Масата, на която пием виното си, вкиснало вече като оцет, креватът, на който се любим, независимо с мъж или жена, градът, в който живеем, вестниците, които четем, яденето, което ни е сервирано – всичко ще бъде изтрито като с някаква гума, ще потъне в небитието, в черната дупка на живеенето. Следи няма да останат. “Само мътна пушилка. Като лига, която остава след плужека”, се казва в постановката “Черна дупка” от Горан Стефановски.
Студентите от класа на проф. Маргарита Младенова и проф. Иван Добчев съпреживяват в Нощта на музеите пророчески текст, писан още през 1987 година. Преди да се случи сриването на Югославия.
Пророчеството е за нещо, което предстои да се случи с човеците в една държава, която е намерила модела на една всеобща конфедеративност, нещо като модела на Европейския съюз.
Междувременно черните дупки се появяват като че ли ненадейно, като паденията на хората или като изпаданията на доминото от нормалния ред, внезапно като прозрение, като откровение. Изведнъж разбираме, че цялата “онази мъка, позната от теорията като видимото”, подлежи на заличаване.
Опасенията на автора Горан Стефановски са, че всичко конвенционално стои в пряка опозиция с конкретното, индивидуаното усещане за живеенето и то неизбежно води до конфликт между сетивното, индивидуалното проявление на човешкото и нормите, догмите на общността.
Пиесата “Черна дупка” изследва последствията на един такъв опит в отвъдното. Тя фиксира живеенето в невидимото пространство. Затова изникват и въпросите в изгнание ли сме или в послание, това, което го живеем - награда ли е или наказание, ние ли сме подхвърлените тук и сега или тук и сега са ни подхвърлили. Това са въпросите на главния герой Силян, изигран на сцената на НАТФИЗ от Васил Дуев.
Докато сръбската постановка се “отлепва” от конвенционалността на видимия свят и навлиза в битието на смъртта, следващата в Нощта на музеите – “Пътуване на Запад” отива по-далеч - стига до поклонническото пътуване на монах. Сюендзан се отправил от Китай към Индия по време на династията Тан. Търсенето на монаха е било заради будистките текстове. Пътуването продължило 17 години, без той да е останал сам.
Маймуна става ученик на станстващия монах – спътник и телохранител, който от една страна е с животинска природа, от друга притежава изключителна интелигентност и магически способности. Към поклонническия кръг се присъединява комичен персонаж – получовек, полупрасе, който спокойно изяжда по 5 кофи с ориз, той е даоистко божество, прокудено от Небето. След това към групата идва бивш канибал, който е низвергнат даоистки изгнаник.
Постановката “Пътуване на Запад” се поставя за първи път на българска сцена. Тя представя различни етапи от вътрешното пътуване - в търсене на морално самоусъвършенстване, духовно просветление или физическо дълголетие чрез езотерично знание или пък като различни типажи.
Този микрокосмос от отделни герои обхваща обаче целия космост, и естествен, и свръхестествен, и сътворен от религиозното въображение на предмодерен Китай.
Дипломният драматичен спектакъл на студентите на проф. Снежина Тянковска, по пиесата на Мери Цимерман, обединява редица приключения с хумористични елементи, с мъдри даоистки и будистки прозрения. Творбата обаче не е толкова ограничена. Тя излиза от специфично китайските рамки на 16 и 17 век и става важен момент от динамичния процес на осъвременяване и глобализация на творбата. Във всичко това прозира и дълбоко уважение към културните различия с универсалните внушения на изкуството.
