Какво знаете за бърнаута?! Майката на аутист кара смяна след смяна до живот

Интервю с Ирина Янчева-Карагяур, консултант по позитивна динамична психотерапия.

- Г-жо Янчева-Карагяур, защо при хиляди деца аутисти у нас те остават невидими?

- Обяснението няма да е едно и най-вероятно няма да е само това, което ще посоча. Донякъде е нормално да не знаем за нещо си, докато не ни докосне лично. “Невидимите” деца до голяма степен са незабележими, защото преобладаващата част от тях на пръв поглед по нищо не се отличават от другите деца, а кризите, в които изпадат, на повърхността може да изглеждат като следствие на модерния сега начин на възпитание, който в противовес на предишния авторитарен стил предполага голяма степен на всепозволеност и лошо очертани граници. Външни хора например не могат да направят разлика между апатични майки и бащи, които играят по свирката на своето дете, и родителите на аутистично дете, които умишлено избягват натиск върху свръхчувствителното си чедо, което просто не би могло да реагира адекватно на размахан пръст. Външни хора лесно може да го упрекнат: “Ти си лош!”, без да разбират реалността - той не е лош, на него му е лошо. Те не могат да различат проявите на едно невъзпитано дете и на дете с аутизъм. Едно е дете да скочи във влака в метрото и, разбутвайки всички, да седне на единственото свободно място, без да се огледа за някой, който се нуждае повече от него. Съвсем друго е, ако така постъпи аутистично дете, което не може да понесе клатушкането на влака. Усещането, че подът му "бяга", може да предизвика паника у него.
Много по-лесно е да проявим толерантност към човек в количка, да му направим път, да му подадем ръка, да проявим разбиране към ограниченията му, отколкото да видим инвалидността на един аутист, който изглежда здрав и прав, и да проявим толерантност към него. Ето я невидимостта.