Екипът ни подкрепя и лекарите, и медицинските сестри да избегнат капаните на прегарянето
Д-р Велислава Донкина е клиничен психолог и доктор по психология към БАН, кандидат по психоанализа към Чикагски психоаналитичен институт и член на Американската психоаналитична асоциация.Работи в областта на развитието и организирането на немедицинската грижа в болнична среда в България и ръководи първото по рода си психоаналитично отделение в болнична институция – Звеното за психологична и немедицинска грижа в Специализираната болница за активно лечение на хематологични заболявания, и Проекта за психоанализа и медицина в клиниките на МБАЛ “Надежда”. Сертифициран водещ на Балинтови групи, хоноруван преподавател към магистърска програма “Клинична психология – психоаналитична перспектива” на НБУ.
- Д-р Донкина, част сте от уникален модел на лечение и подкрепа на пациенти с най-тежките хематологични заболявания, какъв е приносът на вашия екип?
- Звеното за психологическа и немедицинска грижа в Специализираната болница за активно лечение на хематологични заболявания стартира през лятото на 2019 г. То е плод на дългогодишна работа и търсения в междинното поле на медицината и психоанализата и се случва за първи път в България като систематизирана и работеща практика. Нещо повече, това беше първият проект за център, осъществяващ цялостна психоаналитична грижа за пациентите и за персонала като интегрална част от структурата и живота на болница.
Идеята да съществува по този начин, а не като външна програма заимства не само опита за добра клинична практика по света, но и реализира идеята тази грижа да е част от лечението – от самото начало до преминаването през болестта с всичките нейни етапи. Оказваме подкрепа и на близките на пациентите. Паралелна цел е да се грижим за екипите в болницата, защото не е тайна колко изпепеляваща е работата им и колко изтощаваща може да е комуникацията в хода на лечението. Този тип грижа в нашата страна не е развита - не само добре, но даже никак. От една страна, защото е непозната, непонятна. От друга, защото самата гилдия на клиничните психолози тепърва развива уменията в тази много тясна за специализация сфера. Трета причина е, че тези дейности не са финансово рентабилни, не се финансират и трябват сериозни усилия да бъдат подкрепяни. След появата на нашия център колеги стартираха подобни практики в ключови болнични звена.
- Кое е предизвикателството в подпомагането на пациенти с онкохематологични заболявания?
- Специфична трудност в болничната помощ представлява фактът, че заради спецификата на болестта хората със злокачествено или хронично заболяване или при състояния на продължителна болка водят до определени особености в психическото и емоционалното състояние. Това прави пациентите труднодостъпни с всички класически похвати на клиничната психология или психотерапевтичното подпомагане. Единственият подход да бъдат достигнати и подкрепени в по-успешно справяне с това, което им се случва, и за по-доброто им качество на живот е психоанализата и по-специално психоаналитичната психосоматика. В България засега психолозите, специализиращи в нея, са само 4-ма. Радвам се, че те работят в този център и имаме възможност да прилагаме подхода, защото той дава видими резултати.
- Как се случва в живота?
- Трудните моменти за пациента със злокачествени заболявания са много. Най-разпознаваемият шок е диагнозата, но не по-малко трудни моменти има и след това, отчаянието, когато едно лечение не върви добре и трябва да се смени с друго, тревожността, когато се препоръчва трансплантация. Преминава се през кризисните моменти и по време на самата трансплантация, която налага около месец изолиране в стерилен бокс. Към трудните преживявания се добавя и мисълта, че лечението може да не е успешно.
Онкологичните заболявания са изпитание за всички членове на семейството, които обикновено са затруднени как да се държат, за да бъдат подкрепящи, но и да се справят със собствените си чувства. Една от възможностите да се подпомогне цялостният процес на лечението е чрез консултиране и на техните близки.
Проектите на екипа ни са отворени и за онкологични пациенти извън СБЛХЗ.
- Страдащият човек търси ли сам път към клиничния психолог?
- В пътя си през болестта хората невинаги могат сами да изявят желание да говорят с психолог, психоаналитик, психосоматик. Затова се стараем да направим присъствието си видимо и леснодостъпно. Срещаме се с всеки пациент при постъпването му в болницата, за да бъде това едно човешко, а не ужасяващо събитие. Най-често пациентите изявяват желание да поговорят с нас в процеса на лечението. Обикновено по съвет на лекарите и медицинските сестри.
Имаме и програми, свързани с доброволци, като т.нар. розови дами.
- Каква е тяхната роля?
- Това са доброволки, които нямат нищо общо с психотерапията като професия, просто са готови да дарят по няколко часа в седмицата от своето време и да го прекарват с пациенти. Това чисто човешко общуване се приема с благодарност. По някакъв начин е средство да се подпомогне възприемането на болестта като част от живота, да се смекчи травмиращо преживяването, доколкото е възможно.
В опит да направим болницата едно по-различно място стартирахме проект за изграждане на озвучаване на боксовете и стаите в отделенията. Едни от най-интересните изследвания в последно време в сферата на невропсихоанализата показаха, че човешкото съзнание функционира като афект. Това означава, че всяка средство, което може да повлияе, като например класическата музика, подпомага психичната преработка на кризисни емоционални състояния.
- Как работите с близките на пациентите?
- Те са много активни в търсенето на нашата помощ. Позицията им е може би най-безпомощното и ощетяващото преживяване, особено в страни като нашата, където битуват много митове какво е добре и какво - не.
Дали да говорят направо за случващото се, или да пазят истината в тайна, за да “щадят” човека с онкозаболяване. Затова се стремим към всяка програма, която започваме с пациентите, да има и паралелна, насочена към техните близки. Включително присъединихме към екипа и колега здравен коуч – специалист в сравнително нова психологична грижа, свързана с консултиране по конкретни въпроси.
- По-лесна ли е подкрепата към медицинските екипи?
- Това всъщност е голямо предизвикателство. В България лекарите по време на следването си не са задълбочено запознавани със спецификата на общуване с пациентите и как да се партнира на много страдащ човек, нито са подпомогнати да разбират своите собствени емоционални отговори и преживявания. Това създава предпоставки за прегаряне, съпротива и не е лесно психологът да “достигне” до тях. С времето изградихме много хубава комуникация и те, както и цялостната визия на болничното ръководство, са нашите истински съюзници.
- За какво се допитват лекарите?
- Най-често в опит да разберат пациента, как да планират по-добре комуникацията си с него. Споделят и когато се чувстват травмирани от отношението на пациентите или близките, което по своята същност не е свързано с неблагодарност, а израз на това, че страданието прави хората много раними. Когато лекарите го разберат, това е терапевтично и за тях самите, и за връзката им с пациента.
- Пандемията отразява ли се на дейността ви?
- Основно като технически затруднения в организацията на грижите. От самото начало по-големи бяха предизвикателствата - включително емоционални, към медицинските екипи, отколкото към пациентите и нас. Но не смятам, че COVID е влошил качеството на лечението и грижите.
- По какво клиничният психолог оценява дали е успял?
- Трудно е да се обективизарат някакви маркери за успех. Но житейски е много просто – виждаш как и дали хората се възстановяват: добре – зле – никак; какви са отношенията лекар – пациент; какво е доволството или недоволството на близките; какъв е емоционалният климат в медицинските екипи. Ако си помогнал на един човек да премине през трудните моменти, ако се чувства психично подкрепен – да, това е смисълът.
- Вие лично кога си казвате: Велислава, успя!
- Много силно е усещането да видиш “събран” един човек, който е бил “на парчета”. Да го видиш да държи живота си в ръце - отново или пък за първи път и да му се наслаждава.
В контекста на болницата – когато виждам вдъхновени и удовлетворени колегите, с които започнахме това начинание, смятано от мнозина за авантюристично. Радвам се и на устрема на младите колеги, които искат да специализират в нашата област.
