Звездата на Народния театър Стоян Алексиев заедно с легендата на BG естрадата от 60-те години Константин Казански подготвят спектакъл с космополитното заглавие "Роден в Европа, на нашата улица". Текстове от пиеси на Алфред дьо Мюсе, Пол Валери, Саша Гитри и Бертолт Брехт, някои от които Алексиев е играл на сцените на театрите във Варна, Пловдив и в Народния театър, се свързват тематично с нови песни на Казански.
Двамата се срещат за първи път по време на гастрола на актьора в Париж преди десетина години с моноспектакъла "Гъбата или обратното на обратното" от Цветан Марангозов. Алексиев и Казански откриват сходни интереси и позиции и така се заражда идеята за общ спектакъл. Чак преди година актьорът конкретизира проекта, като подготвя сценария и в момента сглобява представлението.
"Включих и мои роли от пиеси, които бяха сериозно предизвикателство през различни периоди от живота ми - разказва Стоян Алексиев. - През 1981 г. играх в спектакъла "Лорензачо" на Мюсе с режисьор Руси Карабалиев - пиеса, която трудно си проби път към сцената заради чувствителната тогава тема за свободата и тиранията. Точно след представлениена "Лорензачо" в Прага през 1968 г. хората излизат на улицата и започва революцията в Чехословакия.
Спектакълът, който подготвяме, е необичайна среща на отдавнашни приятели - актьор и музикант, които превръщат сцената в арена, на която се хвърлят в дързък дуел, и със зъбата ирония и безпощадна самоирония предизвикват целия си досегашен опит, обсебени от непресъхващата си потребност да творят и да видят просветналите очи и омагьосаната усмивка на зрителите в театралната зала."
Спектакълът, подпомогнат от тв "Европа", ще има премиера на 6 април в рамките на Великденския фестивал на Варненската опера. На 22 април е в Русе, а на 26-и е софийската премиера на сцената на "Сълза и смях". На 28-и ще се играе в Бургас. През месец май продължава националното им турне. Към проекта на Алексиев и Казански вече има интерес от различни сцени и фестивали.
- Г-н Казански, излизали ли сте наскоро пред публика?
- Последния път беше с Марина Влади в Москва. През февруари показахме в театралния център "Мейерхолд" спектакъл за Висоцки. Вече го бяхме играли 30 пъти в парижкия театър на Питър Брук "Буф дю Нор". Той е съпродуцент. Текстът е от книгата на Марина Влади за Висоцки, монтиран за сцена от режисьора Жан Люк Тардьо. Маринаговори най-вече на френски, а когато е на руски, на екран тече превод.
- Как се чувстваше тя в Русия?
- Излезе за първи път на руска сцена. Дотогава беше популярна само като кинозвезда. Всички бяхме притеснени, защото не знаехме каква ще е реакцията. Но имаше страхотен успех!
На пресконференциите
имаше 45 телевизии
Залата е малка, само 250 места, но тя искаше театърът да бъда копие на парижкия "Буф дю Нор", където Висоцки за първи път е пял пред западна публика. Когато руснаците поканиха Марина, трябваше да намерят подобен театър - единствен подходящ се оказа центърът "Мейерхолд". Аз поех музикалната режисура на спектакъла. Тя рецитираше стихове на Висоцки, говореше откъси от книгата си. След всяко от десетте представления в залата имаше стотина букета цветя. Всяка сутрин кола отнасяше цветята на гроба на Висоцки. Понеже след шестия или седмия ден там се натрупа огромна могила от цветя, занасяха букетите при паметника на Висоцки в центъра на Москва. За Марина всичко това беше много вълнуващо.
- Какво намесвате в текстовете на "Роден в Европа, на нашата улица" от ваше име?
- Всичко, без което животът става безсмислен. За мен, а се оказа, че и за Стоян е необходимост, като правим нещо, да го живеем не по някаква традиция или стандарт, не с помощта на нашата обиграност, а като бръснач, по който ходим с боси крака. В представлението ще се говори за много неща, които са част от моя живот, от моето всекидневие. Ще се усеща духът на нашата младост, на 60-те години. Макар че сме се променили, останало е нещо от онова време.
- Казвате, че в представлението ще присъства и мотивът за бащата. Вашият опит като баща какъв е?
- Имам син и дъщеря, които живеят в Париж. Казват се Надир и Хюмейра. Дори съм два пъти дядо. Не съществува идеална система за възпитанието - както казваше Радичков, всички пишат, а никой не чете и децата не слушат родителите си! Моят опит е на баща от 60-те години, който се е опитал да остави децата си да правят, което искат, а не да премислят.
- Наследиха ли таланта ви?
- Не смятам, че имам талант. Може би имам определена сръчност за определени неща. Във филма на Чаплин "Светлините на рампата" един импресарио, за да повдигне самочувствието на старите актьори, ангажирани по милост в спектакъл, им казва: "Другите са аматьори, но вие сте професионалисти!" И Чаплин изрича гениалната реплика: "Никой не живее достатъчно дълго, за да бъде нещо друго освен аматьор!"
Дъщеря ми пее не
лошо, но не направи
от това професия
Може би е искала, обаче сега има момченце и си го гледа. Синът ми стана готвач в парижки ресторант. Може да се каже, че и той свири на пиано, защото целият набор от кухненски прибори на френски се казва - пиано. Той беше по-надарен в музиката от мен, но не се получи.
- Вие излизате ли пред френската публика?
- В последните години повече записвах компактдискове. Работех с руснак, който е много известен в Русия - Юрий Шевчук. Той дойде в Париж, за да запишем CD само с акустични инструменти. Дискът има добър прием в Русия. Той ми направи голяма чест, като постави името ми до неговото на обложката. Това са негови песни, които съм подбрал и аранжирал.
- Идвате ли в България?
- След 1969 г., когато заживях в Париж, се върнах за първи път в България през 1991 г. След това идвах по веднъж всяка година, защото тук живеят моите родители. Баща ми почина преди три години. А за майка ми, която тази година навършва 90 и е с изключително бодър дух, се грижат брат ми, снаха ми, племенницата.
- Името ви се завъртя в медиите по повод концерта на Лили Иванова в зала "Олимпия". Вие ли пяхте там преди нея?
- Историята е стара. През 1954 г. един композитор на име Бруно Кокатрикснаема залата и започва да прави спектакли. Той умира през 1979 г., но неговият племенник продължава същата дейност. Така че през цялото това време, когато там са пели Лайза Минели, Шарл Азнавур, Жилбер Беко и пр., Кокатрикс или семейството му са продуцирали спектаклите. Реномето им беше, че освен известни певци са ангажирали и неизвестни. Мнозина от тях впоследствие стават звезди.
Аз се познавам със семейството Кокатрикс от 1975 г., когато работих с Висоцки и Марина Влади. През 1978 г. трите концерта на Висоцки трябваше да бъдат в "Олимпия", но там нямаше място и Кокатрикс ги продуцира в друга зала в Монмартър. През 1987 г. със съпругата ми Вероник направихме хор, а четири години по-късно, след като слушаха моя репетиция, представители на семейство Кокатрикс ни предложиха да излезем в зала "Олимпия". Следобеден концерт. На 30 март 1991 г. хорът пя там. Месеци по-късно в Благоевград се организира първият фестивал на франкофониите. С техния директор Жан Луи Фулкие се познавахме много добре - бяхме правили заедно няколко нощни емисии по националното радио "Франс ентер". И той ме покани да дойда с него в Благоевград като представител на "Олимпия". Беше говорил с директора на залата Жан-Мишел Борис, племенник на Кокатрикс. Какво трябва да правя, го попитах. "Казваш на български, че фестивалът е открит, аз го повтарям на френски, стоиш 2-3 часа, ако някой иска да ти задава въпроси за "Олимпия", и след това си свободен да видиш баща си и майка си." Това ми беше първото връщане в България. Така и стана. Открихме фестивала, но никой не дойде да ме пита за "Олимпия". Стоях два часа в кафенето и след това се върнах в София.
- Как се посрещна вашият концерт в "Олимпия"?
- Залата от 2000 места не беше пълна, имаше към 800 души. Но все пак беше успех! Благодарение на него Жан-Мишел Борис ми възложи да издирвам нестандартни състави, както беше моят хор "Казански" - той не представяше държава, нито единен стил. Смесен хор от момчета и момичета, половината от които бяха професионалисти, а другата - аматьори.
Изпълняваха цигански,
руски, български, украински, унгарски и румънски репертоар. Хористите бяха австралийци, датчани, скандинавци, французи. Издадохме диск през 1992 г., който записахме в Кралската черква в Брюксел, защото има отлична акустика. А през 2002 г. семейство Кокатрикс продава правата си на американската компания Universal, с което се прекъсва традицията на спектакли, продуцирани от зала "Олимпия", какъвто беше случаят с моя хор.
- Бяхте ли на концерта на Лили Иванова?
- Не, но чух някаква история, която не знам с подробности.
Лили Иванова била
казала, че преди нея
нитоедин българин не бил стъпил в "Олимпия". Обадиха ми се от България от някакъв вестник и аз им изпратих афиш от концерта на хора в залата. Извадили заглавие на публикацията - "Казански: Аз пях първи в "Олимпия". Получи се история, с която не искам да имам нищо общо. Нито съм тичал да пея в "Олимпия", нито съм се фукал с това. Не искам да участвам в конфликти.
- Защо след 1991 г. не правихте концерти в България?
- Не са ме канили. А и видях, че тук практиката е човек да обикаля и да се предлага. Докато досега винаги мен са ме търсили. Знаеха, че мога да осъществявам шантави неща.
- Какви са те?
- Ами например Висоцки. Беше необичайна творческа авантюра. Но не аз съм го търсил. После Альоша Димитриевич - световноизвестен циганин, който сега в Русия е върхът. Именно с плочата, която му направих. Днес руските цигани я смятат за класика. С Висоцки беше същото, както надявам се да стане и с Шевчук.
- През 60-те години ви предричаха блестящо бъдеще наравно с Емил Димитров.
- Работих три години и половина в това, което се наричаше българска естрада. Но след това въобще не съм писал или пял естрадни песни. Писах например музика за класически балет на Наталия Макарова, която през 60-те години спечели конкурса във Варна, а след това стана прима в Ню Йорк. Е, и какво от това - така се е случило. Имам си някакво скромно реноме и се обръщат към мен, когато искат да направят нещо извън рамките. Това е. - Къде в Париж се усещате комфортно?
- Живея в Монмартър и ми е най-добре там. Но се чувствам добре и на други места по света. Ако имате работа, Ню Йорк е много хубав град. В противен случай той ми е безинтересен. Като правихме турне с нашия хор в Бразилия, останах с впечатлението, че местните зрители са най-музикалната публика в света. Те притежават рядкото качество да не те вкарват предварително в категории и са благословени с Божия дар да възприемат всякаква музика.
- Съпругата ви Вероник продължава ли да пее?
- Само когато благоволи.Тя стана великолепен артистичен директор. Всъщност тя е талантливият човек. Наскоро френското издание на "Рийдърс дайджест" издаде троен компактдиск за рода на Вероник със записи от 1927 г. досега. След революцията в Русия дядо й - Ница Кодолбан, който е роден в Румъния и свири на цимбал, отива заедно с целия си оркестър във Франция. Признават го за най-добрия цимбалист в света. В този троен компактдиск има записи на 4 генерации, стигащи до неговата правнучка, дъщеря ни Хюмейра.
- Щастливи случки има при вас.
- Да, но те не са свързани с едно място, с един народ, с един стил. Аз нямам тапия, че съм учил каквото ида било, и понякога поръчките са нестандартни дори за мен. Като например музиката за класическия балет на Макарова със световни танцьори. След представлението на Бродуей през 1980 г. имаше 6 минути аплаузи. А там над три минути се смята за голям успех. Музикантите бяха 45 от Nederlandеr Company, с импресарио Лилиан Либман, последното импресарио на Стравински. Никой не ме попита къде и какво съм учил.
- Доволен ли сте от живота, който водите?
- Думата "доволен", както и "успял" са ми чужди. Животът ми е интересен. Не съм мечтал за него, но понеже не стоях мирен, видях чудеса. В работата си продължавам да не знам какво ще ми се случи - хабер си нямам с кого и какво ще работя. Но съм готов за предизвикателства, в които няма чалъми, и са нестандартни.
Затова ми е добре
да работя
със Стоян Алексиев
Ужасно великолепното в изкуството е несигурността. Този, който иска да е сигурен, не бива да се петляви в изкуството. Той би могъл да станедобър чиновник например. Артистът трябва да поеме кръста на несигурността. Да не се уповава на заплата. Имал съм периоди, в които 6 месеца не съм печелил и една стотинка. А отгледахме с жена ми две деца. Аз страшно обичам да седна в някое кафене, да пия кафето си и да чета вестник, но се е случвало с месеци да не влизам поради простата причина, че не знам кога ще имам пак работа. На 63 години аз нямам нито час работа на щат. Моят избор е да съм свободен артист!
ДИМИТЪР СТАЙКОВ
DSTAJKOV@24CHASA.