Пациентът има нужда и от човешки поглед към своето страдание
Нина Петкова, д.пс., е клиничен психолог в УМБАЛ и ДКЦ „Пълмед“ в Пловдив. Тя е психотерапевт и консултант по когнитивно-поведенческа терапия. Завършва бакалавърска степен по специалност „Психология“ във Великотърновския университет, след което придобива магистърска степен по специалност „Клинична психология” в Софийския университет. От 2019 г. до 2022 г. работи в Клиниката по психиатрия и медицинска психология към УМБАЛ „Свети Георги” в Пловдив. През 2025 г. защитава докторска степен по психология.
- Г-жо Петкова, напоследък доста често медиите представят драстични случаи на агресия сред младежите. Като клиничен психолог бихте ли очертали факторите, които допринасят за развитие на такова разрушително поведение?
- Агресивното поведение при младежите за съжаление остава един от актуалните проблеми в нашето общество, а решението му може да се обобщи в една ключова дума - превенция. Причините за разрушителните форми на агресия са многофакторни и винаги строго индивидуални. Ако трябва да откроя най-често срещаните, това са семейната среда, в която младежът израства, неговите личностови особености, специфичните за възрастта импулсивни реакции, процесът на изграждане на идентичност и силната потребност на подрастващия да принадлежи към определена социална група. Именно тук идва ролята на превенцията - системна работа както със самите подрастващи, така и със семействата им.
Случаят в Русе, при който група младежи нападнаха полицай, е показателен за тревожната тенденция на ерозия на уважението към авторитети и институции. От психологическа гледна точка подобни прояви отразяват не само лични дефицити в емоционалната регулация, но и социални.
Когато агресията се превръща в средство за самоутвърждаване и демонстрация на сила в групата, тя придобива именно този разрушителен характер. Уви, неудобната истина е, че генезата на всички тези прояви се формира именно в семейството.
- Възможно ли е с инструментите на психолога такъв проблем да се преодолее, а и да се предотврати появата му?
- Да, възможно е, но трябва да подчертая, че психологът не работи сам в изолация. Ефективната превенция е резултат от сътрудничество между специалиста, семейството и училището. С инструментите на психолога - диагностика, консултиране и терапевтични похвати, се идентифицират рискови фактори, изграждат се умения за саморегулация и се подпомага формирането на здравословни модели на общуване. Но този процес е успешен само когато са въвлечени родителите. Те следва да разберат, че психологът не е враг, който ще ги обвинява или ще им дава съвети как да отглеждат детето си, а е част от общ екип, който действа в помощ на младежа.
- Освен в ДКЦ „Пълмед“ работите и в болницата. За какво най-често се обръщат към вас хората?
- В практиката ми в ДКЦ “Пълмед” и в УМБАЛ “Пълмед” хората най-често се обръщат за помощ при състояния, свързани с тревожния спектър, депресивни състояния, трудности в приемането и преработката на лоши новини и прогнози, както и все по-често поради кризи в междуличностните отношения. Немалка част от пациентите търсят подкрепа и при психосоматични оплаквания, когато конвенционалната медицина не намира биологична причина за страданията им.
Добрата новина е, че през последните години все повече хора преодоляват стигмата, свързана с търсенето на психологична и психотерапевтична помощ. Все повече пациенти са осъзнати, че причините за симптомите им са отвъд физическото, и разбират, че психотерапевтичният процес е инвестиция в здраве и повишено качество на живот.
- Доколко е важно една болница да се грижи за душата на болния, а не само за неговото тяло?
- Интегрирането на психологическа подкрепа, консултиране и терапевтични програми в болнична среда не е само добавка - то е съществена част от цялостното лечение. Когато пациентът се чувства разбран и подкрепен, той е по-спокоен, по-способен и по-съдействащ. Именно душата на болния е онази най-фина част, която има нужда от грижа, за да се облекчат процесите на възстановяване и адаптация към заболяването. Стресът и фазите на приемане на лоши новини са пряко свързани с промени в биохимията, а от там имат и пряка връзка с оздравителния процес. Пациентът има нужда и от човешки поглед към страданието си - без сложни медицински термини и без теми табу.
- Възможно ли е психологът да помогне на пациента да се справи със страха и тревожността от тежка диагноза или от предстояща операция?
- Страхът в такива ситуации е напълно очакван и естествен - той е част от нормалната реакция на организма и психиката към заплаха или неизвестност. При терминално болни, пациенти с хронични заболявания или такива, изправени пред оперативни интервенции, тревожните или страховите преживявания могат да придобият по-крайни, ирационални форми, при които съзнанието се фокусира върху най-лошите сценарии и губи връзка с реалността.
Ролята на психолога е да работи с пациента в посока възстановяване на връзката с реалността, като използва подходящи техники за емоционална регулация, когнитивно-поведенчески интервенции и адаптивни стратегии за справяне. По този начин пациентът се научава да разпознава ирационалните страхове, да ги обективизира и постепенно да намали тяхното влияние в ежедневното си функциониране.
- Много често хората объркват професиите психолог и психиатър. Къде са допирните точки между тези две специалности и често ли се налага да работите съвместно?
- Може да се каже, че психологът и психиатърът са като архитект и конструктор при изграждането на къща. Психиатърът като лекар осигурява здравината на конструкцията - той изписва медикаменти, когато психичното заболяване застрашава нормалното човешко функциониране. Психологът е като архитектът, който планира и оформя пространството - работи с мислите, емоциите и преживяванията на пациента, като му помага да осъзнае аспекти от собствената си личност, които всъщност несъзнателно поддържат страданието, както и да му формира нови работещи модели за справяне. Допирните точки между двете професии са многобройни - и двамата се стремят към едно и също: подобряване на психичното здраве на пациента. Често се налага съвместна работа, особено при сложни или хронични случаи, когато комбинацията от медикаментозно и терапевтично лечение е най-ефективна. По този начин се получава интегрирана грижа, в която всеки специалист допринася със своята експертиза.