Анри Кулев (60 г.) е известен художник аниматор, режисьор, автор на документални и игрални филми, отличени с множество награди. Повече от 10 г. сътрудничи на "24 часа" с политически и еротични рисунки в популярните рубрики"Масова кулевизация" и "Ориент секспрес". Синът му Андрей (35 г.) е завършил кино и тв режисура в НАТФИЗ, илюстрирал е над 30 книги, режисьор на театрални постановки и филми, автор е на рекламни спотове. Анри и Андрей - двамата Кулеви, идват за общо интервю за рубриката ни "Кръвна връзка", и веднага започват да спорят - кое е по-важно - парите, вложени в един проект, или таланта на участниците. В този стил преминава целият разговор между баща и син, които от 20 години рамо до рамо, заедно със сестрата на Андрей, Бинка работят за "Кулев филм продукция". Те не крият, че така - в спорове и опъване на нерви протича съвместната им работа. Но всичко е в името на едно - да се работи , да се прави кино.
- Докато записвах за интервюто имената ви - Анри, Андрей, се запитах на кого сте кръстени, чия родова история продължавате...Анри : За мен отговорът на този въпрос е засукан по български. Кръстен съм на дядо си Андрей. Синът ми се казва Андрей и е кръстен на баща си Анри. На мое име са кръстени още внуците ми Павел и Максим. Абе, спазваме балканските традиции.
- Защо сянка? Израстнах в светлината на своето семейство, в светлината на приятелите си... Проблемът със "сянката" прескочих още като дете. Нямах голям избор. От мальк се чувствам част от кинематографичната лудница. Имам предвид великолепната пьстра тьлпа от приятели и врагове, хора с различни професии и интереси, обитаващи нашия дом в продьлжение на десетки години. В някакьв смисьл това наистина бяха хора в сянка - без излишна показност в обществото, извън артистичните умения на всеки по отделно. Не знам дали има нещо по-смислено от примера. В ония, според някои хора тьмни години, пред очите ми се случиха много светли неща.
- Смятам, смятам и излиза, че синът ти е вече четвъртото поколение, което е свързано с екрана и рисунките.Андрей: Павката е 11-годишен, напълно свободен артист . И той расте в цялата тази прекрасна бъркотия от филми, музика, книги, анимация, комикси, рисуване... Вече има направени два късометражни анимационни филма. "Хоризонт" спечели награда за дебют на детския анимационен фестивал "Золотая рыбка" в Москва 2004г., на втория - "Залез", тепърва му предстои световна премиера...
- Андрей ти намесваш ли се в творческия процес на сина си?- В нашето детство имаше проблем с информацията. Проблемът беше, че нямаше… Поне на мен ми липсваше в определени моменти, въпреки ежедневните ми усилия и приятни малки победи. Сьвсем естествено е тази липса да усили стремежа ни към научаване. Минавахме километри в търсене на грамофонна плоча, книга, филм... Сега "безкрайната" информация същосе оказа проблем... Опитвам да избера възможно най-любопитното от огромната информационна бъркотия, която ежедневно прецеждам през главата си и с внимателни примери да внеса някакъв ред, до колкото ми е възможно, като начало в своите, а след това в неговите мисли. Това е взаимен обмен на строго секретна, животоспасяваща информация, както за него така и за мен.
Анри : Да добавя по въпроса за управията с поколенията - нужни са шамари. Малко посягах на второто, третото и четвъртото поколение кинематографисти в семейството - сега съжалявам. Не ме признават за авторитет - било демокрация. Човек винаги изпитва паника дали изборът на децата му е правилен. Както е известно , съдбата не дава гаранции и не осребрява застрахователната си полица. Работа на децата е цял живот да доказват , че вървят по верен път. Спомням си добрата фраза на приятеля Витко Боянов - " От вътре ако не пее, отвън и да кукурига, все тая".
- Анри, изненада ли се от избора на Андрей да се посвети на киното?Анри: Щях да се стресна, ако се беше посветил на нещо друго. Преди да има думата кино, в нашата фамилия имаше думатасвобода. Никога не съм опитвал да спирам децата си в каквото и да било. Дори се мразя, че не съм ги подтиквал повече. Бях си измислил една пагубна теория, че трябва да ги оставя да се справят сами, да разчитат на себе си, когато мен ме няма... Грешил съм.
- Андрей, ти си женен за актрисата Линда Русева. Как се запознахте?- Казах й "Здравей". Линда отговори "Здрасти". Година по-късно се запознахме с Павел...
- Прекрасно. Линда е светъл човек. По скоро се чудя как тя издържа моите глупости.
- Анри а ти как се запозна със Светла ?- По светло. После имаше и дрезгаво, и здрач , но слава богу не се даваме, поддържаме Светлината.
- Какво дете беше Андрей?Анри : Добри , лесни, лъчезарни, светли деца бяха и Бинка, и Андрей. Проблемите започнаха когато пораснаха. Лесно е, докато човек формира характер. Когато започне да го проявява става страшно. Намесват се училище, общество, приятели и за ъпгрейтване не остава шанс. Разчиташ на късмета, че им е писано да имат добър живот, че си съумял да ги предупредиш за това-онова, че си им показал как определени норми в обществото не ги ограничават, а ги отдалечават от маймуната...
- Не се ли изкушаваше да дадеш "начален старт" на децата си със свои филми?Анри: Човек не подбира родителите си и понятието "начален старт" звучи малко съдбовно . Важно е да устоиш на изкушението при подбора на средства, защото обществото е много чувствително към такива "начални стартове" и много бързо узрява за идеята " внезапен финал „. Говоря в професионален план , разбира се.
Има едно златно правило "не работи с роднини - скарването ти е в кърпа вързано". Никога децата ни не са били на снимки, нито са били ангажирани като актьори. Занимавката с дете дразни всички на терен. Има само едно изключение, което потвърждава правилото - бабата на Андрей го снима в "Басейнът" - той е с обелен нос и плаче. Беше на 4 години...
Андрей: Никой, нищо не ми е налагал. Вътрешно ме дърпаше да го правя. С времето приятелският кръг се сви почти до триъгълник. Нещо съвсем нормално... Приятелствата ми с Димитър Коцев- Шошо, Виктор Чучков, Андрей Паунов, Ася Кованова (с която в момента работя по няколко проекта), Борис Десподов, Елин Рахнев, Никола Тороманов, Чавдар Живков, Румен Баросов стоят през годините и ми дават сили и спокойствие.
- Исках да ви питам за последните случаи на немотивирано насилие в дискотеки, на улицата, когато умират млади хора...Анри: Когато една държава сменя рязко и непрекъснато курса си нормално е хората да загубят равновесие - закон за инерцията. А загубата на равновесие се компенсира с агресия. Съгласен съм с психолозите , които твърдят , че колкото по-малко изразни средства в живота имаш , толкова по-агресивен си. Преход - криза, преход - криза - поколения в България се раждат, живеят и умират между тези две думи .
На последната криза й викаме преход...Поколенията обаче трябва да знаят истината - синовете провалят идеите на бащите си. На това вероятно му викат прогрес.
Андрей: До колене сме в река, чиито отстрещен бряг не се вижда. Явно граничим отвсякьде с хоризонта. Това ни дава, разбира се, лъжовното усещане за някакво бъдеще... Някъде там обаче, зад хоризонта, на другия бряг.... Река без начало и край... Кръгла река. Меняща непрекъснато посоката и цвета си . ( Пропускайки, за жалост, златния и профилактично, но без определена логика, заливайки ни до шия в кал). Думата морал е извън закона. Границата на търпимост пада под нулата за секунди. Хората се "взривяват" за глупости.
Анри: България е страна на Ламарините. Каквито Ламарините, такава и държавата. Ламарините са диригенти на софийското движение - следователно ръководят и държавата. В тях се возят момчета и момичета , които са извън закона. Законите са за "глупаци от провинцията", които пият две ракии и се размазват в крайпътни дървета. За тях КАТ кове драконови закони, които важат за всички нас. Освен за Ламарините. Тежък духовен оргазъм за всяка една Ламарина е да те изпревари от дясно, да те засече и отпрашвайки по трамвайната линия на Ситняково да вземе преди всички левия завой по "Черковна". Представям си радостта в напушените глави на Ламарините: "Майката ви разгоних, жалки дрисльовци .
Стойте сега на светофара и чакайте цели 12 секунди, за да завиете след мен." Един пример. Обичайно пътно задръстване. Не правя никому нищо, чакам да се включа в движението. Луксозна Ламарина се опитва да се вклини в колоната и тъй като не може да прескочи в тясната уличка десетината коли пред нея, се качва на бордюра и свирейки с клаксон, си проправя път . Изравняна се с мен. И тук аз необмислено пренебрегвам в себе си старателно култивирания страх и казвам на човека до шофьора: "Спокойно, момчета". Реакцията е мълниеносна. От Ламарината слизат двама и зловещо крещят: "Ти кого псуваш?" "Никого", отговарям. "Сега ще бръкна и ще ти извадя и двете очи!", вика единият и от очите му тече злоба. Повярвах му! Просто знаех, че ще бръкне, ще извади очите ми и при цялата навалица от коли наоколо, няма да има нито един свидетел. Пък и защо ми е? Това е тяхната държава, на Ламарините, на тия двамата . Позволяват им да правят каквото си искат . Но колкото е тяхна тази държава, толкова е и моя ! А аз какво да правя - пипнешком да се добера до съда с двете си очи в шепа ? После да се кача на скалите над Лакатник и да гледам как по дефилето се задава влакът на бъдеща България, управляван от синовете на същите тия двама мерзавци . Живеем във фейлетон ...и не съвсем.
- Работите заедно в "Кулев филм" - карате ли се, критикувате ли се?Анри: "Критиката", доколкото мога да употребя тази дума, е само художествен съвет и си го позволявам защото киното е колективно , а не Кулевтивно изкуство.
- Какво става в момента в българското кино?Анри: Българското кино не е актуално в България в момента. Българинът обича риалити шоу - с камера под чаршафите. Дори порно каналите нямат тази сила - там се бъхтят непознати жени и мъже . А тук си роднина с всички , живеят в съседния вход. Приятно е човек да ги срещне през деня с усещането,че ги е чукал снощи. И главното не пречи на ракията. А киното - мъка... Трябва да си вдигнеш задника до "Арена" - далече, скъпо, филмът български. Започва и веднага трябва да следиш сюжета. Ужас! А в къщикеф! Светът е голям, който филм искам, него ще свия от Zamunda . Национално кино с нетърпимост не става. Основната липса в киното е на добрия зрител. И всички са критици. Лошото е, че не са добри критици.
Андрей: Аз съм оптимист.... Светът е отворен. Появяват се все повече интересни млади автори. Става все по-забавно. Много нови филми печелят големи награди по световни кинофестивали. В новите български филми личи огромно желание и страхотен труд. Отнасям се с уважение, защото знам какво стои зад тези усилия.