Как изхвърлих 2000 евро на стадиона в Хелзинки

https://www.24chasa.bg/sport/article/8631183 www.24chasa.bg

КРАСИМИР ПАНОВ в предизвикателството на Българската асоциация на спортните журналисти "Моят любим спортен момент".

Това, което ще ви разкажа, трудно може да се нарече любим, но със сигурност е незабравим за мен момент, свързан със спорта.

Годината е 2005-а, а аз съм все още млад, но вече пооперен спортен журналист. Световно първенство по лека атлетика на открито в Хелзинки. В ония години родителите ми, да са живи и здрави, имаха добри финансови възможности и понеже съм един на мама и на тате, ме подсигуряваха за подобни командировки със сериозни допълнителни средства. Дето се вика, ако нещо се счупи докато съм далеч от дома, да мога да си наема хеликоптер, примерно, и да се прибера с него. Винаги ще съм благодарен на нашите, че подкрепиха старта на кариерата ми, което ми позволи да се развивам и работя за удоволствие…

Та заминавам аз за Световното по атлетика със сериозна сума в евро в задния си джоб. Към онзи момент костюм бях слагал само на абитурентския си бал, а носенето на портфейл считах за върховна снобария. В първия ден на шампионата с останалите от българската група се настанихме на пресместата си, които по традиция бяха на последните редове – над нас само гнездата на гълъбите. Гледахме каквото гледахме от сутрешната сесия и дойде време за хапване.

Подреждаме се на опашката на един от бюфетите, вземаме кой каквото му е на сърце и идва моментът да плащаме. Бъркам аз в задния джоб на панталона, където трябва да е пачката, но… вадя празна ръка. В джоба няма нищо! А панталонът беше един такъв широк, йотерски. Като седнеш и задният джоб щръква и от него лесно може да изпадне всичко. Това обаче научих по трудния начин…

Изтръпвам и почвам да пресмятам в главата си – взел ли съм парите си или съм ги оставил в квартирата?!?! На всички журналисти им е известно, че на подобни командировки обикновено се спи кой където е намерил, та квартирата, в която сме настанени с Антон Бонов и неговата майка и бивша моя треньорка Иванка Бонова, е на другия край на града. Спомням си, че беше на последната спирка на един трамвай, бяхме я наели от български студенти, които през лятото се прибират у дома.

Излитам аз към трамвайната спирка и докато пътувам имам достатъчно време да си мисля – взел ли съм си парите или съм ги оставил в багажа си. От мисъл на мисъл стигам до извода, че съм ги взел на тръгване към стадиона. Даже нещо пазарувах с тях… Препотен звъня на колегата Николай Кръстев – тогава, работещ във вестник „Труд“, а в момента главен редактор на списание „Спринт“, който се изстреля към местата ни на стадиона, за да провери има ли шанс там да има някое изхвърлено от мен евро. Първи ден на командировката, а аз вече съм без стотинка от имането, с което нашите ме изпратиха.

Докато разсъждавам как на колегите ще им се наложи да ме спасяват, Ники звънна. Треперещият ми пръст натисна зелената слушалка на така модерния по това време „Нокия 3310“ (железен телефон, ей). И, о чудо! Ники събираше разпилените по земята евра зад журналистическите ни банки. После ми разправи как от съседното място процедурата наблюдавал унгарски журналист, чиито зеници се разширявали все повече при всяка нова банкнота, която Кръстев прибирал.

Макар и със сравнително щастлив край, историята все пак завърши с липсата на около 500 от 2000 евро, явно издухани някъде по стадиона. Вероятно е излишно да казвам, че това беше последният случай, в който слагам пари в задния си джоб.

Както вече споменах, на въпросния шампионат в Хелзинки бях в една квартира с Тони Бонов, който пръв ме заведе като стажант в „Меридиан мач“, и неговата майка и моя бивша треньорка Иванка Бонова. Докато бях състезател, все обещавах на госпожа Бонова, че ще отидем заедно на Световно първенство. Е, като атлет не успях да го направя, но години по-късно съдбата реши наистина да бъдем заедно на шампионат на планетата.

ПС: Понеже винаги съм възприемал работата си като работа, никога не съм събирал снимки от пътуванията си. Снимал съм се как разговарям с множество легенди на световната лека атлетика като Колин Джексън, Джонатан Едуардс, Сергей Бубка, Мари Жозе Перек, Себастиан Коу, но след като интервютата видеха бял свят, фотосите се губеха… В моменти като този и от позицията на времето малко съжалявам, но пък продължавам да вярвам, че в тоя живот има далеч по-важни неща от запечатан на файл момент. По тази причина и срещнах сериозни трудности с намирането на илюстрации за този текст. И отново, както тогава, така и сега – положението спаси Ники Кръстев.

А на тази снимка сме с европейската шампионка на 400 м от Гьотеборг Ваня Стамболова през 2006 г. Тогава заедно с колегата Пламен Вълков се бяхме подредили на финала и бяхме първите, които я поздравиха. А моя снимка със същата тази кърпа как я поздравявам обиколи световните агенции. Дори колегите от любимия ми вестник „Телеграф“ я сложиха на първа страница. Тогава „Евроспорт“ беше още на английски и баща ми разправяше как коментаторът предположил, че съм треньорът на Ваня. Естествено, не си направих труда да си запазя снимката…

Пазете се! Важно е какво правим тук и сега, за да имаме по-добро утре!

---
Разкажи любимия си спортен момент. Изпрати история на president@basj.bg. Сподели я в социалните мрежи и предизвикай човек, който искаш да разкаже своя любим спортен момент.
#МоятЛюбимСпортенМомент

ПОСЛЕДНО ОТ последно от 24 Часа

Деца сираци от Северна Корея са живели в България в средата на 50-те години на миналия век. По-късно лидерът на комунистическата страна Ким Ир Сен се разпорежда те да бъдат върнати в родината им. След това следите на момичетата и момчетата се губят. Тайни и малко известни факти се разкриват в току-що миналия премиерата си филм "Децата на Ким Ир

Надя Валентинова е завършила поп и джаз пеене в НБУ като ученичка на поп и джаз певицата Стефка Оникян. През 1999 г. е носителка на втора награда за млад/нов изпълнител на последния официално проведен "Златен Орфей". Има още куп престижни призове. Надя е главен вокалист на хеви-метъл групата "Гранулом", Разполага с 12 различни бленди на гласа си

Таксиииии! Така с айранче в ръка писателят Калин Терзийски се опита рано вчера сутринта да си хване превоз в столицата, видяха го топпапараците на "България Днес". Натоварен с покупки, Терзийски успя единствено да протегне айрана към един от шофьорите, за да привлече вниманието му. Заради липсата на свободна ръка творецът не си сложи маска