Неотдавна в уютно столично заведение културтрегери, социолози, журналисти и студенти видяха документалния филм на журналистките Диана Иванова и Мариана Асенова “Изоставеният Северозапад”. В центъра на лентата са порутените сгради от времето на социализма и техният живот днес в област Монтана - най-бедния район на България, както стана известно от тазгодишната класация на “24 часа” “Най-добрият град за живеене в България”.
С проекта си двете известни журналистки заедно с млади интелектуалци предлагат нов маршрут за алтернативен туризъм в Монтанско.
“Родени сме в Северозападна България, напуснали сме я и сега отново търсим начини да се завърнем”, обясняват двете журналистки. Те работят в района почти 10 г. и виждат в изостаналостта му предизвикателства и шанс. “Свитите бюджети и липсата на достъп до култура за хората тук (единственото кино в Северозападна България се намира в Мездра) прави още по-драстична нуждата от въпроса - от каква точно култура се нуждаят и как тя да отиде при тях?”, категорични са Мариана и Диана. Убедени са, че Северозападът предлага уникални места.
“Сайтовете на Монтана, Вършец, Лом например предлагат поглед към античната история на региона и маршрути в манастири, хижи, реставрирани къщи. Там обаче историята на социализма не присъства, макар тъкмо руините му да са първото, което посетителят вижда веднага. Как този разказ да стане част от опознаването на региона, без да ни е срам от него, обясниха каузата си журналистките.
Двете чрез фондацията си “Нова култура” и заедно с областния управител на Монтана областния управител на Монтана обявяват конкурс какво да се прави с хирургическия блок в града, когото местните наричат “музей на глупостта”. Всеки може да представи своите идеи и виждания до 1 май 2012 г., а призьорът ще получи парична награда.
Строили болница, купили дори апаратура, после я дали за скрап
Pодена съм през 1990 в Монтана. Докато ходех на училище, историята на комунистическа България в учебниците се изчерпваше с две-три изречения, а това ми внуши усещането, че този период е срамен, ненужен и по-далечен от хан Аспарух. Мисля си, че между моето и предишните няколко поколения на България има неразбиране за един простичък факт: ние никога не сме били чавдарчета, не са ни връщали от училище за неизрядни нокти, не сме участвали в манифестации, не сме ходили по бригади, нито на градска баня, нито на Бузлуджа.
Комунизмът за нас си остана нещо непознато, тромаво и неприятно. Една чужда наивна идея, чийто колапс ни остави да растем сред разпади.
Съзнавам обаче, че като общество имаме нужда да говорим за социализма, но все още не сме открили правилния начин на говорене.
"Изоставеният Северозапад" е проект за местата, които сме изоставили в последните 20 г. - паметниците с петолъчки, старите фабрики, магазини, почивни станции, ресторанти, читалища. Набелязахме 14 места в региона и търсим техните истории. В началото на ноември тръгнахме на пробна туристическа обиколка в областта, като Диана и Мариана избраха 8 дестинации, съвместими в еднодневен маршрут. Тръгнахме разнородна група - журналисти, фотографи, музиканти, архитект, историк, литератор, строителен инженер, лекар, учител, етнограф, продуцент, културолог.
Първата ни спирка от маршрута е Мемориалният комплекс "Балова шума". Единият от тримата септемврийци от паметника липсва. Останали са само обувките му. Така се превръща в метафора на личното ми схващане за комунизма - една масивна идеология, чието тяло е било ампутирано, преди да успея да го видя с очите си и да го почувствам, но с чиито следи и руини съм принудена да съжителствам.
От "Балова шума" тръгваме към църквата в Калиманица - родното село на Радичков, съществувало до 1984 г. Църквата остава незавършена, когато селото се изселва, правейки място за строенето на язовир "Огоста". По план язовирът трябвало да бъде най-големият на Балканите и да водоснабдява целия регион. После площта му е намалена от съображения за безопасност, водата се оказва негодна за пиене, а принудителното изселване на Калиманица - безсмислено.
Подобна е историята и на хирургическия блок в Монтана. Пак в средата на 80-те, с решение на Министерството на народното здраве цял квартал се отчуждава, освобождавайки площ за най-голямата хирургична клиника в България, в която ще работят специалисти не само от страната, но и от чужбина. Успоредно с първите копки се закупува и пълно медицинско оборудване. Когато през 1995 г. строежът на клиниката спира заради липса на пари, същото това оборудване се разпродава на килограм, а много от хората, живели на мястото, остават без законен дом.
Сещам се, че като дете си представях как то би могло да се превърне в център за временно настаняване на хора без дом, със стол за хранене, където по образец от американските филми доброволци раздават супа на гладните. После с всяко минаване край хирургическия блок изграждах в главата си различна утопия за неговото възможно преобразуване - социален, културен, детски център, приют за животни, музей...
С Диана говорим за възможността блокът да се използва като пространство за ежегоден артфестивал. Пита ме дали бих чела поезия вътре като изненада за туристите. Давам си сметка, че е хубаво освен да мечтаеш мащабно и да се опитваш да работиш така.
Точно по тази причина пред бившето казино във Вършец ме обзема яд. Сградата е красива, с аристократичен чар. И заключена. Ядосвам се, че не мога да вляза. Някой в групата отбелязва, че казиното би могло да се превърне в център за изкуства, където да се работи с деца. Идеята е чудесна, но не знам кого и как да убеждаваме, за да се случи. Усещането ми е, че комунизмът си остава далечен и трудно преводим, а наследството му - заключено.
Но си мисля, че имам право на онзи ключ. Защото онова, което виждам в изоставените места на Северозапада, е единственият социален декор, който някога съм познавала. Това са руините, сред които първото поколение на демокрацията порасна. Нуждая се от утопията, че от тези руини ще излезе нещо.
*АНТИНА ЗЛАТКОВА, Авторката е част от екипа, осъществил проекта. Следва журналистика във Виена, Австрия.
