещнеш с тях, и те отрязват, но в света на професионалния спорт се срещат всякакви личности.
Вероятно и в този момент по подобие на кандидатстудент на изпит по литература си задавате въпроса „Какво иска да ни каже авторът?“, „Кой всъщност е любимия му спортен момент?“ Любим ми е всеки един момент, в който вложеното време, усилия и средства се е отплатило и посещението ми на набелязаната среща се е превърнало в материал, чрез който читателят е получил информация от първа ръка и е обогатил своята футболна и обща култура. Настоящата ситуация в световен мащаб ще спре увеличаването на тези любими моменти, но се надявам, че рано или късно нещата ще си дойдат на мястото. Защото нищо не може да замени прякото впечатление от мястото на събитието.
---
Разкажи любимия си спортен момент. Изпрати история на [email protected]. Сподели я в социалните мрежи и предизвикай човек, който искаш да разкаже своя любим спортен момент.
#МоятЛюбимСпортенМомент #ОстаниСиВкъщи