Елитното женско сп. EVA разказва в майския си брой как нашата колежка Алексения Димитрова събира българи с изгубените им близки по цял свят. В последните 7 г. популярната рубрика стана запазена марка на “24 часа” .
"Вие сте последната ни надежда!" Така започват поне половината от писмата, които получава журналистката от "24 часа" Алексения Димитрова. Вече почти 7 години тя помага на хора да намерят изгубените си близки. Приема го като кауза, като нейния начин за благотворителност. Досега е издирила 172-ма души, но в офиса й в редакцията продължават да идват хора за помощ. Колегите й ги наричат "роднините на Алексения", защото приема присърце всеки отделен случай. Работи едновременно по всичките, защото не се знае какво и кога ще провокира да се случи чудото. Макар че и тя доста сериозно му помага да се случи. Както казва, така се е специализирала, че рядко удря на камък. Има си лупи, с които изучава "веществените доказателства" - снимки, бележки, предмети. Научила се е да сърфира виртуозно из всякакви бази данни. Досега не е търсила хора само в Антарктида. Когато получаваш тонове положителна енергия, както Алексения - от благодарните хора, които събира, имаш енергия да преместиш планина. И дните ти винаги са светли.
- През лятото на 2002 г., както си ровех в един генеалогичен форум в интернет, видях, че хора от цял свят издирват 331 български роднини, с които са изгубили връзка или по времето на комунизма, когато са им забранявали да си пишат, или пък са потомци на емигрирали в началото на миналия век българи и търсеха близките си у нас. Публикувах материал по темата, прибавих някои от по-интересните случаи от форума и списък с имената на издирваните. Броят излезе на 10 юли и още същия ден се случиха две неща.
Главният редактор на "24 часа" Венелина Гочева с присъщата си находчивост и абсолютен професионализъм даде идеята да разкажа по-подробно някоя от историите.
За мой късмет в редакцията се обади човек, който се беше разпознал в едно от писмата. Дойде в редакцията и сълзи напълниха очите му: "30 години съм ги търсил тези хора с какви ли не организации. Вие направихте чудо!"
Свързах го с роднините му от чужбина. Той ми разказа, че не си купувал редовно вестници, но точно този ден, докато чакал с колата си на един светофар, го направил и прочел, че го търсят братовчедите му от Америка. Този и други случаи в историята на рубриката ме убедиха, че много често всичко е в божиите ръце.
Около Коледа, Великден или на други големи християнски празници се разрешават едни от най-заплетените истории. Преди известно време например момиче се обърна към мен с молба за помощ да намерим майка му, германка, която го е оставила у нас, принудена от някакви обстоятелства. Знаеше моминското й име. Открих я, има още 2 дъщери, внучета. Чудото се случи по Коледа.
Рубриката, запазена марка на "24 часа", стана толкова популярна, че една американка, на която открих близките тук, създаде в Yahoо форум на намерените от Алексения Димитрова и сега те там си разменят снимки, информация, съвети как да търсят близките си и т.н.
- Миналата година с мен се свърза една австралийска телевизия. Молеха да им помогна да открият българските корени на известен техен рок идол. Намерих в Копривщица къщата на дядо му, строена в средата на XXI век. През ноември от Австралия пристигна телевизионен екип от 5-има души със звездата. Заведохме го в дядовата му къща, срещнахме го с живите му роднини, беше изключително трогателно. Ще напиша историята, след като излезе филмът.
- Кои истории са най-вълнуващи?- Когато деца търсят родителите си и обратно. Една от първите такива беше на 34-годишен мъж от Африка, който търси майка си, българка. На няколко седмици е бил осиновен. Публикувахме писмото му на 15 август 2002 г. на празника на Богородица. Два часа след излизането на вестника ми се обади майката от Холандия, живеела там от 20 г.: "Сестра ми точно в деня на този свят празник купила вестника, прочела и познала, че става дума за нашето момче." Ето ти пак чудо на празник.
През 1968 г. майката се залюбва с кениец, студент у нас, и забременява. Но в онези времена да отглежда дете от негър, и то без брак, било немислимо. Оставила го в дом "Майка и дете", но съвестта започнала да я гризе и на 20-ия ден решила да си го вземе. Синът й обаче вече бил осиновен. Оттогава непрекъснато го търсела. По ирония на съдбата дъщеря й от брака й в Холандия се омъжила за чернокож, едното внуче много напомняло на бабата за изгубения й син и когато го държала в ръце, непрекъснато мислела за момчето си. Синът пък научил чак на 32 години, че жената, която го отгледала, не е истинската му майка - баща му се оженил за друга българка, взел го и заминали за Кения. Алексения ми показва снимката, заснела върховния миг на щастие при срещата на майка и син.
- Как търсиш хората?- Първо задължително се свързвам с авторите на писмата, където и да са в България или в чужбина, и с всеки от тях провеждам дълги разговори, за да извадя детайли, за които те не се сещат, че са важни. Искам мястото и датата на раждане на този, когото търсят, снимки, които е изпращал, чета какво пише на гърбовете им, старият телефонен указател ми е като настолна книга - там намирам адреси, после ги обикалям...
А и вече съм цяла юристка! В Канада и Австралия например институциите са много затворени за достъп до данни. В Америка публичните регистри са отворени и е лесно да намериш някого. Така съм се специализирала, че влизам до безплатните нива на различните бази данни и от всяка вземам по мъничко. Не ползвам платени бази данни, защото ние не вземаме от читателите си нито стотинка за тези издирвания, инвестирам своите знания, време и опит. Като ме попитат моите студенти коя е най-добрата база данни, им казвам: Проверявате всичко. Случвало ми се е от 10 бази данни само в една да има инициал на бащиното име и по него да разбера, че този е човекът, когото търся. В Африка пък нищо не е публично, нито знам езиците, които се говорят там, и тръгвам по други линии.
Преди 2 г. с мен се свърза семейство от Казанлък. През 1992 г. синът им заминал за Южна Африка, оттам в Зимбабве, писал едно писмо и край. Не вярвах, че ще го намеря.
При мен дойде бащата, бях му казала да вземе абсолютно всичко, свързано със сина му - листчета, адреси, пликове с марки...
Виждам, че на гърба на една от последните снимки, които им е изпратил, пише: "Мили родители, записах се в клуб за парашутисти. Човекът до мен е с един крак и скача, така че не се притеснявайте."
По интернет издирих всички такива клубове в Африка и им изпратих писма, че търся еднокрак парашутист.
На следващия ден получих имейл от някой си Роб, че в неговия клуб има такъв човек. Тогава обясних, че всъщност търся негов приятел, който се казва Иван Спасов. Роб ми отговори, че познава Иван и че той в момента живее и работи в Малави. След ден Роб ми помогна да се свържа с него.
Като се обадих на родителите му, не можеха да повярват и се разплакаха. Намерих го след 14 години мълчание. Защо не им се е обаждал? Това са големи въпроси, на които нямам отговор. После той им написа мило, красиво и щастливо писмо, в което се разкайваше, и обеща, че ще си дойде за Коледа. Баща му ме питаше как да ми се отблагодарят. Отидете и запалете свещ в църквата, казах. Но имам една молба. Когато си дойде синът ви, нека да се срещнем, да ви снимаме и да напиша за добрия край на историята.
Не се обадиха и ми стана криво. Обикновено хората обещават и после забравят, защото вече са се намерили. През март 2007 г. започнах упорито да мисля за този мъж. Не знам защо. А то имало защо. През май получих имейл от Роб, че Иван е катастрофирал, бил няколко дни в кома и в момента е в тежко състояние. Разбрах, че не е идвал за Коледа в България, отишъл на някакъв остров с приятели. Първата ми мисъл, да ме прости Господ, беше, че Той го е наказал. След месеци се обади негов приятел - след катастрофата на Иван му свършили социалните осигуровки, живеел зле, търсеше връзка с родителите му, за да го приберат. Нямах сърце да им съобщя лошата новина за катастрофата след щастието, което изживяха, когато намерих сина им. Посъветвах го да ги потърси чрез посолството.
... Не забравям нито един случай. Всичките са ми като на длан - имена, кои кога са се събрали, години и т.н. И този не го забравих. Просто го оставих настрани в съзнанието си. И миналата година на 31 декември в 1 часа на обед, когато всички се готвеха да посрещат новата година, получих имейл от Зимбабве от една жена, че Иван е катастрофирал втори път, отново е в тежко състояние и че са успели да уредят да се завърне в България на 2 януари, придружаван от общ техен приятел, който не знае български, идва само да го доведе и веднага се връща. Жената молеше да отида на летището да помогна.
Посрещнах ги - Иван беше нестабилен, но не на количка. Помниш ли, казах му, че обеща да си дойдеш и не изпълни обещанието си? Той само кимна. Приятелят му ми каза, че е засегната част от паметта му и разбира, но не може да говори български. След час дойдоха родителите му, познах майката по снимките. Тримата плакаха много, но бяха щастливи, че са се събрали.
- Плачеш ли заедно с хората?- Плача, разбира се. И аз преживявам каквото им се случва. Не можеш да си представиш какво е. Добре че много малко от историите са тъжни.
Обадиха ми се двама братя и една сестра от Италия, между 50- и 60-годишни, търсеха баща си, българин, дете на наши емигранти във Франция. През 40-те години се оженил за италианка, родили двете момчета там, дошли в България и през 1946 г. се появило момиченцето. Когато държавата ни станала комунистическа, съпругата се върнала с 3-те деца в Италия.
Известно време поддържала връзка с мъжа си, но после се развели. Тя знаеше, че е създал ново семейство, че през 1968 г. напуснал България и дирите му се изгубили. Децата му ме молеха да намерим ако не него, защото той трябваше да е на 86 г., поне последното му българско семейство. Знаеха, че може би е имал съпруга, която се е казвала Мария. Ама Марии у нас под път и над път, рекох си.
Дадоха ми стари адреси. Единият беше на ул. "Венелин". Отивам, звъня на всяка врата и питам дали познават еди-кои си хора. Не познават. Отивам на другия адрес на ул. "Московска". И там нищо. Търсих въпросния баща без успех от август 2007 до февруари 2008 г. и казах на децата му в Италия, че единствената възможност, която не съм опитала, е да видя делото му в Държавна сигурност. Защото, след като е избягал от България, нямаше как срещу него да не е било заведено дело.
Пратиха ми пълномощно, подадох в комисията по досиетата молба да ми предоставят всички материали за Николай Яламов, събирани от Държавна сигурност, и започнах да чакам. През юни 2008 г. ми се обадиха да отида да чета делото - две дебели папки от 200 и няколко страници. Видях, че човекът наистина е емигрирал през 1968 г. и е оставил тук жена Мария с две деца на еди-какъв си адрес.
Отидох на посочения адрес и започнах да звъня последователно на всички звънци. От един апартамент се показа мъж, оказа се, че били много близки с въпросната Мария , но тя вече не живеела тук. Каза ми новия й адрес и допълни, че дъщеря й е в Белгия, а синът й е тук, в София. Отидох на новия адрес и тъкмо се канех да позвъня на някой звънец, виждам как от входа излиза много изискана жена.
Това беше Мария. Разплака се. "Госпожо, откакто мъжът ми ни остави през 1968 г., искаме да разберем нещо за него. Къде ли не са го търсили синът ми и дъщеря ми." Казах си: Е, това е, вероятно бащата вече не е сред живите, но поне събрах 3-ма братя и 2 сестри и мога да публикувам поредната щастлива история. Част от статията илюстрирах с негова снимка от делото му в Държавна сигурност.
В деня на публикацията, малко преди 6-ия рожден ден на рубриката, ми се обади мистериозен женски глас и каза, че мъжът, когото търся, е бил преди 2 месеца в България.
Щях да падна! Появил се в селото на баща си - Кесарево, Търновско, застанал пред къщата на свой първи братовчед и той се шашнал, защото го мислел за умрял. Единият от италианските синове на Николай пристигна тук с жена си и с българския му брат отидоха в Кесарево. Братовчедът потвърдил, че баща им бил там с новата си жена, перуанка. Показал им снимки - двамата хванати за ръка.
Живеели в Канада, обаче си продали къщата. Казали, че като си вземат нова, ще се обадят. Не публикувах продължението на историята веднага, защото разбрах, че Николай е празнувал 86-ия си рожден ден на 13 май в хотел в София на ул. "Мария Луиза". Тръгнах да ги обикалям и в единия ми казаха, че са имали такъв гост. Бяха записали номера на канадския му паспорт, но не и адрес. Поглеждам компютъра им и виждам, че името Яламов се изписва по коренно различен начин от това, което изписват италианците и което съм изписвала аз, като го търся. Пак влизам в база данни и намирам във Франция две момичета с тази фамилия. Оказаха се дъщери на Николай Яламов, за които не са знаели нито италианските, нито българските му деца. После всичките 7 деца се събраха. А бащата продължавам да търся.
- Всичките ли истории завършват щастливо?- В 80% от случаите хората са щастливи, когато се намерят. Но не винаги. Например преди месеци с мен се свърза баща, който си търси момчето в Америка. Когато било на 2 г., майката го извела нелегално от България и връзката прекъснала. А то скоро ще навърши 18 г. Намерих го. Пращам му писма, обаждам му се - никаква реакция.
Майка търсеше сина си. От разговорите с нея установих, че последно пътувал с яхта от Канада към Маями. Помислих си, че може да му се е случило нещо лошо, и започнах търсенето от смъртните регистри, но не открих името му там. Тогава се зарових в регистрите на живите и го намерих жив и здрав в Маями.
Звъня му една сутрин по телефона, пожела да говорим на английски. Казах му, че майка му и сестра му го търсят, помолих да си даде имейла да му напиша подробности. Пиша му два пъти, не отговаря. Пак му звъня и тогава ми казва: "Не проявявам интерес, за мен този живот е приключил." Майката и сестрата се примириха. Публикувах си статията, но продължавам да мисля какво още да направя. И ми се обажда художникът Ставри Калинов. Оказа се, че с Бюлент били страхотни приятели. "Не може да откаже, като ме види, ние сме като братя." Снимахме се със Ставри, изпратих снимката, нищо. Тогава дадох адреса на Бюлент на моя близък приятел Шевкет Чападжиев, един от най-преуспелите българи в Щатите, който има апартамент в града, където открих Бюлент. Помолих го да иде на адреса, надявах се да се разберат по мъжки. И на него казал: За мен това е минало.
Скоро ми се обади един баща да ми честити Коледа и Нова година. Беше се обърнал към мен с молба да търся сина му, който живее в Канада. Междувременно майката беше починала. Намерих го, съобщих му, не иска контакт. Бащата, пенсионер, му остави съобщение на телефонния секретар поне да прати документ, че се отказва от дела от къщата им, защото иска да я продаде. Синът не пожела дори това да направи. Понякога Господ просто решава да не събере хората. Може би не е дошъл моментът, не знам.
- Избираш ли случаите, по които да работиш?- Работя по всяко писмо и обаждане, които получа. Имам случаи, по които работя дълго, но не намирам нещо. Въпреки това ги оставям отворени с надеждата, че един ден ще бъдат разрешени. Отказвам се само когато открия, че търсеният човек вече не е между живите. Например една жена търсеше брат си в Африка. Намерих го, беше починал преди 6 месеца. Край. Иначе правя всичко възможно. Приемам тази работа като мисия. [/F2]
[F3]Алексения Димитрова е издала 2 книги (едната в Англия по покана на лондонски издатели), преподава в Софийския университет разследваща журналистика, изнася лекции в чужбина как получава достъп до обществена информация, представяла е свои разследвания на 5-те глобални световни срещи по разследваща журналистика. Майка е на 15-годишна дъщеря. Работи по мащабно разследване за мястото на България по време на студената война. За своята рубрика “Светът открива български роднини с “24 часа” през 2004 г. Алексения получи голямата награда “Черноризец Храбър" за разследване. [/F3]
Текст Мариана Антонова, Фотографии Светослав Караджов
