Доц. Христо Хинков е психиатър. Завършил е медицина в София през 1980 г. Има специалност по психиатрия. Работил е като участъков лекар, във ВМА и в "Пирогов". Специализирал е в Япония, САЩ, Холандия и Белгия. Бил е началник на отдел „Проекти” в МЗ и зам.-директор на здравната каса през 1997-2001 г. Участвал е активно във възстановяването на Българския лекарски съюзпрез 1990 г. и е бил избиран в управителните му органи. Ръководител на отдел «Психично здраве» в Националния център по обществено здраве и анализи, а отдекември 2014 г. е директор на институцията.
- Доц. Хинков, всеки ден има драстични случаи на агресия с участие на деца и юноши. Как науките за душата обясняват тази бруталност?
- Съвременната психология е доказала, че отношенията майка – дете имат огромно значение за изграждането на личността. Майката е основният фактор за възпитанието на бъдещия зрял човек. Звучи банално, но е заредено с много смисъл. Майката влага във възпитанието своето разбиране за света, за това как трябва да се държи нейното дете в този свят. И ако това нейно базисно разбиране е погрешно, то бива заучено от детето по същия погрешен начин и започва да се възпроизвежда. Така се предава традиция на лошо поведение в обществото. Несдържането на емоциите е по принцип проблем за нашето общество, за зрелите хора. Когато е налице при родителя неконтролирано емоционално поведение, то се мултиплицира у децата. При това става по един естествен начин, който не среща съпротивата на обществото. Нещо повече – то сякаш не го забелязва или го подминава с безразличие. Осъдителните коментари идват чак когато някой бива лично и тежко засегнат.
- Какви примери за неконтролирано емоционално поведение може да се дадат?
- Те са навсякъде в живота у нас – от по-безобидни, които не водят до фатални последици, до такива, които заплашват живота на много хора. Защо младежи зад волана се държат все по-арогантно на пътя? Защото от малки не са възпитавани да сдържат емоцията си. Не са научени да се съобразяват с факта, че живеят в общество - с други хора, които имат същите нужди, чувства и желания, каквито и те. Златното правило „Не прави на другите това, което не искаш да ти бъде направено на теб” е абсолютно забравено в голяма част от българските семейства. Точно обратното – много родители се опитват да създадат у децата си култура на арогантност и агресивност, защото смятат, че по този начин наследникът им ще преуспее във враждебния свят. И се получава затворен кръг на самообречено общество, което се самоизяжда. Обществото, в което хората не се опитват да вървят заедно напред, а всеки си проправя път със сила и безпардонност, без никакво угризение, че това е за сметка на някой друг, които също иска да живее добре. И това е резултат от индивидуалното неразбиране как човек трябва да се държи в обществото. От липсата на адекватен модел. Всичко започва много по-рано, преди тези младежи да заживеят с усещането, че законът за движение по пътищата не се отнася за тях. Затова казвам, че всичко започва от домашното възпитание и разбирането на майката за света и нравите.
- Лично вие сблъсквали ли сте се с ранни „доказателства” за това?
- А нима вие не ги срещате? Непрекъснато ги виждаме край нас. Повечето са като от учебник. Например: пия кафе на пейка в една градинка и край мен минава майка с 4-5-годишно дете, което размахва пръчка. Поглежда ме и напълно съзнателно перва чашата с пръчката, при което аз разбирам по огромните петна по дрехите си колко много кафе може да събере една чаша. Междувременно в тази една секунда, в която се развива действието, спонтанно съм реагирал: „Внимавай!”, преди да бъда залят. При което майката отговаря: „Вие внимавайте!” Тоест, защо се изпречвам на пътя на пръчката на нейния наследник. От десетки възможни варианти на поведение това беше нейната нетърпяща възражение, камо ли пък укор, реакция. Тук естественият стремеж на майката да опазва и защитава малкия човек е мутирал и дава на детето социално неприемлив житейски урок, че може да се забавлява безогледно и безнаказано за сметка на другите хора. С годините „играчките” на така възпитаваните деца стават по-опасни, но въпреки това „детето” е все така невинно. Дори в съдебните зали ще чуете родителите на агресивни младежи, които са причинили смърт – да речем прегазили са човек на тротоара или на пешеходната пътека да оневиняват децата си и да опитват да вменяват вината на жертвата.
Като цяло българския народ няма развито чувство за общност. Животът в общество предполага известна саможертва. Да заглушиш някои от своите потребности и желания в името на хармонични отношения с другите хора.
- У всеки човек живее и един егоист, независимо от народност, възраст, религия, защо едни народи живеят нормално в общност, а ние не успяваме?
- Зрелият човек контролира баланса между егото и правилата в общността. Той си изработва и спазва социално приемлива мярка в пропорцията между добрия, градивен егоизъм, които му помага да се реализира и да задоволява потребностите на личността, с общностното чувство – отношението към другите, осъзнаването и съобразяването с факта, че те също имат права и трябва да им се отдаде дължимото.
Ако остане без възпиращ механизъм, егото е безкрайно. Бебето се ражда без чувство за граница, тя се формира по-късно, когато се сблъска с околната среда и на принципа на опита и грешката формира рефлекс за границите на външния свят – трябва да си наложи известни ограничения. Най-очевидният пример е „запознаването” с горещата печка. Същото е и в човешката психика. Ако като противовес на егото у зрелия човек не се развие уравновесяващ възпиращ механизъм под формата на обществени норми, поведението излиза от контрол.
Нашият проблем е липсата на емоционално възпитание и зачитане не нормите. При обезпокоително голяма част от младежите правилата не се формират и не се развиват нито в ранното детство чрез възпитанието от страна на майката, нито по-късно в семейството и в училището. В този порочен кръг се върти цялото ни общество.
- И ще го следваме, докато центробежните сили ни изхвърлят?
- Не е толкова безнадеждно. Въпрос на работа е. От обществото зависи да се излезе от това състояние. Нишката постепенно ще се прекъсне, ако се инвестира в обучителни програми за бъдещите майки . И за по-адекватно обучение на студентите, които се готвят да станат учители и училищни психолози. Сега университетът ги изхвърля неподготвени за сложната възпитателна работа, която трябва да извършват. Трябва да се тръгне от бъдещите майки и от учителите и психолозите, които сега започват кариерата си. Да се създават поколения, които започват на чисто и по правилния начин. Едновременно с това трябва да се концентрират усилията на всички страни в процеса на възпитанието да работят - колкото го изисква конкретния случай, с децата, при които вече има признаци за нисък контрол или прояви на агресия.
Това не означава на всяко дете с по-особено поведение да се слага етикет или диагноза. Би било много лесно, но е също толкова лоша противоположност на явлението, за което говорим. Например в момента се забелязва „мода” без да са изпълнени диагностичните критерии да се говори за аутизъм или аспергер при деца, обявени за „трудни”. Това може да се превърне в лесно оправдание за занемаряване на грижата за възпитанието на тези деца в обществените норми.
Основният проблем на омагьосаният кръг все пак е агресивният модел на поведение. Обезпокояващо голяма част от семействата го насаждат у децата си като залог за успех. И понеже липсва обществен коректив, цялата среда, в която детето живее, стимулира агресията.
- Каква е ролята на виртуалните игри с насилие, които са вече неотменна част от забавленията на децата по цял свят?
- Донякъде способстват за формиране на такива нагласи, но тези забавления в западния свят са вкарани в стандартна форма, от която не се излиза. Същото е и с разните риалита, в които се прекрачват доста свободно табута на традиционното общуване, но въпреки остават в определени рамки. В зрелите общества ясно се осъзнава от хората, че това са именно игри, неща „на уж”, които в реалния живот са недопустими. Затова и влиянието им е незначително. Докато в незрялото българско общество всички подобни - да ги наречем ултралиберални, практики се превръщат в модел за подражание. Ние не сме достатъчно подготвени да разграничим забавлението от реалността, играта от начина на мислене. Игрите и риалита са много отдавна факт в западния свят, ако бяха извор на агресия, обществата там щяха да са вече тотално „загнили” и разкапани, както ни учеше комунизмът. Съвсем не е така.
- Какво ни държи в предверието на зрелостта като общество?
- Донякъде може да се обясни със сложната ни историческа съдба. С излизането от принудителната рамка на идеологията, която ни внушаваше, че в наш интерес ни държи в юздите на здравия комунистически ред, се оказахме неподготвени за самоконтрола и обществените норми, който гарантира социален просперитет. Още в първите години възприехме безкритично в аванс практики и обществени отношения, които само изглеждат безконтролни, а всъщност винаги се реализират в определени от обществото параметри. Дори младежката протестна вълна на хипитата от 60-те години, която отстрани изглежда като отрицание на обществото, е в рамките на установеното традиционно общество и в крайна сметка го развива. Докато у нас всяка проява на различност, бунт, агресия се приема безкритично. Рискът от това е да се стигне до тотално отпадане от всяко социално състезание и излизане от обществената норма. Нямаме критерий за развитието на модерния свят, за оценката на случващото се. Още Тончо Жечев го е казал в „Българският Великден и Страстите български” – великите нации в Европа раждат велики идеи, но изпълнението, реализацията се осъществява безкритично на Изток. Като Октомврийската революция и последиците от нея в сателитните държави. Това се случва и с агресията. Западният свят е доста агресивен, ако съдим по културните измерения. Да псуваш от екрана е почти норма, но хората в зрелите общества не го правят в реалните си отношения. У нас екранният нецензурен език лесно става норма, защото отделния млад човек няма задръжки. И за това не е виновен Западът, виновни сме ние, които не знаем къде сме, кои сме, къде отиваме, към какво общество се стремим. Не можем да намерим консенсус към коя цивилизационна зона принадлежим. И подценяваме агресията и тревожността в обществото. Въпреки всичко като че започва леко уталожване, липса на провокации, които принуждават хората да излизат и да стоят с месеци на площадите. Макар и рехава, появява се средна класа. Хората с добри професии вече искат и имат по три деца – безспорен знак , че се чувстват сигурни за бъдещето. Появиха се истински фермери, които дават реална продукция и разширяват дейността си. Хората с правилните ценности нямат нужда от агресия, за да са успешни. В обществен план трябва да се работи за преодоляване на порочният кръг майка-дете, в който ценностите на детето са до голяма степен реплика на погрешен модел.
- Как си го представяте?
- Детето не остава цял живот с майка си, и ако не се пусне от ръката й в разумните граници, се разболява, но това е вече е въпрос от психиатрията и клиничната психология. Детето още от детската градина влиза с обществото и там също се учи. Необходими са образователни усилия да се създаде онова гражданско общество, за което всички говорят, но никоя институция с влияние в тази област не прави сериозни усилия за формирането му.
