С мореплавателя Дончо Папазов разговаря ЕЛИЗАБЕТ РАДКОВА
- Г-н Папазов, първият ви опит с морето е бил през 70-а г., когато сте се опитали да докажете, че човек може да изкара две седмици само на планктон. Как премина той?
- Излязох с една стара рибарска лодка и се мотах пред Созопол 14-15 дни. За пръв и последен път ядох само планктон. Планктонът е ужасна диета с много малко калории.
- Значи не е вярно, че само планктон сте яли при експедициите си?
- Тогава да. Но не и в другите експедиции, когато участваше Джуто, жена ми, майката на Яна. Хранехме се с планктон, но той беше включен в диетата с описани калории и т.н. и след това по този начин правехме заключения доколко планктонът е годен като храна.
- Доколко е годен за ядене?
- Ами годен е. Само че е безкрайно отвратителен на вкус. И суровият октопод е гаден. Но като се преработи - бива.
С мелничарско сито. Това е конусообразна мрежа, в долния край има един отвор, върху който се слага пластмасова чаша в която се филтрира планктонът. Тя е на винт, отвиваш чашата, оставяш го да се утаи и го изпиваш. Мелничарските сита имат номера, което означава отворите или очите, както се казва на професионален език, и в зависимост дали човек иска да хване зоопланктон или фитопланктон, си избира с по-голям отвор или с по-малък. С по-малък отвор се хваща повече зоопланктон.
- А те не мърдат ли, когато ги поглъщаш?
- Мърдат, но са незабележими. Големината им е части от милиметъра. Тези, които са ви светили нощем във водата, това е планктон.
- Вашата професия каква е според вас?
- Аз съм икономист, завършил съм икономика.
- Като какъв се определяте?
- Де да знам. Журналист и пишещ човек. И като икономист си вадех хляб с това в един научен институт, дори бях шеф на секция. В същото време се занимавах с писане.
- Това е било по времето, когато сте направили първия си експеримент с планктона.
- Да, в телевизията официално отидох да работя 1981 г. А много преди това снимах и правих разни филми.
- Това как стана? Как точно вие, един икономист, успяхте да се вредите да снимате филми за телевизията?
- Ами как стана - първо, човек трябва да може да снима. Второ, трябва да има какво да снима. Това, което правех аз в началото, беше за опазване на природата. Много от моите изследвания са посветени на тази тема. Много статии съм писал за опазване на природата още като не беше модерно.
Човек да тръгне по това време, трябваше да има някаква идея, която да изглежда обществено значима. Аз измислих не само за планктона, то беше комбинирано с темите за това как реагира човек в екстремни ситуации, замърсяванията на океана и същевременно експеримент с най-масовото спасително средство, което е корабната спасителна лодка.
- Каква лодка беше всъщност?
- Едната - от алуминий, ние си взехме от кораба "Г. Димитров". Другите бяха едната норвежка, другата датска, ако се не лъжа - от стъклопласт.
- Имаше ли някакви каюти на тези лодки?
- В първата нямахме, във следващите направихме... думата каюта не е подходяща - убежища. В тропиците температурите са много високи. През деня не можеш да се криеш в каютата, защото температурата е около 50 градуса, но за през нощта вършеха работа. Освен това ние с тази програма участвахме в програмата "Интеркосмос". Тя е част от откритата програма "Мир" за изследванията на космоса. Д-р Кирил Златарев, който беше шеф на авиомедицинския институт и член-кореспондент на няколко академии и в ръководството на "Интеркосмос", ни подготви за психофизиологичните изследвания, които трябваше да провеждаме по време на пътешествията. Те са как се променя работоспособността ти, начинът ти на усвояване - такива неща.
- Защо го правехте? Защо предприемахте тези пътешествия?
- По няколко причини - първо, искахме да се изявим. Второ, обичаме морето, трето, имахме страхотна жажда да допринесем с нещо за човечеството. Велика помощ в тези крайно тежки условия, в които съм бил аз. Тъй както е велика помощта на всички хора, които са се отнасяли добре с теб, са ти помагали. Аз мисля, че не бихме издържали без тази помощ. Въобще доброто е безкрайно по-силно от злото.
Спомням си, преди последната си експедиция аз отделих една седмица да измъкна всичко гадно от душата си. Човек може и да се пречисти, да отхвърли лошите мисли. Да ги ограничава. Както човек може да ограничава и страха.
- Страхувахте ли се?
- Като почнем, вече няма място за страх. Той е форма на предателство. Има огромна разлика между стах и паникьосване. Но страхът може и да е градивен - да те предпазва. Нали знаете, че древните евреи са нареждали смелостта на 6-7-о място сред добродетелите. Защото много пъти смелостта граничи с безразсъдство, глупост или лоша преценка.
- Колко километра сте изминали в пътешествия?
- 100 000 мили. Това се равнява на 190 000 км по вода. Горе-долу съм изкарал 5 години в морето. През повечето време с мен е била тогавашната ми съпруга Джуто (Юлия Папазова - бел. ред.)- тя винаги страшно ми е помагала. Действително тя е най-добрият и най-безстрашният екипаж.
- Заедно със съпругата си Юлия взехте 5-годишната си дъщеря Яна през 1981 г. на околосветско пътешествие. Тогава не срещнахте ли съпротива в обществото?
- Имаше ужасна съпротива. В пресата ни наричаха детеубийци. Властите отказаха да впишат Яна в паспорта на жена ми, за да не можем да минем границата. Тя обаче мина незаконно. Понеже е ниска и докато ни оформят документите, тя мина под гишето. След това и на полската граница, но я видяха и казват, не можем да я пуснем без документи. Аз тогава им изиграх една сценка. Ощипах Яна, тя се разпищя, а аз я хвърлих в ръцете на единия митничар и му казвам, "Ами вземете си я тогава, щом не я пускате. Ние имаме график да гоним, не можем да чакаме. Взимайте я и я изпратете в България!" Аз, естествено, никога нямаше да я оставя. Те обаче се видяха в чудо с ревящата Яна и ни пуснаха.
- По време на плаванията дълго време сте били сам. Как се издържа толкова време без компания?
- Зависи от човека. Аз съм много общителен, но лесно мога да премина в друго състояние и да живея само със себе си. Дори бях писал в писмо до най-близкия си приятел Митко Езекиев, преди да тръгна за Невъзможния път - "Сам съм си достатъчен" . Тогава ти помагат спомените, книгите, които си чел. Пишех разкази, мислих си за доброто.
- Бяхте ли готов за тази експедиция, за Невъзможния път - обиколката на света в южните ширини, през трите носа – нос Добра надежда, нос Луин и нос Хорн?
- Аз хиляди пъти вече бях проверен. 20 години се бях подготвял за това. Преди мен беше минал аржентинецът Вито Дюма, но той е спирал на 6 пристанища. Аз бях първият, който го измина, без да спира.
- Какво е чувството да си първият човек, който е направил това?
- Ако ви кажа сега, ще помислите, че съм нещо луд. Когато минах покрай нос Хорн, моята голяма мечта, се разплаках.
И може би така е с всички хора, които се стремят към нещо. Изпитват мъка от това, че са постигнали мечтата си.
- Какъв е смисълът на човешкия живот? Едва ли има тийнейджър, който не се терзае от тази мисъл. Как ще отговорите вие като зрял човек?
- Де да знам (смее се). Може би в края на краищата да се пречистиш и да гледаш да направиш нещо хубаво и добро. И да остане нещо добро от теб. Пак има суета в това желание. Но много често и суетата не е никак лошо нещо. Ако една талантлива актриса иска да снима колкото се може повече филми, да я виждат колкото се може повече хора, това лошо ли е?
- Какво написахте последно? Завършихте ли последната си книга “Мехур”?
- “Мехур” е готова. Сега пиша друго. Не знам как се казва, не съм го кръстил още. Да речем “Тунел”. За две циганета, хубави, млади, от богати цигански фамилии, влюбени едно в друго, но фамилиите се мразят...
- Как протича денят ви?
- Аз съм ранобуден, ставам в 7,30. Правя медитация, закуска, кафе и разни кефове. В зависимост от настроението си пускам музика или телевизия и започвам да чета. Към 9,30 ч, ако имам порив, пиша. Излизам, педалирам - така му викам на карането на колело, виждам се с приятели или педалирам безцелно. Връщам се, чета, излизам вечер с приятели на кръчма или пък си стоя вкъщи. Ако има хубав филм по телевизията, го гледам.
- Утре имате рожден ден, как ще го празнувате?
- Не както миналата година. Тогава навърших 70 г. и се събрахме 150 човека при дъщеря ми Яна. Някои седяха до 10 сутринта на другия ден. Сега пак ще го карам при Яна. Но ще бъдем само много близки хора и ще си сготвим.
- Ново пътуване очаква ли ви? Или се напътувахте вече?
- Все си мечтая. Една от поредните ми мечти с един приятел - Ивайло Манев, художник, е да си вземем яхта от Маями, където, казват, покрай кризата имало евтини яхти втора ръка, и да си я докараме дотук. Аз съм минавал Атлантика 8 пъти.
- Преди време Ники Кънчев ви погреба, като каза в предаване "покойния Дончо Папазов, който за съжаление си отиде". Как се почувствахте тогава?
- Ужасно! Обаждат се хора от провинцията, казват "моите съболезнования", отвръщам им "аз съм Дончо Папазов" и те затварят телефона. Майки по улиците, като ме видят, дърпат децата си зад гърба си, все едно призрак са видели. Или ме среща някой и ме пита - ама ти не си ли умрял? Аз не му се сърдя. Не ми се е обадил да се извини, сигурно от неудобство. Но след това ме поканиха в “Господари на ефира”.
- Истина ли е, че преди околосветското пътешествие с 5-годишната Яна цялото семейство сте си извадили апендиксите?
- Вярно е. Човек прави каквото може да ограничи риска. Например радиовръзката е нещо жизненоважно за пътуването. Тя обаче зависи от електричеството - от двигателя. При Невъзможния път двигателят ми се счупи, имах слънчеви батерии, но и те спряха, защото настъпи полярната зима и полярната нощ. Имах друг вид батерии - цинк-въздух. Те също не можаха да се преборят. Това ме принуди да живея като животно - тъмнина, студ, вечно си мокър, свещ не можеш да запалиш - така изкарах последните три месеца.
- Като човек, който радее за екологията, какво ще кажете за сегашните тревоги на обществото около закона за генномодифицираните организми?
- Прекрасно е това предложение, което има за закона - да се въведе тази 30-километрова зона около засетите площи. Това е една от поредните победи на гражданското общество, за което толкова се жалвахме, че го няма. Толкова хора протестираха и вече има резултат от техните протести.
Страхотно много допринесе за тази работа депутатът Лъчезар Тошев, който беше в предишния мандат и в ЕП. Общо взето, покрай опазването на природата започнаха и събитията в България - "Екогласност", ако си спомняте. С нея започнаха промените. Направиха един референдум в Бургас преди една-две години за това дали да се пуска газопроводът Бургас-Александруполис. Горе-долу около 40% от хората се явиха в референдума и огромна част от тях - над 85%, гласуваха против този проект. Пресата отрази, че не се е получил, защото по закон за референдум трябва да участват 50%. Но 35 на сто от един град да са против - това е абсолютна победа. Особено в България. Другите от немукятлък (мързел, безразличие, немарливост - бел.ред.) не са отишли.
- Кое от последните събития в страната ви разтърси?
- Онзи случай с бащата, който си изнасилвал бебето. В Белгия се намери един педофил, и цялата държава излезе на протест. Тук, вместо да излязат и да попилеят закон и всичко, те си седят.
- Откъде идва робската психика на българите?
- В България на риска не се гледа така, както трябва. Като стана онази трагедия с експедицията на алпинистите - съсипаха се да ги оплюват. Един народ трябва да бъде възпитаван да рискува. Ако не рискуваш, няма да успееш в бизнеса например. Ние сигурно сме единствената страна, в която има имена като Трайчо, Запрян.
Като кажат кой ли не ни е бил виновен - гърци, турци, кръстосвали се енергиите в България...
- Кое в българската политика ви дразни?
- Не мога да търпя национализма. Ако Париж започне да се мисли за най-важния, става провинциален град. Да се смяташ за най-важния - това е основен белег на провинциализъм. И американците са многонационални, но са си запазили американското. Още преди 20 г. съм писал, че циганският въпрос ще се превърне в бедствие, ако не се вземат мерки. Сега виждате ли какво става. Не е ли разумно да се направят там детски градини, училища, да ги вкараш още от малки да ги обучиш, да ги интегрираш.
Циганите са хубави хора.
Имах един приятел вехтошар, Димитър Благоев се казваше. Купувах от него стари мебели. По едно време той зажени дъщеря си, но няма пари за сватбата. Помоли ме да му услужа и вика: "Като събера парсата, ще ти ги върна." Отиваме на сватбата с Ленчето Жендова и Катето Паскалева. Запознахме се там с хората - единият Васил Коларов, другият - Георги Димитров.
Нямаше само Тодор Живков. Викам "Как така се събрахте?" А те обясняват: "Ами прекръстиха ни и ни питаха как искате да се казвате..." На другия ден моят приятел идва и казва: "Не мога да ти върна парите. Напих се и не събрах парсата" - а те оттам разчитат да си възвърнат парите. Минават 10 г. Аз понеже живея под наем, се местя непрекъснато. Намира ме той чак на Захарна фабрика и ми казва: "Дойдох де е издължа". Донесе ми 4-5 стари гъдулки, много хубави. Та тогава дълго време подарявах гъдулки на приятелите.
Дончо Папазов е роден в София на 21 февруари 1939 г. Ръководител е на програмата „Планктон" (1970-1982) под егидата на Междуправителствената комисия по океанография на ЮНЕСКО, БАН и в. "Орбита". В повечето експедиции плава със съпругата си Юлия. Но е сам, когато потегля за нос Хорн през 1988 г. С яхтата "Тивия" той става първият човек, преминал за 6 месеца по невъзможния път без спиране. Той е писател, за всички плавания е снимал документални филми.и над 20 г работи в БНТ.
